О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 249
гр. София, 28.02. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 677 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадени и от двете страни по делото, касационни жалби срещу решение № 144/10.01.2011 г., постановено по гр. дело № 756/2010 г. на Софийския апелативен съд. С него, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение от 05.07.2010 г. по гр. дело № 3064/2008 г. на Софийския градски съд, като краен резултат е осъдена П. на Р. Б. (П.) да заплати на В. Р. К., на основание чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ, сумата 1 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в притеснения и страдания от изпълнение на наложено наказание „лишаване от свобода” над определения срок – за 18 дни през периода 25.10.2007 г. – 13.11.2007 г., като искът е отхвърлен в останалата му част – за разликата над горната сума 1 000 лв. до пълния му предявен размер от 50 000 лв. и за периодите 19.05.2005 г. – 02.02.2007 г. и 14.11.2007 г. – 19.11.2007 г. Ищецът В. Р. К. обжалва въззивното решение в отхвърлителната му част, а ответникът П. – в осъдителната му част. Касационните жалби са подадени в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими. И в двете касационни жалби се поддържат оплаквания за неправилност на съответната обжалвана част от въззивното решение, като се излагат и съображения в тази насока.
В изложението на ищеца по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа, че са налице допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. По повод първото от тях се сочи, че въпросът за определянето на продължителността на изпълнението на наказанието над неговия размер (срок) е решен от въззивния съд в противоречие с: решение № 1622/21.01.1994 г. по гр. дело № 306/1993 г. на ІV-то гр. отд. на ВС, решение № 1144/20.06.2003 г. по гр. дело № 904/2002 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 609/17.05.1993 г. по гр. дело № 986/1992 г. на ІV-то гр. отд. на ВС и решение № 341/20.05.2004 г. по гр. дело № 2477/2002 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, които са постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г., като ищецът е представил преписи от тях. По повод второто сочено от него допълнително основание за допускане на касационното обжалване, ищецът поддържа, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото са следните въпроси: 1) следва ли прокуратурата да не носи отговорност за изпълнение на наказание над определения размер (срок), при наличието на правомощията й по чл. 146 от ЗСВ, чл. 416 и чл. 420 от НПК и при многократно сезиране от страна на пострадалото лице, респ. бездействието на прокуратурата по отношение изясняване правното положение на това лице, може ли да я оневини; 2) прекъсването на изпълнението на наказанието променя ли статута на лицето, изтърпяващо наказанието „лишаване от свобода”; и 3) възможно ли е решение на ВКС да бъде „открито” чрез разследване, при положение, че прокуратурата е уведомявана многократно с жалби на ищеца.
В изложението на ответника по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа, че е налице допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Сочи се, че процесуалноправният въпрос относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка от съда на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, е решен от въззивния съд в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. Поддържа се и че поради липса на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, въззивното решение противоречи на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено следното: С присъда от 19.03.1998 г. по н.о.х.д. № 427/1990 г. на СГС, ищецът е признат за виновен и осъден за кражби, извършени при условията на опасен редецив, на 13 години „лишаване от свобода”. Това наказание е намалено на 11 години „лишаване от свобода” с влязло в сила на 27.07.1998 г., решение от 26.07.1999 г. по н. д. № 5/1999 г. на ВКС, петчленен състав, постановено в производството по преглед по реда на надзора, инициирано по молба на осъдения ищец. При извършено по н.о.х.д. № 241/2002 г. на Софийския военен съд (С.) групиране на наказания за деяния, осъществени в съвкупност от ищеца, включително деянието, за което наказанието е било намалено от ВКС по н.о.х.д. № 427/1990 г. на СГС, последното обстоятелство не е било известно на С., постановил присъдата си от 27.02.2004 г. по н.о.х.д. № 241/2002 г. По тази присъда за престъпление по чл. 196, ал.1, т. 2 от НК ищецът е бил признат за виновен и осъден на девет години лишаване от свобода, което с решението по в.н.о.х.д. № 63/2004 г. на В.-апелативния съд (В.) е намалено по размер на четири години лишаване от свобода и е групирано на основание чл. 25, във вр. чл. 23 от НК. Така на осъдения ищец е наложено общо най-тежкото наказание от определените му по влезлите в сила присъди наказания – по н.о.х.д. № 427/1990 г. на СГС и н.о.х.д. № 241/2002 г. на С. – в размер на 13 години „лишаване от свобода”, вместо в размер на 11 години. Отчитайки изложените факти, с решението си от 26.06.2007 г. по н. д. № 22/2007 г., ВКС е възобновил производството по н.о.х.д. № 241/2002 г. на С. и е отменил присъда № 241/27.02.2004 г., влязла в сила на 04.12.2004 г., постановена по н.о.х.д. № 241/2002 г. на С., само в частта й относно приложението на чл. 25, вр. с чл. 23, ал. 1 от НК на наказанията, наложени на ищеца по влезлите в сила присъди по н.о.х.д. № 427/1992 г. на СГС и н.о.х.д. № 241/2002 г. на С., и му е определил общо най-тежкото от двете наказания – лишаване от свобода в размер на 11 години. Постановено е също приспадането, по реда на чл. 25, ал. 2 от НК, срока на изтърпяното от наказанията по тези присъди, от срока на определеното общо най-тежко наказание. Съгласно справка с рег. № 5644/12.11.2008 г., на М. на правосъдието – Г. дирекция „Изпълнение на наказанията”, отразяваща периодите на престой на ищеца в затвора (т. е. на лишаването му от свобода), той е постъпил в затвора на 27.07.1998 г., за изтърпяване на присъда по н.о.х.д. № 427/1990 г. на СГС, осъден на 13 години лишаване от свобода, по чл. 196а от НК, изменена с решение № 38/26.07.1999 г. на ВКС, по реда на надзора – от 13 години лишаване от свобода на 11 години лишаване от свобода. На основание чл. 25 и чл. 23 от НК му е определено общо наказание в размер на 11 години лишаване от свобода по н.о.х.д. № 171/1989 г. и н.о.х.д. № 427/1990 г. Ищецът е освободен на 28.02.2002 г., на основание чл. 70 от НК и в справката детайлно е отразена равносметката на изтърпяване на наказанията. Ищецът е постъпил в затвора отново на 19.05.2005 г. за изтърпяване на наказанието по присъда, постановена по н.о.х.д. № 241/2002 г. на С., с която е осъден на 4 години лишаване от свобода по чл. 196 от НК. Зачетен е предварителен арест от 30.05.1992 г. до 11.12.1993 г. и от 19.03.2003 г. до 16.06.2003 г. Присъдата е вляза в сила на 29.10.2004 г., като на основание чл. 25 във вр. чл. 23 от НК с нея на ищеца е определено общо най-тежко наказание в размер на 13 години лишаване от свобода по н.о.х.д. № 241/2002 г. на С. и н.о.х.д. № 427/1990 г. на СГС. С постановление на С. от 09.02.2006 г. по пр. пр. № 9157/2005 г., на основание чл. 425, т. 2 от НПК, е прекъснато изпълнението на наказанието на ищеца, за срок от 3 м., от 10.02.2006 г. до 10.05.2006 г. Последвали са нови прекъсвания на изпълнение на наказанието, с постановления на СГП: от 17.05.2006 г. (за времето от 17.05.2006 г. до 17.08.2006 г.), от 25.07.2006 г. (за времето от 17.08.2006 г. до 17.11.2006 г.) и от 10.11.2006г. (за времето от 17.11.2006 г. до 17.02.2007 г.), и трите по пр. пр. № 3427/2001 г. Отразено е, че с прекъсване изпълнението на наказанието, съобразно последното постановление, то е продължило само 77 дни – до 02.02.2007 г. Изпълнението на наказанието по присъдата е спряно с разпореждане на В.-окръжна прокуратура София по пр. пр. № П – 8/2005 г. и ищецът е освободен на 02.02.2007 г. до приключване на възобновеното от ВКС производство. Отразено е, че към 02.02.2007 г. от 19.05.2005 г. ищецът е изтърпял фактически 1 г., 8 м. и 13 дни, а всичко (ведно с прекъсване на наказанието, изтърпяната част от наказанието по н.о.х.д. № 427/1990 г., предварителен арест по н.о.х.д. № 241/2002 г. и работа) – 8 год., 7 м. и 18 дни, с остатък от 2 години, 4 мес. и 12 дни. Ищецът е постъпил отново в затвора на 25.10.2007 г., като с постановление от 12.11.2007 г., на основание чл. 447, т. 2 от НПК, по пр. пр. № ДП – 47 от 2007 г. е прекъснато изпълнението на наказанието му, за срок от 3 месеца, считано от 13.11.2007 г. С постановление от 19.11.2007 г., на основание чл. 199 и чл. 146, ал. 2, т. 1 от ЗСВ, СГП е прекратила постановеното прекъсване на наказанието на ищеца и е разпоредила същият да бъде освободен незабавно от затвора. Отразено е, че по време на този си престой в затвора ищецът е бил задържан 18 дни, а остатъка от наказанието е в размер на 2 години, 3 месеца и 24 дни. От свидетелските показания по делото, въззивният съд е приел за установено, че след задържането му ищецът е бил много притеснен и пишел до различни инстанции, че нищо не е направил, за да бъде задържан и липсвало основание за това.
При така приетите за установени факти по делото, от правна страна въззивният съд е приел следното: Отговорността на ответника П. за търпените в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ неимуществени вреди може да се ангажира само за фактическото задържане на ищеца в периода 25.10.2007 г. – 19.11.2007 г., или за 18 дни (тъй като в посочения период – за времето от 13.11.2007 г. до 19.11.2007 г., е налице прекъсване изпълнението на наказанието). Прието е че това е така, защото задържането му на 19.05.2005 г. и постъпването в затвора е за изтърпяване на наказанието, наложено с присъдата по н.о.х.д. № 241/2002 г. на С., с която е извършено групиране на наказания (с наказанието по н.о.х.д. № 427/1990 г. на СГС) – по чл. 25 във вр. чл. 23 от НК, и е определено общо най-тежко наказание в размер на 13 години лишаване от свобода. Към този момент ищецът е бил изтърпял общо наказание от 11 години, като е освободен на 28.02.2002 г., на основание чл. 70 от НК – за остатъка от наказанието, от 4 години и 27 дни. С оглед това е прието, че към 19.05.2005 г. е съществувало основание за задържането и лишаването на ищеца от правото му на лична свобода, а именно – присъдата по н.о.х.д. № 241/2002 г. на С., с която на ищеца е определено общо наказание от 13 години лишаване от свобода. Поради това е прието, че в случая за престоя на ищеца в затвора за времето 19.05.2005 г. – 02.02.2007 г. отсъстват предпоставките на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ с ангажиране отговорността на ответната П. във връзка с компетенциите й по упражняване надзор за законност върху изпълнение на наказанията в местата за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ – чл. 4, ал. 1 от ЗИН (отм.). Изтъкнато е, че съдебният акт – решението по н.д. № 22/2007 г. на ВКС, който отстранява допуснатата грешка при определяне на общото най-тежко на ищеца наказание, по реда на чл. 25 във вр. чл.23, ал. 1 от НК, е постановен едва впоследствие – на 26.06.2007 г. С това решение, след възобновяване на производството по н.о.х.д. № 241/2002 г. на С., е отменена присъдата по това дело само в частта й досежно определеното общо най-тежко наказание, наложено с присъдата по делото и тази, постановена по н.о.х.д. № 427/1990 г. на СГС, и касационният съд е определил общо най-тежкото от двете наказания, а именно – 11 години лишаване от свобода. С оглед на това е прието, че едва след посочената дата 26.06.2007 г. задържането на ищеца в местата за лишаване от свобода за изтърпяване на наказанието по присъдата по н.о.х.д. № 241/2002 г. на С., би било незаконно, – тъй като се би получил резултатът на изпълнение на наказанието лишаване от свобода над определения размер от 11 години. Поради това, предприетото на това основание (т.е. визираната присъда) негово задържане в периода от 25.10.2007 г. до 19.11.2007 г., или за 18 дни (предвид прекъсването изпълнението на наказанието в посочения период) се характеризира като незаконно. С допуснатото изтърпяване на наказание лишаване от свобода по отношение на ищеца над определения с присъдата му по н.о.х.д. № 241/2002 г. на С. размер, и то след отмяната й с решението от 26.06.2007 г. на ВКС на РБ по н. д. № 22/2007 г. в посочената й част, от 18 дни, безспорно е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1 т. 6 от ЗОДОВ, визиращ отговорността на Държавата за вреди причинени на граждани от дейността на правозащитните органи, в конкретния случай – от П., която упражнява надзор за законност върху изпълнение на наказанията в местата за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода”. Прието е, че претендираното обезщетението се съизмерява с претърпените от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в невъзможността му, поради изпълнението на наложеното наказание „лишаване от свобода” над определения срок, свободно да се придвижва и да работи, за 18 дни в периода 25.10.2007 г. до 13.11.2007 г.
Относно определянето размера на присъденото обезщетение, въззивният съд е изложил следните мотиви: Принципът на обезщетяването по справедливост по чл. 52 от ЗЗД изисква да се извърши преценка на комплекс от редица конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Обезщетението трябва е съразмерно с вредите и да отговаря както на конкретните данни по делото, така и на обществените представи за справедливост. То трябва да удовлетворява изискването за справедливост и при съпоставянето му с други случаи по аналогични казуси, но с различни по степен на тежестта им вреди, така че доколкото е възможно за по-тежките случаи да се присъди по-високо обезщетение, а за по-леките – по-ниско. При определяне размера на дължимото в случая обезщетение, въззивният съд е отчел допуснатото противозаконно нарушаване на правото на ищеца на лична свобода, както и лишаването му от упражняване на основно негово право – правото му на труд, за 18 календарни дни. С оглед това, апелативният съд е приел, че за обезвреда на тези вреди е необходима и достатъчна сумата от 1 000 лв., в какъвто размер предявеният иск е приет за основателен, а за разликата над тази сума до пълния размер от 50 000 лв. – за неоснователен.
Видно от горното, посоченият в изложението на ответника процесуалноправен въпрос, и посочените в изложението на ищеца материалноправни (от гражданско-правна гледна точка – с оглед фактическия състав на основанието на предявения иск – чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ) въпроси, с изключение на последният въпрос, формулиран от ищеца (а именно – възможно ли е решение на ВКС да бъде „открито” чрез разследване, при положение, че прокуратурата е уведомявана многократно с жалби на ищеца), са включени в предмета на спора по настоящото дело и са обуславящи правните изводи на въззивния съд, поради което представляват общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Посоченият от ищеца правен въпрос относно това, възможно ли е решение на ВКС да бъде „открито” чрез разследване, се покрива с основанието по чл. 422, ал. 1, т. 3 от НПК за възобновяване на наказателното производство, поради което този въпрос е стоял за разрешаване от наказателния съд и е бил разрешен с обсъденото от въззивния съд по настоящото дело, решение № 324/26.06.2007 г. по н.д. № 22/2007 г. на ІІІ-то нак. отд. на ВКС (прието като писмено доказателство). Този правен въпрос, обаче не е стоял за разрешаване пред въззивния съд по настоящото гражданско дело, респ. неговото разрешаване не е обуславящо правните му изводи и не е от значение за изхода на спора по предявения по делото иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ. Поради това, този въпрос не представлява общо основание за допускането на касационното обжалване на въззивното решение (в този смисъл е и т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
Сочената в изложението на ответника, липса на мотиви в обжалваното въззивно решение относно „наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди”, не представлява формулировка на материалноправен или процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК, респ. не представлява общо основание за допускане на касационното обжалване. Тази част от изложението на ответника представлява оплакване за неправилност на въззивното решение, т.е. посочване на касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, което е недопустимо да бъде обсъждано от касационната съдебна инстанция в настоящото производство по чл. 288 от ГПК (в този смисъл – също т. 1 и мотивите към нея от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Следва да се отбележи обаче, че фактическият състав на основанието на предявения по делото иск по чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ не включва незаконосъобразно обвинение, в причинна връзка от което да са настъпили вреди за ищеца, както се сочи в това оплакване на ответника, поради което изтъкваната от него липса на мотиви в тази насока във въззивното решение, не би и могла да обуслови противоречие на въззивното решение със сочената също от ответника в тази връзка, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС.
Разрешение на посочения от ищеца правен въпрос – относно определянето на продължителността на изпълнението на наказанието над неговия размер (срок), не е дадено с представените от него (в преписи) четири решение на ВС и ВКС, постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г. В тези решения са обсъждани други правни въпроси и по повод на случаи, съществено различаващи се от казуса по настоящото дело. В решение № 341/20.05.2004 г. по гр. дело № 2477/2002 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е обсъждан единствено въпросът за определяне размера на присъденото по това дело обезщетение, с оглед приложение разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. В решение № 609/17.05.1993 г. по гр. дело № 986/1992 г. на ІV-то гр. отд. на ВС е обсъждана правната квалификация на предявения по това дело иск – по чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, или по чл. 2 от ЗОДВПГ (сега ЗОДОВ), като е прието, че първоинстанционният съд изобщо не се е произнесъл по предявения иск с правно основание чл. 2 от ЗОДВПГ (сега ЗОДОВ), и е изтъкнато, че съгласно чл. 1, ал. 2 от този закон, обезщетение за вреди от незаконни действия на държавни органи или длъжностни лица може да се иска след тяхното отменяване по съответния ред, което представлява и началната дата на изискуемостта на вземанията за вреди. Решение № 1622/21.01.1994 г. по гр. дело № 306/1993 г. на ІV-то гр. отд. на ВС е постановено по искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ, но предявени срещу съда, постановил като втора инстанция незаконосъобразна присъда, в резултат на което се е получил резултатът на изпълнение на наказанието лишаване от свобода над определения размер, а също – и срещу прокуратурата, която е подала и е поддържала протест срещу правилната първоинстанционна присъда. Искът срещу прокуратурата по това дело не се е основавал на твърдения за бездействие от нейна страна във връзка с правомощията й за осъществяването на надзор за законност на изпълнението на наказанията, каквото е основанието на иска по настоящото дело, респ. – посоченият от ищеца правен въпрос не е обсъждан от тази гледна точка в това решение на ВС. Решение № 1144/20.06.2003 г. по гр. дело № 904/2002 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, също е постановено по искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ, предявени срещу съдилища, постановили незаконосъобразни присъди, които са отменени впоследствие. По това дело са били предявени и искове срещу следствието и прокуратурата, но не по чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ, а с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ – за вреди, причинени от незаконно задържане под стража, включително като мярка за неотклонение. С оглед тези съществени различия между тези дела и настоящото дело, не е налице противоречиво решаване, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, на този посочен от ищеца правен въпрос – относно определянето на продължителността на изпълнението на наказанието над неговия размер (срок) – във въззивното решение по настоящото дело – от една страна, и в тези четири посочени и представени (в преписи) решения на ВС и ВКС, постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г. – от друга страна. От горното следва, че не е налице, наведеното от ищеца допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение – по този правен въпрос (в този смисъл е и т. 3 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
По останалите два посочени от ищеца правни въпроса, а именно: 1) следва ли прокуратурата да не носи отговорност за изпълнение на наказание над определения размер (срок), при наличието на правомощията й по чл. 146 от ЗСВ, чл. 416 и чл. 420 от НПК и при многократно сезиране от страна на пострадалото лице, респ. бездействието на прокуратурата по отношение изясняване правното положение на това лице, може ли да я оневини; и 2) прекъсването на изпълнението на наказанието променя ли статута на лицето, изтърпяващо наказанието „лишаване от свобода”; не е налице установена практика на гражданските съдилища. Създаването на такава практика по реда на чл. 290 от ГПК би допринесло за тълкуването на разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ, и по-конкретно – за изясняване съдържанието на визираното в нея основание „незаконно изпълнение на наложено наказание над определения срок или размер”, установено като такова за ангажиране отговорността за вреди, причинени от прокуратурата, на която е възложено осъществяването на надзор за законност на изпълнението на наказанията. Това от своя страна би допринесло за разглеждането на делата по такива искове за вреди, според точния смисъл на тази разпоредба. От горното следва, че касационното обжалване на въззивното решение, в обжалваната от ищеца – отхвърлителна част, следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – по тези два правни въпроса, посочени от ищеца, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (в този смисъл е и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
Съгласно задължителните за съдилищата указания, дадени със сочената от ответника т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. В случая въззивният съд се е съобразил с тези указания. Както беше посочено и по-горе, при определяне размера на дължимото и присъдено обезщетение от 1 000 лв., въззивният съд е отчел допуснатото от страна на ответника противозаконно нарушаване на правото на ищеца на лична свобода, както и лишаването му от упражняване на основно негово право – правото му на труд, за 18 календарни дни. По този начин, соченият от ответника процесуалноправен въпрос относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди след задължителна преценка от съда на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, е решен от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС, намерила израз в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. С оглед на това и предвид изложеното по-горе относно останалата част от изложението на ответника, в случая не е налице основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, в обжалваната от ответника – осъдителна част.
Съгласно чл. 18, ал. 3, във вр. с чл. 2а, т. 1 от ТДТССГПК, на ищеца следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на държавна такса в размер 5 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от всичко гореизложено, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 144/10.01.2011 г., постановено по гр. дело № 756/2010 г. на Софийския апелативен съд, в обжалваната от ищеца В. Р. К., част, с която предявеният от него срещу П. на Р. Б., иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 6 от ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над сумата 1 000 лв. до пълния му предявен размер от 50 000 лв. и за периодите 19.05.2005 г. – 02.02.2007 г. и 14.11.2007 г. – 19.11.2007 г.;
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 144/10.01.2011 г., постановено по гр. дело № 756/2010 г. на Софийския апелативен съд, в останалата – осъдителна част, обжалвана от ответника П. на Р. Б.;
УКАЗВА на ищеца В. Р. К. в 1-седмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 5 лв.; в противен случай касационната му жалба ще бъде върната;
След представянето на горния документ, делото да се докладва на Председателя на Четвърто гражданско отделение за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.