О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1346
гр. София, 24.10. 2011 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети октомври през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 183 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Роза С. К. срещу решение № 395/15.11.2010 г. по въззивно гр. дело № 542/2010 г. на Кюстендилския окръжен съд, с което е потвърдено решение от 30.06.2010 г. (обявено за решаване на 23.04.2010 г., която дата е посочена във въззивното решение) по гр. дело № 1547/2009 г. на Дупнишкия районен съд. С последното е отхвърлен, предявеният от жалбоподателката срещу дъщеря й Стойка П. В., иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б. “в” от ЗЗД за отмяна на договор за дарение на недвижим имот, подробно индивидуализиран в решението.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд (включително чрез препращане към мотивите на първоинстанционния съд) е приел, че ищцата не е доказала нужда от издръжка, а също – и че ответницата не е отказала да й даде издръжка след поискването й.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение.
Ответницата Стойка П. В. в отговора на касационната жалба поддържа становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване и излага подробни съображения в тази насока.
В писменото изложение на жалбоподателката по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се сочи хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В тази връзка, на първо място се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона, разрешен във въззивното решение правен въпрос – следва ли да се приеме, че надареният е изпълнил своето правно задължение за даване на издръжка, превеждайки само частично суми, които сам е определил по размер. Поддържа се също, че с оглед неясноти при тълкуването на разпоредбата на чл. 227, ал. 1, б. “в” от ЗЗД, от значение за развитието на правото са следните разрешени във въззивното решение, три правни въпроса: следва ли тази разпоредба да се тълкува буквално, като се има предвид само парично изражение на издръжката или с оглед справедливостта трябва да се приеме, че надареният следва да прояви елементарна благодарност към дарителя си, като му оказва физическа и морална подкрепа в заника на живота му; следва ли да се приеме като основание за отмяна на дарението влошаването на отношенията между страните по договора за дарение до степен, при която надареният напълно се е дезинтересирал от дарителя, наясно е с лошите битови условия, в които последният живее, и не откликва на молбата му за подобряването им; и следва ли надареният да извлича полза от собственото си неправомерно поведение и освобождава ли се от задължение за даване на издръжка, като заплаща минимална сума през определени периоди от време, а не ежемесечно, с оглед нуждите на дарителя.
Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на процесуалния закон, дадени с т. 4 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице тогава, когато приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В случая жалбоподателката сочи, че първият от горните правни въпроси е от значение само за точното прилагане на закона, а останалите три – само за развитието на правото. В този смисъл е и аргументацията в изложението. По този начин, обаче не се обосновава наличието на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – формулираните правни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Единствено предвид много близкото и почти съвпадащо съдържание на първия и на четвъртия въпрос, би могло да се приеме, че по съществото си те представляват един и същи правен въпрос, по отношение на който от страна на жалбоподателката се поддържа като цяло основанието по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Този правен въпрос, свързан с размера и с периодичността на даваната от надарената ответница парична издръжка, обаче в случая не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, предвид и т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Това е така, защото макар и този въпрос да е включен в предмета на спора по делото, не той е обусловил крайният извод на въззивния съд – по него са изложени (чрез препращане към мотивите на първоинстанционния съд) единствено алтернативни мотиви.
Решаващият извод на въззивния съд, който е обусловил крайния изход на спора по делото, е този за недоказаността, респ. за липсата на обуславящата в случая кумулативно необходима предпоставка за основателността на предявения иск – нужда от издръжка за ищцата. За да достигне до този извод, – че ищцата не е доказала по делото нужда от издръжка, въззивният съд е дал разрешение на останалите два (втория и третия) правни въпроса, посочени в изложението на жалбоподателката. Поради това, те представляват общи основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Както беше посочено обаче, жалбоподателката не поддържа и не е изложила аргументация тези два въпроса да са от значение за точното прилагане на закона, като част от допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Отделно от това, еднозначни разрешения на тези правни въпроси са дадени в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК – решение № 293/14.07.2011 г. по гр. д. № 1302/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 688/18.11.2010 г. по гр. д. № 1699/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 141/10.03.2010 г. по гр. д. № 2950/2008 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 177/14.04.2011 г. по гр. д. № 209/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 256/27.04.2010 г. по гр. д. № 4078/2008 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. Така формираната по реда на чл. 290 от ГПК, задължителна за първоинстанционните и въззивните съдилища практика на ВКС не се нуждае от промяна, нито поради това да е създадена при неточно тълкуване на закона, нито поради законодателни промени или измененията на обществените условия. Ето защо също, вторият и третият правни въпроси, формулирани в изложението на жалбоподателката, не са от значение, както за точното прилагане на закона, така и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл – също т. 4 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
По горните съображения, в случая няма основание и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение – по формулираните от страна на жалбоподателката правни въпроси и в сочените от нея хипотези по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 395/15.11.2010 г., постановено по въззивно гр. дело № 542/2010 г. на Кюстендилския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.