О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 74
гр. София, 23.01. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети януари през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 781 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 594/08.02.2011 г. по гр. дело № 723/2010 г. на Русенския окръжен съд, – “в частта, която подлежи на обжалване” (съгласно чл. 280, ал. 2 от ГПК), с която, като е потвърдено частично решение № 1148/24.06.2010 г. по гр. дело № 2725/2010 г. на Русенския районен съд, е уважен предявеният от М. К. Т. срещу жалбоподателя, иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено дисциплинарното уволнение на ищеца, извършено със заповед № 13/18.11.2009 г. и заповед № 13А/18.01.2010 г. на управителя на дружеството-касатор.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение и е процесуално допустима. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от въззивно решение.
Ответникът по касационната жалба – ищецът М. К. Т. не е подал отговор на жалбата в срока за това.
В подаденото в срока за това, писмено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, от страна на касатора е формулиран следният процесуалноправен въпрос, като общо основание за допускане на касационното обжалване, а именно: преклудирана ли е за ответника процесуалноправната възможност да оспори иска, да направи възражения срещу него и да направи доказателствени искания в тяхна подкрепа в първото заседание по делото след доклада по чл. 146 от ГПК, ако не е подал отговор на исковата молба в срока по чл. 131 от ГПК. Изложението съдържа формулировка и на втори въпрос – налице ли е процесуалноправна възможност за ответника да се защитава срещу иска и доказателствените искания на ищеца, при условията на насрещно доказване. Тъй като принципното разрешаване на този втори въпрос е изцяло в зависимост от разрешаването на първия и се “поглъща” от него (очевидно ответникът би могъл да провежда насрещно доказване по делото, само ако не е преклудирана процесуалната му възможност да сочи доказателства), то вторият правен въпрос не представлява друго (различно, самостоятелно) общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване в случая.
Касаторът сочи наличие на допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. В тази връзка поддържа, че горният процесуалноправен въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно – с постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 67/06.07.2010 г. по т. дело № 898/2009 г. на І-во търг. отд. на ВКС. В тази връзка са посочени и представени (в преписи) и две определения на ВКС, постановени по реда на чл. 288 от ГПК, които съдебни актове обаче (съгласно приетото в тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и в тълкувателно решение № 2/28.09.2011 г. по тълк. дело № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС) принципно не могат да обусловят наличие на никое от допълнителните основание за допускане на касационно обжалване по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Наред с горното, касаторът поддържа, че формулираният от него процесуалноправен въпрос е от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
За да уважи предявения по делото иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, въззивният съд е приел, че в срока по чл. 131 от ГПК работодателят (касаторът) не е подал отговор на исковата молба, с оглед на което и съобразно разпоредбата на чл. 133 от ГПК, направените несвоевременно възражения срещу иска, както и правото му да сочи доказателства в тяхна подкрепа, са преклудирани. Прието е, че при това положение и предвид липсата на надлежни доказателства за спазване законовите изисквания за дисциплинарното уволнение на ищеца в представеното по негово искане по делото трудово досие, предявеният иск за отмяната на уволнението е основателен. В тази връзка въззивният съд е посочил и че приетият по делото протокол от 16.11.2009 г. за удостоверяване изпълнението на задължението на работодателя по чл. 193, ал. 1 от КТ, е недопустимо доказателствено средство предвид неговото естество – “писмени свидетелски показания”, както и предвид това, че посоченият период от време на извършване на процесните дисциплинарни нарушения е последващ издаването на заповедта от 18.11.2009 г.
От горното е видно, че въззивният съд изобщо не е обсъждал процесуалната възможност на ответника да оспори иска, поради което в тази му част формулираният от касатора процесуалноправен въпрос също не представлява в случая общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Разрешаването на останалата част от този въпрос (а именно – преклудирана ли е за ответника процесуалноправната възможност да направи възражения срещу иска и да направи доказателствени искания в тяхна подкрепа в първото заседание по делото след доклада по чл. 146 от ГПК, ако не е подал отговор на исковата молба в срока по чл. 131 от ГПК) е обусловило крайните правни изводи на въззивния съд в обжалваното решение, респ. в тази му част въпросът поначало представлява общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Не са налице обаче сочените от страна на касатора допълнителни основания за допускане на касационното обжалване в случая.
Със соченото от касатора, решение № 67/06.07.2010 г. по т. дело № 898/2009 г. на І-во търг. отд. на ВКС е даден отговор на друг (макар и близък до този по настоящото дело, но различен) процесуалноправен въпрос, а именно: какви са правомощията на съда при преценка относно доказаността на фактите и обстоятелствата в случаите, когато ответникът е пропуснал срока по чл. 133 от ГПК за извършване на процесуалните действия, изброени в него. В отговор на този въпрос ВКС е приел, че последиците от неподаването на писмен отговор не следва да бъдат приравнявани с признание на иска или на фактите по спора. Едва след доклада по чл. 146 от ГПК се считат очертани параметрите на спора и не следва законът да бъде тълкуван в смисъл, че неподаването на писмен отговор по чл. 131 от ГПК преклудира правото на ответника да оспори иска и обстоятелствата на които той се основава, както и да изрази становище по представените доказателства, включително по тяхната относимост. Липсва презумпция, че неподаването на отговор в срок прави иска основателен, или че освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 от ГПК. Не може да бъде поставен знак на равенство пред различните хипотези на чл. 133 от ГПК, т.е. пропускането на възможността да се направи възражение за придобивна или погасителна давност да се приравни към ограничение за становище по основателността на иска.
От горното е видно, че приетото в случая от въззивния съд, че неподаването на отговор на исковата молба в срока по чл. 131 от ГПК, съгласно разпоредбата на чл. 133 от ГПК е довело до преклудиране на направените несвоевременно възражения на ответника срещу иска, както и на правото му да сочи доказателства в тяхна подкрепа, не е в противоречие с приетото в цитираното решение № 67/06.07.2010 г. по т. дело № 898/2009 г. на І-во търг. отд. на ВКС. То не е в противоречие, а напротив – напълно е съобразено и с практиката на ВКС, съдържаща отговор на поставения в случая процесуалноправен въпрос, намерила израз в постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 429/21.06.2010 г. по гр. дело № 1151/2009 г. на І-во гр. отд. на ВКС. В последното е прието следното: За разлика от отменения, сега действащият ГПК въвежда ранна преклузия за ответника да посочва, събира, оспорва доказателства и да противопоставя възражения, с което се цели да се съкратят сроковете за разглеждане на делата като се намали броят на откритите заседания. Едновременно с въвеждането на тези ограничения е засилено служебното начало в гражданския процес и общото задължение на съда да оказва съдействие на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна е детайлизирано в конкретни разпоредби. Съгласно чл. 131, ал. 1 от ГПК, с изпращане на преписа от исковата молба и доказателствата към нея съдът дава указания на ответника да подаде писмен отговор в едномесечен срок като посочва задължителното съдържание на отговора и последиците от неподаването му, както и възможността да ползва правна помощ. С получаване изчерпателните указания, ответникът е известен за процесуалните действия, които следва да извърши и има възможност да прецени дали може да се защитава сам по делото, да потърси адвокатска защита или да поиска правна помощ. Ето защо разпоредбата на чл. 133 от ГПК (в приложимата и в случая редакция – ДВ, бр. 50/2008 г.), изразяваща концентрационното начало в гражданския процес, предвижда, че ако ответникът бездейства и не подаде писмен отговор, не вземе становище, не направи възражения, не оспори истинността на представен документ, не посочи и представи доказателства или не упражни правата си по чл. 211, ал. 1, чл. 212 и 219, той губи възможността да направи това по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятества. Когато ответникът не е подал отговор на исковата молба по чл. 131 от ГПК, в доклада по делото по чл. 146 от ГПК съдът няма основание да му дава указания за необходимостта да представя доказателства. Съдът не може да дава указания на страните относно защитната им позиция, защото това противоречи на друг основен принцип, гарантиращ безпристрастността на съда при разглеждането на спора – състезателното начало в гражданския процес (чл. 8 от ГПК), съгласно който страните посочват фактите, на които основават исканията си и представят доказателства за тях. На основание чл. 146, ал. 2 от ГПК, съдът е длъжен да укаже на ответника необходимостта от събиране на доказателства, само ако в отговора по чл. 131 от ГПК той е направил възражения и е посочил фактите, на които те се основават.
Извършеното в случая от въззивния съд тълкуване на разпоредбата на чл. 133 от ГПК (както беше посочено – в приложимата и в случая редакция – ДВ, бр. 50/2008 г., предвид § 25 от ПЗР на ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 100/2010 г.) е съобразено изцяло с тази практика на ВКС. Още повече, че в случая касаторът, който е и въззивник по делото, не е направил оплаквания във въззивната си жалба за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения при допускането и събирането на доказателства по делото, нито е поискал от въззивния съд да допусне и събере в хипотезата на чл. 266, ал. 3 от ГПК, недопуснатите в първоинстанционното производство гласни доказателства, а съгласно изричната разпоредба на чл. 269 от ГПК, извън преценката относно валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, по всички останали процесуалноправни въпроси въззивният съд е ограничен единствено от посоченото във въззивната жалба.
С оглед горното, посоченият от касатора процесуалноправен въпрос не е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
При наличието на формирана по реда на чл. 290 от ГПК практика на ВКС по посочения от касатора процесуалноправен въпрос (цитираното решение № 429/21.06.2010 г. по гр. дело № 1151/2009 г. на І-во гр. отд. на ВКС), която напълно се споделя от настоящия състав на ВКС и която не се нуждае от промяна, нито поради това да е създадена при неточно тълкуване на закона, нито поради настъпилите законодателни промени или поради изменения на обществените условия (тя основава актуална, особено за случаите по заварени дела като настоящото, когато съгласно § 25 от ПЗР на ЗИДГПК, обн. в ДВ, бр. 100/2010 г. е налице основание за приложението на разпоредбите на чл. 133 и чл. 146, ал. 3 от ГПК в редакциите им отпреди този закон), в случая не е налице и второто сочено от касатора допълнително основание за допускане на касационното обжалване – по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл е и т. 4 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
По изложените съображения, в случая няма основание и не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение – в частта му по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, срещу която негова част е подадена касационната жалба.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 594/08.02.2011 г., постановено по гр. дело № 723/2010 г. на Русенския окръжен съд, в частта му по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.