О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 155
гр. София, 24.02. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев частно гр. дело № 111 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] срещу определение № 18973/19.12.2011 г., постановено по частно гр. дело № 16264/2011 г. на Софийския градски съд. С него е оставена без уважение частната жалба на същия жалбоподател срещу определение от 03.11.2011 г. по гр. дело № 31565/2011 г. на Софийския районен съд, с което е прекратено производството по същото първоинстанционно дело.
Частната касационна жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение.
Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от който зависи изходът на спора и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК.
В представеното от страна на жалбоподателя изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК са формулирани следните три правни въпроса: 1) как следва да се определи държавната такса при предявяване на иск за установяване на парично вземане по чл. 422, във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК при постъпило възражение от длъжника срещу заповедта за изпълнение, когато с исковата молба се претендира парично вземане за главница и лихва (респ. неустойка); 2) следва ли в този случай да се приложи чл. 12 от ТДТССГПК, като таксата се изчисли в размер 2 % върху материалния интерес (сумарната парична оценка на претендираните вземания) и 3) как следва да се определи цената на иска при обективно кумулативно съединяване на искове за парични вземания – съобразно чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК чрез сумиране размера на всяка една претендирана сума, или поотделно върху всяка претенция. По отношение и на трите въпроса се сочи наличие на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване – тези въпроси да са решавани противоречиво от съдилищата, а също и да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Във връзка с първото наведено допълнително основание са посочени и представени (в преписи) определения на въззивни съдилища, както и определение № 379/11.05.2010 г. по частно търг. дело № 215/2010 г. на І-во търг. отд. на ВКС. Изложени са и аргументи в подкрепа на другото посочено допълнително основание, а именно: че заповедното производство е ново за нашето процесуално право; че регламентирането му е свързано с поети от Република България международноправни ангажименти във връзка с договора за присъединяване към ЕС; че заповедното производство следва идеята на правото на Общността за установяване на облегчени производства за принудителна реализация на някои категории вземания; че изясняването и уеднаквеното тълкуване на начина на определяне цената на иска при обективно съединяване на искове за парични вземания, както и дължимите държавни такси по искова молба по чл. 422, във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК ще спомогне за развитието на българското право и за изпълнение на посочените международноправни ангажименти; изтъква се и че не съответства на идеята за ефективно правораздаване и осигурен достъп до съд, съществуващата (по мнението на жалбоподателя) неяснота и несигурност относно дължимата държавна такса по тези искове.
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел за установено следното: Първоинстанционното производство е образувано по искове на жалбоподателя – заявител по заповедно производство по гр. дело № 7463/2010 г. на СРС, – след подадено възражение от длъжника Т. А. Й. срещу заповед за изпълнение на парични вземания на обща стойност 11 154.97 лв., от които: сумата 2 400 лв. – неплатена наемна цена, сумата 95.89 лв. – консумативни разходи и сумата 8 659.08 лв. – неустойка. Жалбоподателят-заявител е внесъл по заповедното производство държавна такса в размер 223.10 лв., представляваща 2 % от посочения в заявлението общ интерес. С разпореждане от 12.08.2011 г. на първоинстанционния съд, на жалбоподателя-ищец са дадени указания да довнесе по подадената искова молба държавна такса в размер 269.26 лв. и да представи вносния документ, като са му указани последиците от неизпълнение на тези указания. Жалбоподателят-ищец е внесъл на 22.07.2011 г. държавна такса в размер 223.10 лв., но е представил вносния документ едва с частната си жалба до въззивния съд, като също след постановяване на прекратителното определение на първоинстанционния съд той е внесъл още 46.16 лв. При така приетите за установени обстоятелства, от правна страна въззивният съд е приел следното: Съгласно чл. 12, т. 1 от ТДТССГПК, държавната такса, която се събира по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, възлиза на 2 % от интереса. Когато обаче заявителят предяви иск за установяване на вземането си, съгласно чл. 415, ал. 1 от ГПК той следва да довнесе дължимата държавна такса. Тъй като в ТДТССГПК не е посочен размерът на останалата държавна такса, която се дължи в исковото производство, приложими са общите правила при изчисляването на таксата, уредени в чл. 1 от ТДТССГПК, или 4 % от цената на иска, което означава, че при подаване на искова молба по чл. 422 от ГПК, съдът следва да определи дължимата държавна такса по всеки иск, след което от получената сума да извади сумата, платена в заповедното производство. Така изчислена, държавната такса в случая – по първоинстанционното гр. дело № 31565/2011 г. – следва да бъде определена, като се изчисли дължимата държавна такса по трите иска: по иска за сумата 2 400 лв. – 96 лв., по иска за сумата 95.89 лв. – 50 лв., по иска за сумата 8 569.08 лв. – 346.36 лв., и след изваждане на платената такса в заповедното производство, дължимата държавна такса възлиза на 269.26 лв., за довнасянето именно на която сума са дадени указания с разпореждането от 12.08.2011 г. на първоинстанционния съд. В срока за изпълнение на указанията жалбоподателят-ищец е внесъл само 223.10 лв., като не е представил доказателства за плащането на тази държавна такса пред първоинстанционния съд (представил ги е едва с частната жалба до въззивния съд). С оглед на това, въззивният съд е приел, че районният съд правилно е прекратил исковото производство.
Видно от изложеното, и трите посочени от жалбоподателя правни въпроса са обуславящи правните изводи на въззивния съд, поради което представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното определение.
Не са налице обаче, сочените от жалбоподателя, допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за допускането на касационното обжалване в случая.
Действително, с представените от жалбоподателя определения на въззивни съдилища са дадени разрешения на трите посочени от него правни въпроса, които противоречат на разрешенията им с обжалваното в случая въззивно определение. Съдебната практика и по трите правни въпроса, обаче е вече уеднаквена с постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, определение № 640/16.07.2010 г. по частно търг. дело № 436/2010 г. на І-во търг. отд. на ВКС. В него е прието следното: При определяне на размера на държавните такси в ТДТССГПК са въведени два критерия – цена на иска и интерес. Според чл. 1, по искова молба, насрещна искова молба и молба на трето лице със самостоятелни права, таксата се изчислява в размер на 4 % върху цената на иска, но не по-малко от 50 лв. Съгласно чл. 12, по заявление за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист, се събира такса от 2 на сто върху интереса, но не по-малко от 25 лв. Нормата на чл. 72, ал. 1 от ГПК за размера на държавната такса е относима към кумулативното съединяване на исковете, в който случай таксата се изчислява съобразно с цената на всеки иск. Посочено е и че с определение № 379/11.05.2010 г. по частно търг. дело № 215/2010 г. на І-во търг. отд. на ВКС (което определение се сочи и е предствено и от жалбоподателя по настоящото дело) е постановено, че когато с едно заявление по чл. 410 от ГПК се иска издаване на заповед за изпълнение за заплащане на повече от едно вземане за парични суми, държавната такса се определя в размер на 2 % върху интереса, а не върху цената на всяка претенция. Интересът се формира като сбор от размера на всички заявени вземания – напр. главница плюс лихви. Минималният размер на държавната такса от 25 лв. се дължи, ако изчислението на 2 % върху общия интерес има стойност под посочената в нормата на чл. 12 от ТДТССГПК, сума. Посочено е и че с предявения иск по чл. 422, във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК се установява съществуването на вземането на кредитора, като предметът на делото е обусловен от издадената заповед за изпълнение. Изтъкнато е обаче, че независимо от това, за исковите производства приложение намира чл. 1 от ТДТССГПК и държавната такса следва да се изчисли съобразно с цената на иска. Ако в заповедното производство са били заявени няколко вземания и заповедта за изпълнение е издадена, съответно искът по чл. 422, във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК е предявен за признаване за установено съществуването на повече от едно вземане, то е налице кумулативно съединяване на исковете. Изтъкнато е и че по силата на чл. 72, ал. 1 от ГПК, държавната такса следва да се определи върху цената на всеки един иск, или минималният размер на таксата по всеки от исковете ще е в размер по на 50 лв. По тези съображения, съставът на І-во търг. отд. на ВКС е приел, че ищецът по установителния иск по чл. 422, във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК дължи държавна такса, изчислена съгласно чл. 72, ал. 1 от ГПК, т. е. върху цената на всяко едно вземане, предмет на установяване в производството по делото и представляващо самостоятелен иск, по правилото на чл. 1 от ТДТССГПК, т. е. в размер на 4 %, но не по -малко от 50 лв. От тази сума се приспада платената такса в заповедното производство и разликата формира размера на държавната такса за довнасяне. Даден е и пример: При заявени в заповедното производство вземания за главница и лихва, държавната такса е определена по чл. 12 на ТДТССГПК – върху интереса, и е в минималния размер от 25 лв. По установителния иск се държи държавна такса върху цената на всеки иск – за главницата и за лихвата по 50 лв., т. е. общо 100 лв. От сумата 100 лв. се приспада платената в заповедното производство такса от 25 лв. и размерът на държавната такса за довнасяне е 75 лв.
Така постановените, определение № 379/11.05.2010 г. по частно търг. дело № 215/2010 г. и определение № 640/16.07.2010 г. по частно търг. дело № 436/2010 г. на І-во търг. отд. на ВКС (които са били на доклад на един и същи съдия от ВКС), не са в противорачие помежду си. Напротив – приетото във второто от тях, се предпоставя от, и се базира на приетото в първото определение относно определянето размера на държавната такса в заповедното производство, като във второто определение концепцията е доразвита – и по въпросите относно определянето на размера на държавната такса в установителното исково производство по чл. 422, във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, в случаите, когато с исковата молба са предявени няколко обективно кумулативно съединени иска. Така формираната по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК съдебна практика, която е задължителна за първоинстанционните и за въззивните съдилища, се споделя изцяло от настоящия състав на ІV-то гр. отд. на ВКС. Тя не се нуждае от промяна, нито поради това да е създадена при неточно тълкуване на закона, нито поради законодателни промени или поради изменения на обществените условия. Тя е и в пълно съответствие с изтъкваните в случая от жалбоподателя, международноправни ангажименти по регламентирането на заповедното производство, поети от Република България във връзка с договора за присъединяване към ЕС, както и с идеята на правото на Общността за установяване на облегчени производства за принудителна реализация на някои категории вземания. С тези две определения на І-во търг. отд. на ВКС, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, и конкретно – с второто от тях, е постигнато и соченото от жалбоподателя, изясняване и уеднаквено тълкуване на начина на определяне цената на иска при обективно съединяване на искове за парични вземания, както и дължимите държавни такси по искова молба по чл. 422, във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК. Изцяло в съответствие с тази задължителна практика е постановено, и обжалваното по настоящото дело определение на въззивния съд. Поради това, въпреки, че то влиза в противоречие с посочените и представени от жалбоподателя няколко определения на въззивни съдилища (които от своя страна противоречат и на така формираната задължителна практика по чл. 274, ал. 3 от ГПК), то в случая – по посочените от жалбоподателя три правни въпроса, съдебната практика е вече уеднаквена, поради което не е налице, нито противоречиво разрешаване на тези правни въпроси от съдилищата по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, нито те са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. В този смисъл са и т. 3 и т. 4 и мотивите към тях от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, във вр. с ТР № 2/28.09.2011 г. по тълк. дело № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС).
От горното следва, че тъй като в случая не са налице, сочените от жалбоподателя допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, то касационното обжалване на определението на въззивния съд не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 18973/19.12.2011 г., постановено по частно гр. дело № 16264/2011 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.