О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 171
гр. София, 29.02. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев частно гр. дело № 125 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Е. П. П. срещу определение № 540/02.06.2011 г., постановено по въззивно частно гр. дело № 497/2011 г. на Русенския окръжен съд (РОС). С него е оставено в сила разпореждане от 19.01.2011 г. по гр. дело № 4542/1995 г. на Русенския районен съд (РРС), с което е върната подадената от същия жалбоподател, частна жалба срещу определение от 14.12.2010 г., постановено по същото първоинстанционно дело, като въззивният съд е осъдил жалбоподателя да заплати по сметка на РОС държавна такса в размер 15 лв.
Частната касационна жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното определение.
Ответниците по частната жалба не са подали отговори на жалбата в срока за това.
Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от който зависи изходът на спора и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК.
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел следното: Към подадената от жалбоподателя частна жалба срещу първоинстанционното определение от 14.12.2010 г., не е бил приложен документ за внесена държавна такса в размер 15 лв. Първоинстанционният съд е констатирал тази нередовност и с разпореждане от 22.12.2010 г. е указал на жалбоподателя в 1-седмичен срок от съобщението да внесе по сметка на РОС дължимата държавна такса в размер 15 лв. Тези указания са били връчени лично на жалбоподателя на 05.01.2011 г., но в законоустановения срок той не е внесъл дължимата държавна такса. Първоинстанционният съд е констатирал това и е приложил разпоредбата на чл. 200, ал. 1, б. „б” от ГПК (отм.), като с обжалваното разпореждане от 19.01.2011 г. е върнал частната жалба. Въззивният съд е приел това разпореждане за правилно, по следните съображения: Подадената частна жалба не е отговаряла на изискванията на чл. 199, ал. 1, б. „в” от ГПК (отм.), приложима съгласно препращащата норма на чл. 214, ал. 2 от ГПК (отм.). При извършената проверка, първоинстанционният съд на основание чл. 199, ал. 2 от ГПК (отм.), правилно е дал указания на жалбоподателя за внасяне на дължимата държавна такса. Последният не е отстранил констатираната нередовност на частната жалба в законоустановения 7-дневен срок, поради което правилно е била приложена разпоредбата на чл. 200, ал. 1 от ГПК (отм.). Въззивният съд е приел за неоснователни и доводите на жалбоподателя за недължимост на държавната такса по силата на чл. 5, б. „о” от ЗДТ. В тази връзка е изложил мотиви, че разпоредбата на чл. 63, ал. 1, б. „а” от ГПК (отм.) предвижда, че такси и разноски по делата не се внасят от ищците, посочени в чл. 5, букви „в”-„ж” от ЗДТ, като очевидно буква „о” на чл. 5 от ЗДТ не е включена в приложното поле на тази разпоредба, от което следва, че жалбоподателят не е освободен от заплащане на държавна такса по силата на закона. Изтъкнато е и че в чл. 5, б. „о” от ЗДТ са посочени случаите на освобождаване от държавна такса, сред които не е воденето на дела пред съд, и конкретно – тази разпоредба не освобождава инвалидите в случаите, когато те са ищци и водят дела пред съд. С оглед това, въззивният съд е приел, че правилно първоинстанционният съд е преценил, че единствено фактът, че жалбоподателят е с призната инвалидност, не е основание за освобождаването му от държавни такси по производството. Въззивният съд е посочил, че това обстоятелство, заедно с други критерии, е било отчетено и при обсъждане на молбата на жалбоподателя за освобождаване от държавна такса на основание чл. 63, ал. 1, б. „б” от ГПК (отм.), но и това негово искане е било оставено без уважение, поради което същият дължи заплащането на държавни такси по делото. С оглед изложеното, въззивният съд е намерил, че обжалваното разпореждане на първоинстанционния съд е правилно и следва да бъде потвърдено, както и че жалбоподателят дължи и държавната такса в размер 15 лв. за частното производство пред въззивния съд.
В представеното от страна на жалбоподателя изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, като общо основание за допускането на същото, са формулирани следните четири процесуалноправни въпроса: 1) подлежи ли на контрол актът на съда, с който се отказва освобождаване от държавна такса и какви са правомощията на въззивната инстанция; 2) невнасянето на таксата по частната жалба пречка ли е същата да се изпрати на по-горния съд; 3) следва ли за всяко процесуално действие да се иска освобождаване от държавна такса или е достатъчно това да стане само в началото на делото; и 4) трябва ли да се изработят от съдилищата някакви обективни критерии, свързани с минималната работна заплата или с минималния доход, необходим за съществуването на едно физическо лице, или с други трайни и обективни характеристики, които дават основание за освобождаване от държавна такса, или това ще зависи единствено от волята на първоинстанционния съд. По отношение и на четирите правни въпроса, обаче не е посочено ясно и точно (с цитиране текста на съответната процесуална норма или поне с посочване на цифровото й обозначение) някое от допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, нито пък е изложена аргументация за наличието на някое от тях. В тази връзка частният жалбоподател е посочил единствено общата формулировка, че касационното обжалване следва да се допусне, тъй като с това ще се даде отговор и ще се създаде практика относно въпросите, свързани с достъпа до съда на материално затруднени граждани, което е една от съществените задачи на страната ни след влизането в ЕС.
Задължението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК (в случая във връзка с чл. 274, ал. 3 от ГПК) за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване (в този смисъл – мотивите към т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Поради това, непосочването или неясното посочване на допълнително основание по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, както и липсата на аргументация за наличие на някое от тях, само по себе си е достатъчно за недопускане на касационното обжалване на съответния въззивен съдебен акт.
Дори да се приеме, с оглед изложената в случая обща формулировка, че жалбоподателят визира допълнителното основание по чл. 280, ал. 1 т. 3 от ГПК (като той очевидно не навежда доводи за хипотезите по т. 1 и т. 2 ), то съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на процесуалния закон, дадени с т. 4 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В случая частният жалбоподател не обосновава ясно в изложението си какво е значението на посочените от него процесуалноправни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Освен това, също съгласно т. 4 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По посочените в случая от жалбоподателя процесуалноправни въпроси, свързани с тълкуването и прилагането на ясните по своето съдържание процесуални норми на чл. 83, чл. 213 и чл. 214, ал. 2, във вр. с чл. 199 и с чл. 200 от ГПК от 1952 г. (отм.), по реда на който процесуален закон се е развило първоинстанционното производство по делото, респ. на чл. 63, чл. 274, ал. 1 и чл. 275, ал. 2, във вр. с чл. 261 и с чл. 262 от ГПК от 2007 г., е налице значителна по обем съдебна практика, включително и задължителна такава, намерила израз и в т. 5 (и мотивите към нея) от тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. по тълк. дело № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, както и в множество определения на ВКС, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК от 2007 г. Тази съдебна практика, освен значителна по обем, е и еднозначна и константна, като тя не се нуждае от промяна, осъвременяване или обогатяване, и конкретно – по процесуалноправните въпроси, формулирани от жалбоподателя, още повече, че последният не излага и никакви аргументи в тази насока. Определението на въззивния съд е изцяло съобразено с тази трайна задължителна практика на ВКС по тълкуването и прилагането на посочените процесуални норми. По тези съображения, също няма основание за допускане в случая на касационното обжалване на въззивното определение.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 540/02.06.2011 г., постановено по въззивно частно гр. дело № 497/2011 г. на Русенския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.