О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1345
гр. София, 24.10. 2011 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети октомври през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1235 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответниците Т. П. И., Д. Т. И., Т. А. И. и Д. Д. И. срещу решение № 119/03.05.2011 г. по въззивно гр. дело № 117/2011 г. на Великотърновския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 92/22.12.2010 г. по гр. дело № 580/2010 г. на Русенския окръжен съд. С последното е прогласена, спрямо ищеца “Р. (България) ЕАД, на основание чл. 135 от ЗЗД, недействителността на договора за дарение, с който първите двама жалбоподатели даряват на другите двама, чрез законните им представители, по ? идеална част от собствените си недвижими имоти – апартамент и два гаража, ведно с принадлежностите им, подробно описани в решението.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея (предвид уточението й) се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на въззивното решение.
Ответникът по касационната жалба – ищецът “Р. (България) ЕАД в отговора на жалбата поддържа становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване и излага съображения в тази насока; претендира и присъждане на разноските и на юрисконсултско възнаграждение за производството пред настоящата съдебна инстанция.
В писменото изложение на жалбоподателите по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК са посочени четири материалноправни въпроса и един процесуалноправен въпрос, като общи основания за допускане на касационно обжалване, а именно: 1) дали при задължение с периодични падежи, и конкретно – при задължение, възникнало от договор за банков кредит, разпоредителна сделка, извършена от длъжника преди настъпване изискуемостта на съответна погасителна вноска или на цялото задължение – предсрочно, следва да се квалифицира като увреждащо действие по ал. 1 или по ал. 3 на чл. 135 от ЗЗД; 2) дали в хипотезата на чл. 135, ал. 3 от ЗЗД безвъзмездният характер на атакуваната сделка лишава от релевантност намерението за увреждане у контрагента на длъжника – следва ли той да е знаел и да е целял увреждането на кредитора или тази субективна предпоставка е без значение в този случай; 3) какви критерии следва да бъдат съобразявани от съда при анализа дали атакуваната сделка уврежда кредитора, за да се установи дали всяко намаляване на имуществото на длъжника има увреждащо действие; 4) дали в хипотезата на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД субективната предпоставка от фактическия състав на иска изисква не просто знание за увреждането, а и намерение у длъжника с разпоредителната сделка да осуети или затрудни възможността на кредитора да получи удовлетворение; и 5) дали сделки извън предмета на делото следва да бъдат съобразявани от съда при установяване на увреждане на кредитора-ищец.
По отношение и на петте правни въпроса, като допълнително основание за касационно обжалване се сочи хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – тези въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Това допълнително основание, обаче само декларативно е посочено от страна на касаторите, без каквато и да било аргументация – по отношение втория, третия и петия от правните въпроси. По отношение на първия въпрос, като аргумент за наличие на посоченото допълнително основание, се сочи липса на задължителна практика на ВКС по него, като се изтъква и огромният брой необслужвани банкови кредити и ориентацията на банките към честото използване на П. иск, както и правно значимият интерес на потребителите на банкови кредити, които редовно обслужват задълженията си, от отговора на този въпрос – дали те могат редовно да се разпореждат с имуществото си или с оглед “хипер-гарантиране” интересите на банките, това имущество на длъжниците трябва да остане “под карантина”. По отношение на четвъртия правен въпрос се сочи, че формулировката на чл. 135, ал. 1, изреч. 1 от ЗЗД била несполучлива – неудачно бил използван терминът “знание за увреждането”, което създавало колебания. В тази връзка се поддържа, че простото отражение на това обстоятелство (увреждането) в съзнанието на длъжника не било достатъчно, а било необходимо да се установи и намерение за увреждане. Сочи се, че тази “несполучлива формулировка” на посочената разпоредба и преодоляването на неяснотите в тълкуването й налагали произнасяне с решение по реда на чл. 290 от ГПК.
По отношение на четвъртия правен въпрос се поддържа и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, а именно – че той бил разрешен от въззивния съд в противоречие с разрешението, дадено с решение № 345/30.05.1999 г. по гр. дело № 36/1999 г. на ІІ гр. отд. на ВКС и решение № 643/27.07.2000 г. по гр. дело № 27/2000 г. на ІІ гр. отд. на ВКС, преписи от които са представени от страна на касаторите.
В изложението на касаторите се сочи и хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, но в тази връзка не е формулиран конкретен процесуалноправен въпрос, какъвто само формално се сочи в края на изложението. Вместо това, там се съдържат оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, които обаче могат да представляват касационно основание по чл. 281, т. 3, предл. 2 от ГПК, но не и общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл е и т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
Като представени по делото след изтичането, както на 1-месечния преклузивен срок за обжалване на въззивното решение, така и на 1-седмичния преклузивен срок за отстраняване нередовности на касационната жалба, двете писмени допълнения към изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не следва да се вземат предвид от съда – чл. 64, ал. 1 от ГПК.
Задължението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване (в този смисъл – също мотивите към т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Поради това, простото посочване на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК и възпроизвеждането на текста й, не са достатъчни, за да се приеме, че касаторът е обосновал наличие на визираното в тази разпоредба допълнително основание за допускане на касационно обжалване – посочените от него въпроси действително да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Само по тези съображения, в случая няма основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в сочената от касаторите хипотеза по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – по отношение формулираните от тях в изложението им – втори, трети (материалноправни) и пети (процесуалноправен) въпроси.
И петте посочени от жалбоподателите правни въпроси са свързани с тълкуването и прилагането на разпоредбите на чл. 135 от ЗЗД, които не са променяни от обнародването на закона през 1950 г. Поради това, по тези правни въпроси е формирана значителна по обем съдебна практика. Само с отговора на касационната жалба ищецът по делото е посочил и представил пет влезли в сила съдебни решения (решение № 128/12.06.2009 г. по търг. дело № 190/2009 г. на ВтАС, решение № 927/17.12.1960 г. по гр. дело № 7857/1960 г. на ІV гр. отд. на ВС, решение № 1562/20.05.1982 г. по гр. дело № 805/1982 г. на І гр. отд. на ВС, решение № 422/20.03.2000 г. по гр. дело № 1469/1999 г. на V гр. отд. на ВКС и решение № 111/19.03.2008 г. по търг. дело № 627/2007 г. на І търг. отд. на ВКС), с които са разрешавани най-вече третият и първият, но касаят и останалите два материалноправни въпроси, посочени от касаторите. И по петте правни въпроса е налице и непротиворечива нова, задължителна за първоинстанционните и въззивните съдилища практика на ВКС, а именно – решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК.
Така, в решение № 4/26.01.2011 г. по гр. дело № 551/2010 г. на ІІІ гр. отд. на ВКС, в решение № 639/06.10.2010 г. по гр. дело № 754/2009 г. на ІV гр. отд. на ВКС и в решение № 535/13.09.2010 г. по гр. дело № 1224/2009 г. на ІV гр. отд. на ВКС еднозначно се приема, че за успешното провеждане на иска с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, вземането на увредения кредитор не е необходимо да е изискуемо, ликвидно или съдебно установено, не е необходимо и да е налице неизпълнение на задължението, достатъчно е то да е възникнало и да съществува. Въпросите относно момента на възникване вземането на кредитора – ищец по чл. 135 от ЗЗД и относно правната квалификация – по ал. 1 или ал. 3 от текста – са разрешени еднозначно и в решение № 121/05.03.2010 г. по гр. дело № 3118/2008 г. на ІІІ гр. отд. на ВКС и решение № 179/11.05.2011 г. по гр. дело № 1198/2010 г. на ІІІ гр. отд. на ВКС. В последното (макар по повод иск по чл. 135 от ЗЗД, предявен от поръчител, който е погасил задължението на главния длъжник към банката) е прието, че вземането на банката-кредитор по договора за банков кредит възниква от момента на усвояването на кредита и при сключена след това увреждаща сделка, то ще предхожда това увреждане, поради което правната квалификация ще е по ал. 1 на чл. 135 от ЗЗД. В същото решение (макар по повод неприложимостта на презумпцията по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД в тези случаи) е прието, че в хипотезата по чл. 135, ал. 3 от ЗЗД, и при безвъзмездна сделка – договор за дарение, – в тежест на ищеца е да докаже не само притежаването на вземането и момента на неговото възникване, но и намерение за увреждане у длъжника и у лицата, с които той е договарял. Посочените решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, и най-вече – последното от тях, по същество съдържат отговор на първите два материалноправни въпроса, поставени от касаторите. В настоящото производство по чл. 288 от ГПК не стои въпросът дали разрешението на тези въпроси, дадено с атакуваното въззивно решение на Великотърновския апелативен съд, е в противоречие с посочената задължителна практика на ВКС (макар такова противоречие обективно да е налице и да е очевидно, но без да се е отразило на крайния резултат по делото). Това е така, защото касаторите не са въвели такова допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по отношение на тези два правни въпроса, а ВКС не може служебно да допусне касационното обжалване – на незаявени от жалбоподателя основания за това (в този смисъл – също тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
Също в решение № 639/06.10.2010 г. по гр. дело № 754/2009 г. на ІV гр. отд. на ВКС е прието, че увреждащо кредитора действие е всеки правен или фактически акт, с който се засягат права, с което би се осуетило или затруднило осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника; като увреждане е налице всякога, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да било начин затруднява удовлетворението на кредитора. От тази принципна постановка, разрешаваща третия правен въпрос посочен от касаторите, изхождат и постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение № 566/18.06.2010 г. по гр. дело № 1473/2009 г. на ІV гр. отд. на ВКС и решение № 456/25.06.2010 г. по гр. дело № 1294/2009 г. на ІV гр. отд. на ВКС. В последното, за да достигне до извода, че за ищеца не е налице увреждане, в смисъл на поставянето му в по-неизгодно положение за удовлетворяване на вземането му в сравнение с възможностите отпреди разпоредителната сделка, съставът на ВКС е обсъждал придобивна сделка на ответника-длъжник, последваща процесната разпоредителна сделка. С последното е даден отговор и на процесуалноправния въпрос, поставен от касаторите.
При аргументацията на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК във връзка с четвъртия формулиран от касаторите материалноправен въпрос – по повод твърдяната “несполучлива” формулировка и неяснота при тълкуването на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, досежно знанието у длъжника за увреждането на кредитора, от страна на касаторите очевидно е допуснато смесване на хипотезите на ал. 1 и ал. 3 от чл. 135 от ЗЗД. Двете разпоредби пределно ясно уреждат две различни хипотези. В общата хипотеза на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, при която възникването на вземането на кредитора-ищец предхожда увреждащото действие на длъжника-ответник, е достатъчна обикновената недобросъвестност на последния – той да съзнава, че уврежда кредитора-ищец при извършване на действието; като при възмездност на последното, това знание (недобросъвестност) следва да е налице и у съконтрахента на длъжника. В този общ случай не е необходимо длъжникът да има намерение да увреди кредитора си, каквато теза се поддържа от страна на касаторите. Обратно – в особената хипотеза на чл. 135, ал. 3 от ЗЗД, при която увреждащото действие предхожда възникването на вземането на кредитора-ищец, във всички случаи е необходимо общо намерение, общи цел и умисъл у длъжника и неговия съконтрахент да увредят кредитора-ищец с извършването на действието (обикновено – правна сделка), което и обективно е увреждащо. В този смисъл са и разрешенията в посочените и по-горе: решение № 639/06.10.2010 г. по гр. дело № 754/2009 г. на ІV гр. отд. на ВКС, решение № 121/05.03.2010 г. по гр. дело № 3118/2008 г. на ІІІ гр. отд. на ВКС и решение № 179/11.05.2011 г. по гр. дело № 1198/2010 г. на ІІІ гр. отд. на ВКС. Възприемането на тезата на касаторите би заличило горната разлика в правната уредба на общата и особената хипотези, съответно по ал. 1 и по ал. 3 на чл. 135 от ЗЗД, което очевидно не е целта на законодателя.
От гореизложеното е видно, че е формирана по реда на чл. 290 от ГПК немалка по обем задължителна практика – и по петте посочени в изложението на касаторите правни въпроса. Тази практика се споделя от настоящия съдебен състав, като тя не се нуждае от промяна, нито поради това да е създадена при неточно тълкуване на закона, нито поради законодателни промени или измененията на обществените условия. Ето защо, петте правни въпроса формулирани от жалбоподателите не са от значение за точното прилагане назакона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (така – и т. 4 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
Не е налице и противоречиво разрешаване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК на четвъртия формулиран от касаторите материалноправен въпрос. И двете посочени и представени в тази връзка от тях съдебни решения (решение № 345/30.05.1999 г. по гр. дело № 36/1999 г. на ІІ гр. отд. на ВКС и решение № 643/27.07.2000 г. по гр. дело № 27/2000 г. на ІІ гр. отд. на ВКС), в които се приема, че е необходимо намерение за увреждане у длъжника-ответник, са в приложение (респ. – и при тълкуване) на особената ал. 3 на чл. 135 от ЗЗД, а не на общата хипотеза по ал. 1 от чл. 135 от ЗЗД, докато постановката на този материалноправен въпрос изхожда именно от последната. Освен това, и в атакуваното въззивно решение апелативният съд, приемайки в случая да е налице особената хипотеза по чл. 135, ал. 3 от ЗЗД, също е приел, че не само са необходими, а и че са установени по делото намерението и целта за увреждане на ищеца-кредитор у ответниците-длъжници – дарителите Т. П. И. и Д. Т. И..
Предвид всичко гореизложено, в случая няма основание и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение – по формулираните от касаторите правни въпроси и в сочените от тях хипотези по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 81, във вр. с чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК, касаторите-ответници дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца – юридическо лице, претендиарното от него юрисконсултско възнаграждение в размер 860 лв. за защитата в настоящото производство по делото.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 119/03.05.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 117/2011 г. на Великотърновския апелативен съд;
ОСЪЖДА Т. П. И., Д. Т. И., Т. А. И. и Д. Д. И. да заплатят на “Р. (България) ЕАД сумата 860 лв. (осемстотин и шестдесет лева) – юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.