6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1402
гр. София, 03.11. 2011 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на първи ноември през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 301 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на ответниците по делото: К. Г. К., в качеството му на [фирма], Х. В. П., в качеството му на [фирма] и Министерството на земеделието и храните (МЗХ). Жалбите са подадени срещу решение № 221/18.11.2010 г., постановено по въззивно гр. дело № 443/2010 г. на Великотърновския апелативен съд. С него е отменено отхвърлителното решение № 22/10.05.2010 г. по гр. дело № 286/2008 г. на Габровския окръжен съд, вместо което са уважени, предявените от Р. С. С. срещу жалбоподателите, искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 45а от ППЗСПЗЗ, като е прогласена нищожността на договор № РД-50Г-23/31.10.2003 г. за покупко-продажба на недвижим имот, държавна земя – частна държавна собственост, сключен между МЗГ (сега МЗХ) и [фирма], и договор № РД-50Г-24/31.10.2003 г. за покупко-продажба на недвижим имот, държавна земя – частна държавна собственост, сключен между МЗГ и [фирма], в частта, с която МЗГ е прехвърлило на [фирма] и на [фирма] правото на собственост върху 202.80 кв.м. прилежаща земя към собствения на ищеца Р. С. С., “склад към цех на стара хмелосушилня”, 192 кв.м. подход от улицата и 115.50 кв.м. застроена площ на сградата – общо 510.30 кв.м., представляващи част от УПИ І в кв. 130а по действащия план на [населено място], целият с площ 7 786 кв.м.
Касационните жалби са подадени в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими. В тях се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение.
Ответникът по касационните жалби – ищецът Р. С. С. в отговорите на жалбите поддържа становище и излага доводи, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорни по делото обстоятелствата, че ищецът е правоимащо лице по смисъла на чл. 27, ал. 1 от ЗСПЗЗ, че като такъв е участвал в разпределението на имуществото на ДЗС, [населено място], извършено с протокол № 2/29.08.1995 г. на избраните от общото събрание лица по § 29 от ПЗР на ЗСПЗЗ и че с писмен договор от 31.08.1995 г. със заверка от кмета на същото село, разпределеното имущество му е било продадено. При подробен анализ на приложимите правни норми, с оглед и действието им във времето, въззивният съд е приел, че фактическият състав за придобиване на собствеността по реда на чл. 27, ал. 1 от ЗСПЗЗ, в редакцията към ДВ, бр. 45/16.05.1995 г., включва едно или няколко, подлежащи на съдебен контрол, решения на колективния орган на правоимащите за разпределение на имуществото, като в редакцията на § 29, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ също към ДВ, бр. 45/16.05.1995 г. дори не е предвидено сключването на договор след решението за разпределение на имуществото между правоимащите. Сключването на такъв писмен договор с нотариална заверка на подписите е предвидено едва в следващите редакции на разпоредбата (към ДВ, бр. 79/1996 г. и ДВ, бр. 98/1997 г.) – при продажба на имущество на трети лица, ако правоимащите не желаят да го получат. С оглед на това е прието, че ищецът, в качеството си на правоимащ, е придобил процесния “склад към цех на стара хмелосушилня”, като разпределен му с посочения протокол № 2/29.08.1995 г.; респ. приети са за неоснователни възраженията на ответниците за нищожност на посочения договор от 31.08.1995 г. поради неспазване на нотариалната форма по чл. 18 от ЗЗД. Прието е и че като собственик на тази сграда, ищецът има правата по чл. 45а от ППЗСПЗЗ – да закупи прилежащата към нея земя с посочената обща площ 510.30 кв.м., но тъй като тя е продадена от ответното министерство на ответниците – еднолични търговци с процесните договори, то последните са нищожни в тази им част, поради противоречие със закона. Приети са за неоснователни и останалите възражения на ответниците – че с предявените искове ищецът неоснователно цели ново иницииране на административната част от процедурата по чл. 27, ал. 6 от ЗСПЗЗ и да реализира права, за които е предвиден специален ред; както и относно законността и конструкцията на сградата, собственост на ищеца, като във връзка с това, въз основа експертното заключение по делото, е прието, че тя е в режим на търпимост съгласно § 16 от ПР на ЗУТ, както и че въпросът дали тя може да бъде запазена като елемент от застрояването на парцела, е ирелевантен за спора, тъй като чл. 45а от ППЗСПЗЗ не поставя това като условие за изкупуването на прилежащата площ.
Писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя К. Г. К., действащ в качеството си на [фирма], не съдържа ясна и точна формулировка на правни въпроси, които да се квалифицират като общи основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Вместо това, там буквално са преповторени част от оплакванията, доводите и съображенията, съдържащи се в самата касационна жалба на този касатор – за допуснати от въззивния съд нарушения на материалния и на процесуалния закон и за необоснованост на решението му. Същите обаче представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, които не могат да бъдат обсъждани в настоящото производство по чл. 288 от ГПК. Те не представляват основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, които са единственият предмет на изследване в производството по чл. 288 от ГПК, и които следва да са обективно налице, за да се стигне до разглеждането на самата касационна жалба в производство по чл. 290 от ГПК. Съгласно т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба, а може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, в случая – тези по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя Х. В. П., действащ в качеството си на [фирма], ясно и точно са формулирани два материалноправни въпроса и един процесуалноправен въпрос, а именно: 1) дали ищецът Р. С. С. е собственик на процесния “склад към цех на стара хмелосушилня”; 2) щом в специален закон – ЗСПЗЗ не е уредена изрично “формалната вещна транслация досежно недвижимостите по него”, не следва ли да се прилага общото правило на чл. 18 от ЗЗД; и 3) съдът кое следва да зачете – “предположението на вещото лице” за търпимост на процесната сграда по смисъла на § 16 от ПР на ЗУТ или “писмено наличното за това удостоверение” на главния архитект на общината. В изложението на този касатор е направен опит за посочване и на още един – четвърти правен въпрос, но ясна и точна формулировка на такъв не е налице, поради което за него важи изложеното по-горе относно изложението на другия жалбоподател – едноличен търговец. По отношение и на трите горепосочени правни въпроса, касаторът [фирма] поддържа наличие на допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК – те да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Това обаче е единствено декларирано от жалбоподателя, без каквато и да било обосновка и аргументация в тази насока. Задължението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване (в този смисъл – и т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Поради това, простото посочване на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и възпроизвеждането на текста й сами по себе си не са достатъчни, за да се приеме, че касаторът е обосновал наличие на визираното в тази разпоредба основание за допускане на касационно обжалване – посочените от него въпроси действително да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Напротив – в случая разрешаването на първия посочен правен въпрос (дали ищецът по настоящото дело е собственик на процесния “склад към цех на стара хмелосушилня”) е от изключително съществено и решаващо значение за изхода на спора по конкретното (настоящото) дело, но този въпрос очевидно по никакъв начин не може да се приеме за такъв от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По разрешаването на втория правен въпрос е налице формирана съдебна практика, включително – цитираното и от въззивния съд, решение № 661/12.01.2010 г. по гр. дело № 4319/2008 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, постановено по реда на чл. 218а, ал. 1, б. “а” от ГПК от 1952 г. (отм.). Настоящият съдебен състав, също като въззивния съд, изцяло споделя даденото с него разрешение на този правен въпрос, като намира, че съдебната практика по последния не се нуждае от промяна, нито поради това тя да е създадена при неточно тълкуване на закона, нито поради законодателни промени или поради изменения на обществените условия. Ето защо, вторият правен въпрос формулиран в това изложение, не е от значение, както за точното прилагане на закона, така и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл – т. 4 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Както е приел и въззивният съд, въпросите относно законността и търпимостта на процесната сграда са ирелевантни за спора – с оглед приложението на чл. 45а от ППЗСПЗЗ, където те действително не фигурират като условия (необходими предпоставки) за изкупуването на прилежащата към сградата площ. Поради това и посоченият по-горе процесуалноправен въпрос, свързан с установяването (доказването) по делото на тези ирелевантни за спора обстоятелства, макар и да е въведен в неговия предмет чрез материалноправните възражения на касаторите-ответници, не е обуславящ крайния правен извод на въззивния съд по делото. Поради това, този процесуалноправен въпрос не представлява в случая общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение (в този смисъл – т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на третия жалбоподател – Министерството на земеделието и храните (МЗХ), също се сочи материалноправният въпрос – следва ли договорът за покупко-продажба на недвижим имот да бъде сключен в нотариална форма, при условие, че специалният ЗСПЗЗ не предвижда изрично такава към момента на неговото сключване. Този касатор обаче поддържа, че този въпрос бил решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като в тази връзка се сочи и е представено решение № 1170/30.10.2008 г. по гр. дело № 5262/2007 г. на V-то гр. отд. на ВКС. Последното също е постановено по реда на чл. 218а, ал. 1, б. “а” от ГПК от 1952 г. (отм.), поради което наведеното от този жалбоподател допълнително основание за касационно обжалване следва да се квалифицира в хипотезата на т. 2 (а не на т. 1) от чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл – и т. 1-3 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). С това съдебно решение е приет за недействителен писмен договор за покупко-продажба на нива от 16.11.1954 г., поради неспазване на предписаната от закона нотариална форма. Този спор обаче съществено се различава от спора относно валидността на придобивното основание на ищеца по настоящото дело – той, в качеството си на правоимащ по чл. 27, ал. 1 от ЗСПЗЗ, е придобил процесния “склад към цех на стара хмелосушилня”, по силата на разпределителния протокол № 2/29.08.1995 г. на избраните от общото събрание лица по § 29 от ПЗР на ЗСПЗЗ, като впоследствие е сключен на 31.08.1995 г. и писмения договор, със заверка от кмета на селото, – за продажба на вече разпределеното на ищеца имущество. Предвид това съществено различие между придобивните основания по двете дела, не е налице противоречиво разрешаване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК на този материалноправен въпрос – в представеното от този касатор, решение № 1170/30.10.2008 г. по гр. дело № 5262/2007 г. на V-то гр. отд. на ВКС – от една страна, и в обжалваното възивно решение и цитираното в него (посочено и по-горе), решение № 661/12.01.2010 г. по гр. дело № 4319/2008 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС – от друга страна.
По горните съображения, в случая няма основание и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение – по формулираните от страна на жалбоподателите правни въпроси и в сочените от тях хипотези по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 221/18.11.2010 г., постановено по въззивно гр. дело № 443/2010 г. на Великотърновския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.