2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 440
гр. София, 12.07. 2011 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети юли през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев частно гр. дело № 379 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1, във вр. с чл. 130 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Е. Е. Н. срещу определение № 6302/14.04.2011 г. по частно гр. дело № 3385/2011 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено определение от 08.02.2011 г. по гр. дело № 56961/2010 г. на Софийския районен съд, с което е върната исковата молба, подадена от жалбоподателката срещу [фирма], и е прекратено образуваното по нея производство по същото първоинстанционно гр. дело. В частната касационна жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение, като са развити и съображения в тази насока.
Ответното по частната касационна жалба, [фирма] я оспорва, като от негова страна се излагат съображения за недопустимост и неоснователност на жалбата.
Частната касационна жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение и е процесуално допустима.
В представеното от страна на жалбоподателката изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а именно, – че с обжалваното определение въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по два процесуално-правни въпроса.
Соченият като първи такъв процесуално-правен въпрос, обаче всъщност представлява цитиране текста на разпоредбата на чл. 298, ал. 1 от ГПК („решението влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание”), като във връзка с това е посочено единствено, че практиката на ВКС подчертава, че предмет на силата на пресъдено нещо са правоотношенията, обхванати от предмета на делото, за съществуването или несъществуването на които съдът се е произнесъл в съдебното решение. Тази формулировка е последвана от буквално възпроизвеждане в изложението на съдържанието на частната касационна жалба, а именно – на оплакванията и доводите за неправилност на обжалваното определение. Предвид указанията по прилагането и тълкуването на процесуалния закон, дадени с тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тази част от изложението на жалбоподателката не представлява изложение на общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. То представлява изложение на касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, а именно – за неправилност на обжалваното определение на въззивния съд. Това касационно основание, обаче не може да бъде обсъждано във връзка с предпоставките за допускане на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3, във вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. То би подлежало на обсъждане от касационната съдебна инстанция, едва и само ако се допусне касационно обжалване на определението на въззивния – при наличие на основание за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Съгласно т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд, като ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба, а може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да е необходимо да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Наред с това следва да се отбележи, че всички посочени и представени от частната жалбоподателка във връзка с този сочен от нейна страна първи „процесуално-правен въпрос”, решения на ВКС са постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г., поради което и не попадат в сочената в изложението хипотеза на т. 1 от чл. 280, ал. 1 от ГПК – съгласно т. 2 и т. 3 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Сочената също в тази връзка т. 18 от тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, няма отношение към настоящия случай, – както предвид липсата на формулирано от жалбоподателката общо основание за допускане на касационното обжалване, и поради това, че в обжалваното определение въззивният съд не е разглеждал въпросите за обжалваемостта на мотивите към съдебното решение и дали те се ползват със сила на пресъдено, а е приел, че предметът (посочените факти, на които се основава осъдителният иск за същата сума между същите страни) на прекратеното първоинстанционно производство, е идентичен с този по посоченото от самата жалбоподателка-ищца друго гражданско дело, по което е постановено влязло в сила решение.
Соченият като втори от жалбоподателката процесуално-правен въпрос: „ищецът не е длъжен да заяви всички обстоятелства, на които основава своя иск, и ако искът бъде отхвърлен на заявеното основание, не се създава сила на пресъдено нещо по отношение незаявените основания”, единствено е маркиран в изложението, без в последното да са развити мотиви и съображения как този въпрос е разрешен от въззивния съд в обжалваното определение и в какво се изразява соченото от жалбоподателката противоречие с практиката на ВКС. Съгласно т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, задължението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал. 3, т. 1 на същата правна норма, което изискване е приложимо и по отношение на частните касационни жалби, съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК. Освен това, посоченото и представено в тази връзка от жалбоподателката решение № 27/07.02.2001 г. по гр. дело № 251/2000 г. на ВКС, ІІ-ро гр. отд., също е постановено по реда на отменения ГПК от 1952 г. и не попада в поддържаната от частната жалбоподателка хипотеза на т. 1 от чл. 280, ал. 1 от ГПК. Също така, в това решение е разгледан въпросът относно разликата в процесуалните възможности на ищеца по иск за собственост (а и по всеки друг иск, както е посочено там) и процесуалните възможности на ответника при излагането на релевентни за спора твърдения, на които се основават съответно – искът и възраженията срещу него, а не значимият в случая въпрос за съотношението между исковете по чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД и по чл. 59 от ЗЗД и за правната квалификация на такива искове – с оглед изложените от ищеца фактически твърдения, на които те се основават, респ. дали и доколко е налице идентичност между очертания с тях предмет на спора.
От горното следва, че в случая не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определението с № 6302 от 14.04.2011 г., постановено по частно гр. дело № 3385/2011 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.