5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 456
гр. София, 19.07. 2011 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети юли през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев частно гр. дело № 361 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2, изреч. 1, във вр. с ал. 1, т. 2, с чл. 92, ал. 3 и с чл. 89, т. 3, предл. 1 от ГПК.
Образувано е по частна жалба на Н. Х. М. срещу определение № 6243/02.02.2011 г. по ч. гр. дело № 12402/2010 г. на Софийския градски съд, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателката за отмяна на наложената й глоба по чл. 89, т. 3, предл. 1 от ГПК с определение № 17936/22.12.2010 г. по същото ч. гр. дело.
В жалбата се поддържа оплакване за неправилност на обжалвания акт. Сочи се, че в случая не са налице елементите на фактическия състав на престъплението обида, като се изтъква, че жалбоподателката не е адресирала конкретно изявление по отношение на конкретен съдия, нито в негово присъствие; не било възможно от правна гледна точка да има обида към държавно учреждение; излагат се и подробни доводи, че всички изказани от жалбоподателката твърдения били верни. Поддържа се и че чл. 89 от ГПК допускал налагане на глоба само за нарушение, което засяга конкретен участник в съдебно заседание в съответната съдебна инстанция, като се изтъква, че жалбоподателката не изрекла обида по отношение на конкретен член от състава на въззивния съд. Излага се и становище, че жалбоподателката била описала обективната истина относно недъзите на българската съдебна система, като израз на правото й на свобода на словото, залегнало в чл. 10 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС) и чл. 11 от Х. за основните права в Европейския съюз (Х.) и гарантирано в чл. 39 от Конституцията (КРБ). Поддържат се и доводи, че обжалваното определение било немотивирано, както и че с постановяването на обжалваното определение, без да бъде проведен публичен процес (в закрито заседание), въззивният съд бил нарушил чл. 47 от Х. и чл. 6 от ЕКЗПЧОС. Жалбоподателката моли за отмяна на обжалваното определение и на наложената й глоба, като е направила искане делото да бъде разгледано в открито съдебно заседание; претендира и присъждане на разноските по делото.
Частната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна по следните съображения:
Въззивният съд е наложил на жалбоподателката глоба в минимален размер от 50 лв., като е приел, че посредством изразите: „провинциален съд в Североизточна България, където са инфилтрирани достатъчно много протежета на мафията” и „инфилтрираните от мафията провинциални магистрати”, тя е осъществила състава на нарушението по чл. 89, т. 3, предл. 1 от ГПК – обида на съда. Тези изрази са употребени от жалбоподателката, в качеството й на адвокат – процесуален пълномощник на ищеца по делото, в подадената от негово име частна жалба срещу първоинстанционното определение, с което Софийският районен съд е изпратил делото по подсъдност на Шуменския районен съд. За да остави без уважение молбата на жалбоподателката за отмяна на наложената й глоба, въззивният съд е изложил подробни мотиви към обжалваното определение, като е приел, че в молбата (чието съдържание е подобно на това на частната жалба) не се твърдят обстоятелства, сочещи на извинителна причина за санкционираното поведение, поради което няма основание за отмяна на наложената глоба.
Съгласно разпоредбата на чл. 89, т. 3, предл. 1 от ГПК, съдът налага глоба за обида на съда. Тази санкция е установена от законодателя в процесуалния закон, несъмнено с оглед защита авторитета на съда и на правосъдието, както и с оглед дисциплиниране на участниците в гражданския процес. Последните трябва да реализират правата си по начин и в езикова форма, изключващи каквито и да било прояви, чрез употреба (устно или писмено) на изрази или чрез всяко друго поведение, на неуважително и обидно отношение не само към конкретен съдия или членове на съдебен състав, представляващи съдебната институция, но и въобще към съда, като правораздавателен орган. Това ясно следва от употребения от законодателя израз „обида на съда” (а не например – „обида на член на състава на съда” или „обида на съдия”). Също от формулировката на разпоредбата – „съдът налага глоба” (а не „може да наложи глоба”) следва, че съдът не само има право, но е и задължен при всяка проява на неуважение към съда (както и към страна, представител, свидетел или вещо лице), осъществена от който и да било участник в процеса и по какъвто и да било начин, да му наложи глоба в размерите по чл. 91 от ГПК. От горното е очевидно, че понятието за нарушението „обида на съда” по чл. 89, т. 3, предл. 1 от ГПК е много по-широко от това за престъпленията „обида” и „обида на длъжностно лице” съответно по чл. 146, ал. 1 и по чл. 148, ал. 1, т. 3, предл. 1 от НК. Разпоредбата на чл. 89, т. 3 от ГПК очевидно няма за цел да дублира съставите на тези престъпления (установяването на които предполага наличие на влязла в сила присъда) и да санкционира участник в гражданското производство за извършено престъпление против конкретно физическо лице, което е съдия (респ. и длъжностно лице), страна, представител, свидетел или вещо лице по съответното гражданско дело. Тази санкционна разпоредба се намира в глава ІХ „Глоби” на ГПК и установява едно от множеството основания за налагане на глоба от съда, с оглед дисциплинирането на участниците в гражданското съдопроизводство. От горното следва, че обида на съда по смисъла на чл. 89, т. 3, предл. 1 от ГПК представлява всяко поведение на участник в процеса, с което се проявява подчертано неуважително отношение към съдия, към съдебен състав, към определено съдилище или изобщо към съда като държавна институция. Когато това поведение се осъществява чрез писмени или устни словесни изрази, без значение е дали съдържащата се в тях информация е вярна или невярна. Достатъчно е изразът да е обиден в най-широкия смисъл на това понятие, да накърнява по какъвто и да било начин авторитета на съда и престижа на съдебната институция, да подронва доверието в правораздаването и в независимостта и безпристрастността на съдиите. Несъмнено от такова естество са и употребените в случая от жалбоподателката изрази, за които й е наложена процесната глоба. С тези изрази по недопустим начин, още повече – за юрист и за адвокат (предвид и чл. 9, ал. 1, чл. 40, ал. 1 и ал. 4 от ЗАдв), чрез заявяване на обобщени и неконкретизирани твърдения, но несъмнено сочещи за зависимост на магистрати от неперсонифицирани престъпни среди („инфилтрирани от мафията”), се изразява подчертано неуважително отношение и се подронват авторитета и доверието не само към Шуменския районен съд и към съдиите в него, но и към всички съдилища и съдии в Североизточна България, дори към всички магистрати, осъществяващи служебните си задължения извън [населено място].
Съгласно сочените от жалбоподателката, чл. 10, т. 1, изр. 1 и 2 от ЕКЗПЧОС и чл. 11, т. 1 от Х. (2010/С83/02), които са с почти идентична формулировка, всеки има право на свобода на изразяването на мнения, като това право включва свободата да отстоява своето мнение, да получава и да разпространява информация и идеи без намеса на държавните власти и независимо от границите. Съгласно чл. 39, ал. 1 от КРБ, всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин. От друга страна, чл. 10, т. 2 (in fine) от ЕКЗПЧОС изрично постановява, че „ползването на тези свободи, доколкото е съпроводено със задължения и отговорности, може да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество … за поддържане на авторитета и безпристрастността на правосъдието”. В този смисъл и както беше посочено и по-горе, именно с оглед поддържане на авторитета и безпристрастността на правосъдието е установена от законодателя санкционната разпоредба на чл. 89, т. 3, предл. 1 от ГПК за налагане на глоба за обида на съда. Жалбоподателката, като гражданин, юрист и адвокат, несъмнено има право свободно да изразява своето мнение „относно недъзите на българската съдебна система” (както сочи самата тя). Ако тя разполага (също според нейните твърдения) с информация и доказателства за извършени конкретни неправомерни деяния, свързани с правораздаването, тя следва да ги направи достояние на държавните органи, компетентни да вземат мерки по съответния ред, каквито съображения е развил и въззивният съд в мотивите към обжалваното определение. Процесните изрази на жалбоподателката, обаче, освен че са напълно неотносими към процесуалноправния спор (кой е местнокомпетентният районен съд да разгледа иска, предявен по първоинстанционното дело), по повод на който е подадена частната жалба, в която те се съдържат, са и изложени, както беше вече посочено – по недопустим за съдебния език начин, при подчертано неуважително отношение към съда, за което е наложена процесната глоба.
Както правилно е приел въззивният съд, в молбата си по реда на чл. 92 от ГПК жалбоподателката не сочи никакви причини (обстоятелства), които да са уважителни по смисъла на чл. 92, ал. 2 от ГПК и да представляват основание за отмяна на наложената й глоба, която е в минимален размер. Такива причини и обстоятелства не се сочат и в частната жалба, разглеждана в настоящото производство.
Неоснователни са и доводите на жалбоподателката за необоснованост на обжалваното определение и че с постановяването му в закрито заседание въззивният съд бил нарушил чл. 47 от Х. и чл. 6 от ЕКЗПЧОС. Към определението си въззивният съд е изложил подробни и аргументирани мотиви, които са в насоката на приетото по-горе и от настоящия съдебен състав. Обжалваното определение е постановено в закрито заседание, съгласно изричната за това разпоредба на чл. 92, ал. 2 от ГПК. Като намираща се в действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., тази процесуалноправна разпоредба е съобразена със сочените от жалбоподателката международноправни актове. Последните, освен че установяват принципното изискване за публичност на съдебния процес (чл. 47, ал. 2, изр. 1 от Х. (2007/С303/01) и (2010/С83/02) и чл. 6, т. 1, изр. 1 от ЕКЗПЧОС), установяват и възможности за неговото ограничаване (чл. 52 от Х. (2007/С303/01) и (2010/С83/02) и чл. 6, т. 1, изр. 2 от ЕКЗПЧОС).
По същите съображения, както и предвид изключително подробното изложение в частната жалба на оплакванията и съображенията по атакуваното определение, като от друга страна жалбоподателката не сочи конкретни доказателства (въпреки твърденията си, че разполага с многобройни такива), то и по отношение настоящото частно производство не намира приложение изключението по чл. 278, ал. 1 – in fine от ГПК; респ. неоснователно се явява искането на жалбоподателката за разглеждане на частната й жалба в открито съдебно заседание.
Предвид гореизложеното, обжалваното определение на въззивния съд, като валидно, процесуално допустимо и правилно, следва да бъде потвърдено. На жалбоподателката не се следват претендираните от нея разноски по делото.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 6243/02.02.2011 г., постановено по ч. гр. дело № 12402/2010 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.