О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 850
София 20.06.2011г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК ,ІV г.о.в закрито заседание на четиринадесети юни през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при секретаря…………………. и в присъствието на прокурора………………..
като изслуша докладваното от съдията Светла Бояджиева гр.дело № 72 по описа за 2011 год.за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Л. В. Л. чрез пълномощник адв.В. К. срещу решение № 266 от 8.11.10г.по в.гр.дело № 708/10г.на Окръжен съд – Перник,с което е потвърдено решение № 582 от 20.08.10г.по гр.дело № 3264/10г.на Районен съд – Перник.С него са отхвърлени предявените от същата страна искове против ЕТ”С. С.-Слави”гр.П. за признаване за установено,че съществувалото между тях трудово правоотношение за периода 1.11.05г.-1.10.09г.е било на пълно работно време – осем часа,както и за осъждане на ответника да заплати сумата от 2584 лв,представляващи разликата между дължимото се,но незаплатено трудово възнаграждение за периода 1.05.2007г.-31.12.2009г.,ведно със законната лихва,считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане .
В приложеното изложение се сочат като основания за допустимост на касационното обжалване визираните в чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК.
В писмен отговор ответникът по касационната жалба [фирма] счита,че същата е процесуално недопустима.
Върховният касационен съд,състав на Четвърто гражданско отделение намира,че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима.Неоснователно е възражението на ответника по касация за недопустимост на касационното обжалване поради цената на иска – под 5000 лв.Изменението на чл.280 ал.2 ГПК с § 6 от ЗИДГПК е в сила от 21.12.10г.,а касационната жалба е подадена преди това на 6.12.2010г.
След преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК настоящият състав приема следното:
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
С обжалваното решение въззивният съд е приел,че писмената форма на трудовия договор е форма за действителност на същия и щом последният съдържа уговорки относно съществените елементи на трудовото правоотношение,включително и за продължителността на работния ден,то той е произвел действието си.При липса на доказателства за сключен друг трудов договор между страните или за изменение на съществуващия такъв във формата и по реда на чл.119 КТ относно продължителността на работното време през исковия период е направен извод,че от сключения на 10.10.05г.между страните трудов договор е установена продължителността на работното време от 6 часа.Прието е за недопустимо с други доказателства да се установява съществуването на уговорка между страните относно продължителността на работното време,различна от вписаната в договора.С оглед недоказаността на установителния иск по чл.357 КТ съдът е приел неоснователност и на иска по чл.128 КТ за заплащане на трудово възнаграждение,представляващо разликата между заплатеното такова за 6 часов работен ден и възнаграждението,което работодателят би следвало да заплати при 8 часов работен ден.
Първият поставен от касатора въпрос е допустими ли са всички доказателства и доказателствени средства по ГПК,в т.ч.свидетелски показания и заключения на вещи лица, за установяване на действително отработеното време от съответния работник или служител.Поддържа се,че по този въпрос липсва съдебна практика и е налице основанието на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело,за решаващата воля на съда,но не и за правилността на обжалваното решение.Формулираният от касатора въпрос не е от значение за изхода на делото,тъй като предмет на предявения иск е установяване съдържанието на един от елементите на трудовия договор – продължителността на работния ден,а не действително отработеното време,което би било относимо по предявен иск по чл. 143 КТ.Ето защо следва да се приеме,че по поставения въпрос не е налице общото основание на чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Същите съображения са относими и към процесуалноправния въпрос относно разпределение на доказателствената тежест и последиците при събиране на доказателства в производство по иск за частична недействителност на трудов договор и към втория материалноправен въпрос – действителен ли е договор,който въвежда по-неблагоприятни условия за работника като намалено работно време и по-ниско трудово възнаграждение,при невъзможност да бъде формирана свободна воля под страх от отказ на работодателя да го назначи на работа или да го уволни.От съдържанието на обстоятелствената част и петитума на исковата молба не може да се направи извод за предявен иск по чл.74 КТ – липсват изложени конкретни обстоятелства за противоречие на клаузата от процесния трудов договор за продължителността на работното време със закона или К., или за заобикалянето им.Доводите в тази насока не са били предмет на разглеждане от въззивния съд,който се е произнесъл по иск по чл.357 ал.1 КТ.В доклада по чл.146 ал.1 ГПК първоинстанционният съд е очертал рамките на спорното материално право,като е приел за разглеждане иск по чл.357 ал.1 КТ за признаване за установено по отношение на ответника,че между страните е съществувало трудово правоотношение на пълно работно време.Ищцата не е възразила срещу доклада в тази му част,поради което са настъпили последиците по чл.146 ал.3 ГПК.По въпросите относно съдържанието на доклада на съда по чл.146 ГПК и преклудиране на възможността да се сочат нови обстоятелства и се искат нови доказателства извън хипотезите на чл.147 и чл.266 ал.2 ГПК има постановена практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК/ – решение № 549 от 29.10.10г.по гр.дело № 56/10г.на ІV г.о.; решение № 172 от 23.02.10г.по гр.дело № 386/09г.на ІІІ г.о.;решение № 385 от 10.05.10г.по гр.дело № 1245/09г.на ІІІ г.о. и решение № 700 от 6.12.10г.по гр.дело № 304/10г.на ІІІ г.о.Прието е,че с оглед задължението на съда да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна разпоредбата на чл.146 ГПК задължава първоинстанционния съд да изготви доклад по делото,в който следва да посочи как се разпределя доказателствената тежест за твърдяните факти и за кои от тях не се сочат доказателства,за да могат страните да предприемат съответните процесуални действия,включително и да посочат нови доказателства.От този момент настъпва преклузията за страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства,след като не са налице условията по чл.147 ГПК.
Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 266 от 8.11.10г.,постановено по гр.дело № 708/10г.на Окръжен съд – Перник по жалба на Л. В. Л..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.