4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1585
гр. София, 15.12. 2011 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети декември през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 608 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение от 02.12.2010 г. по гр. дело № 7867/2010 г. на Софийския градски съд, с което, като е потвърдено решение № ІІ-70-49/23.04.2010 г. по гр. дело № 52657/2009 г. на Софийския районен съд, са уважени, предявените от П. Р. Ц. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено дисциплинарното уволнение на ищеца, извършено със заповед № 52/30.09.2009 г. на управителя на дружеството-касатор, и ищецът е възстановен на длъжността “продавач на Г.”.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение.
Ответникът по касационната жалба – ищецът П. Р. Ц. не е подал отговор на жалбата в срока за това.
В писменото изложение на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа, че материалноправният въпрос относно това, как следва да се индивидуализира дисциплинарното нарушение в заповедта, с която се налага дисциплинарно наказание, за да отговаря тя на критериите по чл. 195, ал. 1 от КТ, бил решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно – в противоречие с т. 29 от ППВС № 6/30.12.1959 г., т.е. визира се хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, по следните съображения:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че за да доведе до прекратяване на трудовото правоотношение, работодателят дължи да обективира волята си, и то – при предписани от закона условия – с мотивирана писмена заповед по чл. 195, ал. 1 от КТ. Приел е също, че от съдържанието на процесната заповед, в която като мотив за налагането на процесното дисциплинарно наказание “уволнение” е посочено единствено: “лицето злоупотреби с доверието на работодателя и при покана да даде обяснения за поведението не даде такива”, не е възможен извод нито какво работодателят е възприел да е извършено от ищеца, нито става ясно кога това е станало. В обжалваното решение е прието и че преценявайки законосъобразността на уволнението, съдът е ограничен от посочените в заповедта факти и дължи да прецени дали и доколко те са в състояние да обосноват предвиденото в закона основание за прекратяване на трудовото правоотношение, като в този смисъл заповедта въплъщава резултата от проведеното производство по установяване на дисциплинарното нарушение, определяйки предметните му рамки. В тази връзка е прието, че в случая липсва изискуемата от закона форма на едностранното волеизявление, с която именно законът свързва прекратяването на трудовото правоотношение – мотивираната заповед; следователно, съществуващото несъответствие на заповедта с предписаното от закона необходимо съдържание, само по себе си определя уволнението като незаконосъобразно.
От горното е видно, че разрешаването на посочения от жалбоподателя материалноправен въпрос е обусловило крайните правни изводи на въззивния съд в обжалваното решение, респ. този правен въпрос поначало представлява общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Не е налице обаче, соченото от страна на касатора допълнително основание за допускане на касационното обжалване в случая, а именно – този правен въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Посоченото от жалбоподателя ППВС № 6/30.12.1959г. несъмнено е от категорията актове на ВС и ВКС, поначало попадащи в понятието “практика на ВКС” по смисъла на тази процесуалноправна норма (така и т. 2 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС); като изтъкваната от касатора т. 29 от това ППВС, действително гласи следното: “При разрешаването на спорове във връзка с правилно уволнение или преместване на по-ниско платена работа са от значение фактите, показани в заповедта за уволнението или преместването, а не посочените в заповедта законни текстове. Ако в заповедта не са изложени фактите, послужили като основание за уволнението или преместването, вземат се предвид тези факти, за които страните не спорят, че са послужили като основание за уволнението или преместването. Когато в заповедта не са изложени фактите и страните спорят по тях, от значение са такива факти, които съответстват на правното основание, посочено в заповедта.”. Това ППВС, обаче е прието при действието на чл. 131, ал. 1 от КТ от 1951 г. (отм.), която установява единствено изискването за писмена форма на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание, без да сочи изискване за мотивиране и конкретни – минимално необходими реквизити на заповедта. След отмяната на дял І и дял ІІ на КТ от 1951 г., и при действието на чл. 195, ал. 1 от КТ от 1986 г., която установява изрично изискване за мотивирне и задължителни реквизити (посочване на нарушителя, нарушението, и кога е извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага) на писмената заповед за налагане на дисциплинарно наказание, изтъкваната от жалбоподателя т. 29 от ППВС № 6/30.12.1959 г., макар и да не е изрично отменена, е изгубила значение, тъй като е очевидно несъответна с новата императивна правна норма на чл. 195, ал. 1 от КТ от 1986 г.
По приложението на последната е налице значителна по обем – сравнително константна съдебна практика, която е уеднаквена и с множество еднопосочни решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК и също попадащи в категорията “практика на ВКС” по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Такива са например: решение № 201/17.03.2010 г. по гр. дело № 38/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 419/17.08.2010 г. по гр. дело № 575/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 849/2010 г. от 12.01.2011 г. по гр. дело № 40/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 393/07.10.2011 г. по гр. дело № 1670/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 278/19.05.2011 г. по гр. дело № 1276/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 92/16.03.2011 г. по гр. дело № 910/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и др. В тях категорично и еднозначно се приема, че разпоредбата на чл. 195, ал. 1 от КТ предвижда точно определени изисквания към съдържанието на заповедта за дисциплинарно наказание. Касае се до задължителни реквизити – сведения относно нарушителя, конкретното нарушение, описано с обективните и субективните му признаци, времето на извършване на нарушението, вида на наложеното наказание и правното основание, въз основа на което се налага дисциплинарното наказание. Липсата само на един от посочените реквизити е достатъчно, за да се приеме, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е незаконосъобразна, тъй като правната норма на чл. 195, ал. 1 от КТ е императивна. Изискването за мотивиране е продиктувано от принципа за равнопоставеност на страните по едно гражданско правоотношение, каквото е и трудовото. Освен това този принцип се отнася и до страните в гражданския процес. Липсата на мотиви, било изцяло или частично, поставя работника или служителя в положение на изненада, тъй като той трябва да получи пълна информация за обстоятелствата, на които се основава дисциплинарното наказание, за да може да ги прецени, както и да ги обори при евентуалното им оспорване пред съда. Липсата на изискуемите се от закона реквизити в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е толкова съществено, че то не може да бъде санирано в хода на съдебния спор, тъй като се касае се до задължително спазване на предвидена в закона форма. Освен това липсата на мотиви в заповедта за дисциплинарно наказание прави невъзможен и съдебния контрол при оспорване на наказанието.
Видно от приетото в мотивите към него, обжалваното въззивно решение не противоречи, а напротив – напълно е съобразено при решаването на посочения от касатора материалноправен въпрос, с тази практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, която се споделя и от настоящия състав на ІV-то гр. отд. на ВКС.
По изложените съображения, в случая няма основание и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 02.12.2010 г., постановено по гр. дело № 7867/2010 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.