О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 138
гр. София, 17.02. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети февруари през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев частно гр. дело № 99 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] срещу определение № 52/10.01.2012 г. по частно гр. дело № 14/2012 г. на Варненския окръжен съд (ВОС). С него е потвърдено определение от 12.12.2011 г. по гр. дело № 9904/2011 г. на Варненския районен съд (ВРС), с което е спряно производството по същото първоинстанционно дело до приключване с влязъл в сила съдебен акт на производството по гр. дело № 302/2011 г. на ВОС, на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК.
Частната касационна жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното определение.
Ответницата по частната жалба – ищцата М. А. Я. в отговора на жалбата излага становище и съображения, че не е налице соченото от жалбоподателя основание за допускане на касационното обжалване на определението на въззивния съд.
Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от който зависи изходът на спора и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК.
За да достигне до извода, че решението по висящото гр. дело № 302/2011 г. на ВОС, образувано по иск с правно основание чл. 60 от КТ за недействителност на К. от 2008 г., предявен срещу частния жалбоподател от негови работници, сред които и ищцата М. Я., ще има значение за правилното решаване на материалноправния спор по първоинстанционното гр. дело № 9904/2011 г. на ВРС, въззивният съд е приел следното: Предявеният по последното дело, главен иск за заплащане на обезщетение в размер 5 253.12 лв. при уволнение поради съкращаване на щата, е основан на твърдения на ищцата, че това обезщетение се дължи по силата на споразумение от 30.05.2008 г., продължаващо действието на споразумение от 04.10.2006 г., сключени между частния жалбоподател и М. синдикат, член на който е ищцата. От своя страна жалбоподателят-ответник е оспорил иска с възражение, че споразуменията от 30.05.2008 г. и от 04.10.2006 г., като част от К. от 2006 г. не са действали към датата на прекратяването на трудовото правоотношение между страните, поради изтичане на срока на действие на този К. от 2006 г., както и поради това, че в новия К. от 2008 г. е предвидено, че с подписването му се счита отменен и изгубил сила предходния К. от 2006 г. и неговите приложения, както и всички други предходни устни и/или писмени договорености между страните. С оглед на това, въззивният съд е приел, че определението на първоинстанционния съд за спиране на производството е правилно, тъй като жалбоподателят-ответник основава едно от възраженията си срещу иска, от наличие на принадлежност на споразуменията от 30.05.2008 г. и от 04.10.2006 г. към К. от 2006 г., действието на които той счита за прекратено с подписването на К. от 2008 г., чиято действителност е предмет на иска по висящото гр. дело № 302/2011 г. на ВОС.
В представеното от страна на жалбоподателя изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, като общо основание за допускането на същото, са формулирани следните два правни въпроса: 1) процесуалноправен – “може ли да се приеме за преюдициален спор, който не е посочен в исковата молба като основание на претенцията”; и 2) материалноправен – “следва ли дадено споразумение, сключено между синдикати и работодател, и регистрирано към К., след изтичане на срока на въпросния К. да бъде отменяно с изричен акт (договор или споразумение)”. По отношение и на двата правни въпроса се сочи наличие на допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – те да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В тази връзка частният жалбоподател не е изложил никакви доводи и аргументи.
Задължението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 1, т. 3 от ГПК (в случая във връзка с чл. 274, ал. 3 от ГПК) за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване (в този смисъл – мотивите към т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Поради това, единствено възпроизвеждането на текста на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК само по себе си не е достатъчно, за да се приеме, че жалбоподателят е обосновал наличие на визираното в тази разпоредба основание за допускане на касационно обжалване – посочените от него въпроси действително да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на процесуалния закон, дадени с т. 4 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В случая частният жалбоподател по никакъв начин не сочи и не обосновава в изложението си какво е значението на посочените от него правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Освен това, също съгласно т. 4 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По процесуалноправния въпрос кога е налице преюдициален спор, представляващ основание за спиране на исковото производство в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК (чл. 182, ал. 1, б. “г” от ГПК от 1952 г., отм.), е налице значителна по обем съдебна практика, включително и на ВКС. Тя се отнася и за случаите, когато преюдициалният въпрос, предмет и на другото висящо дело, е въведен като спорен между страните по спряното производство, не с исковата молба, а с възражение на ответника. Тази съдебна практика, освен значителна по обем, е и сравнително (предвид и конкретните особености на отделните казуси) еднозначна и константна, като тя не се нуждае от промяна, осъвременяване или обогатяване – чрез даване на отговор от ВКС по процесуалноправния въпрос, формулиран от жалбоподателя, още повече, че последният не излага и никакви аргументи в тази насока.
Само по горните съображения, в случая няма основание за допускане на касационното обжалване на въззивното определение в сочената от частния жалбоподател хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Отделно от горното, вторият – материалноправният въпрос, посочен в изложението на частния жалбоподател, е от значение за решаването на материалноправния спор по спряното първоинстанционно исково производство. Този материалноправен въпрос обаче не е от значение за изхода на частното гражданско производство, образувано пред въззивния съд по частната жалба срещу определението за спирането на исковото производство. Поради това, този материалноправен въпрос нито е разрешен с обжалваното определение на въззивния съд (който единствено е посочил, въведените с процесуалните изявления на страните, спорни материалноправни въпроси пред първоинстанционния съд), нито неговото разрешаване би могло да е от значение за крайния извод относно правилността на първоинстанционното определение за спирането на исковото производство. В този смисъл, формулираният от частния жалбоподател материалноправен въпрос не представлява и общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното определение (в този смисъл – също т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
От горното следва, че тъй като не са налице сочените от страна на жалбоподателя основания по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на атакувания акт на въззивния съд, то такова не следва да се допуска.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 52/10.01.2012 г., постановено по частно гр. дело № 14/2012 г. на Варненския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.