О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 361
гр. София, 20.03. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети март през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1527 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. М. З. срещу решение от 27.06.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 2696/2008 г. на Софийския градски съд (СГС). С него, като са потвърдени решение от 11.04.2008 г. и решение от 27.05.2009 г., постановени (последното по реда на чл. 193 от ГПК от 1952 г., отм.) по гр. дело № 2275/2007 г. на Софийския районен съд, са отхвърлени предявените от жалбоподателката и Г. С. З. срещу Б. И. Г., искове с правни основания чл. 227, ал. 1, б. „а” и б. „в” от ЗЗД за отмяна на дарение, извършено с нотариален акт № 164/1992 г., с който ищците са дарили на ответника свой собствен недвижим имот – дворно място с едноетажна жилищна сграда, лятна кухня, стопанска сграда и други подобрения в него (подробно описан).
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение.
Ответникът Б. И. Г. в отговора на касационната жалба излага становище за правилност на обжалваното решение и че не следва да се допуска касационното му обжалване.
За да отхвърли предявения иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „в” от ЗЗД, въззивният съд, след обсъждане на доказателствата по делото, е приел, че са останали недоказани, релевантните за спора обстоятелства, които са в тежест за доказване на ищците – последните да са изпаднали в нужда от издръжка, да са поискали такава от ответника и той да е имал възможност да я дава. За да отхвърли предявения иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б. „а” от ЗЗД, въззивният съд е приел, че твърдяният по делото опит за убийство на жалбоподателката не е установен с влязла в сила присъда.
В писменото изложение на жалбоподателката по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, което е инкорпорирано в касационната й жалба, се сочи, че с обжалваното решение въззивният съд се произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС, а също и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, т.е. навадени са допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
По повод първото от тези допълнителни основания (по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК), жалбоподателката цитира част от приетото в мотивите към три решения на ВКС, представени (в преписи) от нея, и сочи, че въззивното решение им противоречи. В тази връзка обаче жалбоподателката не е формулирала конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който въззивният съд да е разрешил в противоречие с тези три решения на ВКС. Вместо това тя излага доводи и съображения за материална незаконосъобразност на изводите на СГС, за необсъдени и несъобразени от него доказателства и факти по делото, като поддържа, че това е в противоречие с цитираните и представени от нея решения на ВКС. Предвид задължителните указания по прилагането и тълкуването на процесуалния закон, дадени с т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, така изложеното от страна на жалбоподателката не представлява извеждане и посочване от нея на конкретен правен въпрос – общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, а представлява (част от изложението й) навеждане на касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – за неправилност на обжалваното въззивно решение. Тези касационни основания обаче не са, и е недопустимо да бъдат предмет на разглеждане в настоящото производство по чл. 288 от ГПК. Те биха подлежали на обсъждане от касационната съдебна инстанция, едва и само ако се допусне касационното обжалване на въззивното решение – при наличие на общо основание за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Съгласно същата т. 1 от посоченото тълкувателно решение и мотивите към нея, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като ВКС не е задължен, и е недопустимо да го изведе от изложението и от касационната жалба, а може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, в случая – това по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Във връзка с второто наведено от жалбоподателката допълнително основание за допускане на касационното обжалване – това по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, от нейна страна е направен опит за формулиране на два конкретни правни въпроса, а именно: 1) материалноправен – „кога точно се прилага разпоредбата на чл. 227, буква „в” от ЗЗД относно моралното задължение на надарения, неговата признателност към дарителя”; и 2) процесуалноправен – „когато дареният има процесуално поведение и не заявява конкретни доказателства относно изпълнението на неговите задължения, това негово процесуално поведение следва ли да се тълкува като нежелание за изпълнение на едно негово морално задължение по отношение на дарителя”. Тези формулировки обаче са правно неиздържани, граматически и логически неясни и неточни – неясно остава какво точно морално задължение на надарения към дарителя се визира в тях. Това води до неяснота като цяло на всеки от двата въпроса, поради което те също не представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, – също предвид и цитираната по-горе т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК, която изисква касаторът да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното решение.
Освен това, задължението на касатора за ясно, точно и мотивирано изложение се отнася и до допълнителните основания за допускане на касационното обжалване. В случая жалбоподателката единствено е декларирала наличието на допълнителното основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като е цитирала съдържанието на тази процесуалноправна норма и е посочила, че по първия формулиран от нея въпрос (материалноправния – по приложението на чл. 227, ал. 1, б. „в” от ЗЗД) не била „създадена и издадена практика, а това е от значение”, а относно и двата въпроса – че „в случая трябва да се прибегне до тълкуване на закона, което ще доведе до по-пълното и ясно прилагане на нормативните разпоредби”. Последната, също неясна и обща формулировка, както и простото посочване на липса на съдебна практика по даден въпрос и възпроизвеждането на текста на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, сами по себе си не са достатъчни, за да се приеме, че от страна на жалбоподателката е обосновано наличието на визираното в тази разпоредба допълнително основание за допускане на касационното обжалване – посочените от нея два въпроса (дори да се приеме, че те са ясно и точно формулирани), действително да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Освен това, както по тълкуването и приложението на материалноправната норма на чл. 227, ал. 1, б. „в” от ЗЗД, така и относно процесуалното поведение на ответника и приложението на процесуалноправната норма на чл. 127, ал. 1, изреч. 1 от ГПК от 1952 г. (отм.; по реда на който процесуален закон се е развило въззивното производство в случая; като съдържанието на тази норма е идентично с това на чл. 154, ал. 1 от ГПК от 2007 г.) е налице богата и трайно установена съдебна практика, включително създадена от ВКС по реда на чл. 290 от ГПК, като обжалваното въззивно решение е изцяло съобразено с нея. Тази съдебна практика се споделя и от настоящия състав на ВКС, като тя не се нуждае от промяна, нито поради това да е създадена при неточно тълкуване на закона, нито поради настъпилите законодателни промени или поради измененията на обществените условия. Ето защо, посочените от жалбоподателката два правни въпроса, дори да се приеме, че те са ясно и точно формулирани и че представляват надлежно изведени и посочени общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК, то те не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на т. 3 от чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл е и т. 4 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
От гореизложеното следва, че в случая не са налице предпоставките, установени от процесуалния закон за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, поради което то не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решението от 27.06.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 2696/2008 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.