О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 56
гр. София, 18.01. 2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети януари през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 736 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. П. Г. срещу решение № 5063/09.11.2010 г., постановено по въззивно гр. дело № 6515/2010 г. на Софийския градски съд (СГС). С него е потвърдено решение № ІІІ-3-81/10 от 15.02.2010 г. по гр. дело № 1234/2009 г. на Софийския районен съд, с което се разрешава на малолетното дете С. С. Г. да напуска пределите на страната със съгласието на майка си М. Г. Г..
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, и конкретно – че въззивният съд отказал да приеме и цени като годни доказателства, своевременно представените от касатора с отговора на исковата молба пред първоинстанционния съд, но липсващи в кориците на делото, писмени доказателства – нотариално заверена декларация и нотариално удостоверение.
Ответницата по касационната жалба М. Г. Г. не е подала отговор на жалбата в срока за това.
В писменото изложение на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, инкорпорирано в касационната му жалба (предвид и последващото уточнение), се сочи основание за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се поддържа, че въззивният съд се произнесъл по съществен процесуалноправен въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, свързан с доказателствата, които могат да се сочат и събират във въззивното производство, и по-специално – доказателствата, които при процесуални нарушения в първоинстанционното производство, не са допуснати и във въззивното производство.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, включително чрез препращане към мотивите на първоинстанционния съд, е приел за установено, че малолетното дете учи в училище с изучаване на изкуства и чужди езици, като в програмата му е включена задължителна двуседмична практика в чужбина – по една седмица през есента и през пролетта. Прието е и че причина детето да не разполага с възможност да пътува безпрепятсвено в чужбина и за завеждането на делото, е отказът на касатора да даде съгласие то да пътува с майка си в И. през април 2009 г. СГС е приел за неоснователни доводите във въззивната жалба на касатора, че първоинстанционното решение е постановено при порочни процесуални действия на съда. В тази връзка въззивният съд е изложил мотиви, че в първото по делото заседание процесуалният представител на касатора е имал възможност да възрази, че няма произнасяне по доказателствата, приложени към отговора на исковата молба, а в следващото съдебно заседание – след дадената от първоинстанционния съд възможност за споразумение, касаторът и процесуалният му представител изобщо не се явили. С определението си по чл. 267, ал. 1 от ГПК, въззивният съд е отказал да приеме, повторно представените с въззивната жалба (представени и с отговора на исковата молба) нотариално заверена декларация и нотариално удостоверение, като е мотивирал отказа си, че те се отнасят за период по време на първоинстанционното производство и не установяват новонастъпили факти и обстоятелства. Тези писмени доказателства са и приети по делото с определението на първоинстанционния съд по чл. 140 от ГПК, но действително (както се сочи в касационната жалба) те не се намират в кориците на първоинстанционното дело и не са обсъдени от двете съдебни инстанции по съществото на спора.
От горното е видно, че в случая не се касае за никоя от хипотезите по чл. 266 от ГПК на събиране на доказателства във въззивното производство, нито за допуснато от първоинстанциония съд процесуално нарушение във връзка със събирането на доказателства, респ. – не е налице и конкретно хипотезата по чл. 266, ал. 3 от ГПК, във връзка с приложението на която разпоредба е формулираният в изложението на касатора процесуалноправен въпрос. В случая се е осъществила хипотеза на приети в първоинстанционното производство по делото писмени доказателства, които обаче са били изгубени в течение на същото; респ. те са могли да бъдат възстановени единствено по реда на чл. 108 от Правилника за администрацията в районните, окръжните, административните, военните и апелативните съдилища (ПАРОАВАС), съгласно ал. 5 – in fine на същия член, но не и чрез посочването и представянето им отново с въззивната жалба и приемането им повторно от въззивния съд. Поради това и посоченият от касатора процесуалноправен въпрос не е обуславящ изхода на делото, нито е бил разрешаван от въззивния съд – във вида, в който въпросът е формулиран от жалбоподателя, тъй като и въззивният съд не е приемал да е налице процесуално нарушение на първоинстанционния съд, допуснато във връзка с писмените доказателства, представени по делото от касатора, и въпреки това да е отказал да ги приеме и обсъди във въззивното производство, каквато е постановката на въпроса. Поради това, така посоченият от касатора правен въпрос, в случая не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. От друга страна, жалбоподателят не е формулирал правен въпрос, нито във връзка с твърдяното от него процесуално нарушение на първоинстанционния съд, нито във връзка с обективно наличната в случая хипотеза на изгубени съдебни книжа, респ. във връзка с производството по възстановяване на такива, регламентирано в чл. 108 от ПАРОАВАС. Съгласно т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, Върховният касационен съд не е задължен и е недопустимо да извежда от изложението на касатора или от съдържанието на касационната му жалба, правния въпрос, представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване.
Отделно от горното, по фурмулирания в изложението на касатора процесуалноправен въпрос вече е налице богата съдебна практика, влючително такава на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК – решение № 284/21.07.2010 г. по гр. дело № 378/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 700/06.12.2010 г. по гр. дело № 304/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 149/08.06.2011 г. по гр. дело № 1884/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Тази съдебна практика не е формирана при неточно тълкуване на процесуалния закон, нито се нуждае от промяна или от осъвременяване с оглед изменения в законодателството или в обществените условия. Касаторът не е и излагал доводи в такава насока. Поради това, в случая не е налице и соченото от него допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение (в този смисъл е и т. 4 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
По горните съображения, в случая няма основание и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 5063/09.11.2010 г., постановено по въззивно гр. дело № 6515/2010 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.