6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1208
гр. София, 26.09. 2011 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети септември през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1170 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. П. П. срещу решение от 09.05.2011 г. по гр. дело № 1485/2007 г. на Софийския градски съд, с което е оставено в сила решение от 30.03.2004 г. по гр. дело № 20761/2003 г. на Софийския районен съд. С последното са отхвърлени, предявените от праводателката на касатора М. П. С. срещу Г. М. И., искове, както следва: главен иск с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 2 от ЗЗД за прогласяване нищожност на сключен на 21.04.2003 г. предварителен договор за покупко-продажба, по силата на който М. С. се е задължила да прехвърли на Г. И. собствеността върху собствения си недвижим имот – апартамент № 22, [жилищен адрес] в[жк], [улица], [населено място] (подробно описан ведно с принадлежностите му), при цена 30 000 лв., която продавачът е декларирал при подписването на договора, че е получил изцяло в брой, в срок до 12.05.2003 г.; и евентуален иск с правно основание чл. 27, във вр. с чл. 29 от ЗЗД за унищожаване на същия предварителен договор. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение.
Ответницата по касационната жалба и по исковете Г. М. И. в отговора на жалбата поддържа становище за неоснователност на същата, както и че не е налице основание за допускане на касационно обжалване; претендира присъждане на направените разноски пред настоящата съдебна инстанция.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
В писменото изложение на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК са формулирани следните три процесуалноправни въпроса, като общи основания за допускане на касационно обжалване, а именно: 1) дали съдът, на който делото е върнато за ново разглеждане, има право да откаже да се съобрази с дадените му указания от касационната съдебна инстанция; 2) дали гражданският съд е обвързан от влязла в сила присъда, с която наказателният съд е приел, че е било извършено деяние и че то съставлява престъпление, ако подсъдимият е бил оправдан поради липса на достатъчно доказателства, че именно той е извършителят; 3) дали протоколът за разпит на свидетел, съставен в рамките на наказателния процес, може да бъде ценен като писмено доказателство в гражданското производство, при положение, че е налице невъзможност свидетелят да бъде призован и разпитан от гражданския съд. В изложението се поддържа, че и трите въпроса били разрешени в противоречие с „установената съдебна практика”, като във връзка и с трите въпроса се сочат и са представени актове на ВС и ВКС, които не съставляват задължителна съдебна практика, т.е. визира се хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, а във връзка с втория и третия въпрос се сочат и актове на ВС и ВКС, които съставляват задължителна съдебна практика, т.е. по отношение на тях се визира и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като допълнително основание за допускане на касационно обжалване (в този смисъл – и т. 1-3 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, по следните съображения:
Въззивният съд не е обсъждал, съответно – не се е и произнасял по първия формулиран от жалбоподателя процесуалноправен въпрос. Никъде в мотивите към обжалваното въззивно решение съдът не е разисквал дали има право да откаже да се съобрази с указанията, дадени му с постановеното по делото отменително решение на ВКС. Напротив – въззивният съд е възпроизвел дословно в мотивите си дадените му указания, като изрично е посочил и че те го обвързват с възприетото с тях съдържание на закона и с произтичащия от това обхват на подлежащите на разглеждане обстоятелства. Въпросът дали при новото разглеждане на делото и с постановеното от него решение въззивният съд обективно се е отклонил от дадените му от касационната съдебна инстанция задължителни указания по чл. 218з, ал. 1, изреч. 2 от ГПК от 1952 г. (отм.) (и конкретно, – както се поддържа и изтъква в изложението на жалбоподателя – дали в противоречие с отменителното решение на ВКС, СГС е приел, че полагайки подписа си върху процесния предварителен договор, първоначалната ищца М. С. е удостоверила, че обективираното в документа изявление изхожда от нея), не е процесуален въпрос, който да представлява общо основание за допускане на касационното обжалване, а представлява касационно основание по чл. 281, т. 3, предл. 2 от ГПК. Това касационно основание – нарушение на процесуалната норма на чл. 218з, ал. 1, изреч. 2 от ГПК от 1952 г. (отм.) –изрично се изтъква, както в касационната жалба, така и в изложението на касатора, но то не би могло да бъде обсъждано в настоящото производство по чл. 288 от ГПК – във връзка с предпоставките за допускане на касационното обжалване. То би подлежало на разглеждане от касационната съдебна инстанция, едва и само ако се допусне касационно обжалване на решението на въззивния съд – при наличие на основание за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК. След като първият формулиран от жалбоподателя процесуалноправен въпрос не е такъв, който въззивният съд да е обсъждал и да се е произнесъл с обжалваното решение по него, т.е. след като този въпрос не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, то не следва да се обсъжда дали е налице и соченото от касатора допълнително основание за допускане на касационно обжалване – в хипотезата на т. 2 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК (в тази връзка – също т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
С приетата като писмено доказателство по делото, влязла в сила присъда № 6/15.01.2010 г. по нохд № 9708/2007 г. на СРС, подсъдимата И. М. Г. – трето за настоящото дело лице, е призната за невиновна в това, че на 11.04.2003 г., на адреса на процесното жилище, с цел да набави за ответницата по настоящото дело Г. М. И. имотна облага – процесния недвижим имот, е възбудила у първоначалната ищца по настоящото дело М. П. С. заблуждение, че е пенсионен служител и в това й качество й предава сумата 28 лв. на основание увеличение пенсията й със 7 лв. за период последните 4 месеца, вследствие на което й отнела личната карта, без да я върне, и я накарала да се подпише няколко пъти върху представените листа, и с това й причинила имотна вреда на стойност 43 320 лв., представляваща големи размери, която е равностойността на „продадения” процесен недвижим имот, поради което на основание чл. 304 от НПК подсъдимата е оправдана по повдигнатото обвинение по чл. 210, ал. 1, т. 1 и т. 5, във вр. с чл. 209 от НК. Така постановената присъда е изцяло потвърдена с решение № 974/16.08.2010 г. по внохд № 1363/2010 г. на СГС. В мотивите към последното, въззивната инстанция е приела, че макар и да било налице извършено престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 1 и т. 5, във вр. с чл. 209 от НК, не е установено авторството на подсъдимата Г.. Визираните в оправдателната присъда обстоятелства, представляват и изложените в исковата молба такива, на които се основават предявените по настоящото дело искове за недействителност на процесния предварителен договор, с тази разлика, че по настоящото дело ищцата не е посочила подсъдимата И. М. Г., а е изложила твърдения в исковата молба, че жената, посетила я в дома й на 11.04.2003 г. и представила се за колежка (социален работник) и братовчедка на ответницата Г. И., й е непозната. Въззивният съд е приел, че така представената по настоящото дело оправдателна присъда не установява идентифицираното от държавното обвинение лице да е обезпечило съставянето на процесния предварителен договор, при твърдяните в исковата молба обстоятелства. Приел е също, че нормата на чл. 222 от ГПК (отм.) придава обвързваща сила на присъдата, т.е. на акта, установяващ еднозначно дали и доколко поддържаното обвинение е доказано, както и че постановената в случая присъда задължава гражданския съд да приеме, че както държавното обвинение, така и ищцовата страна по настоящото дело, в рамките и на наказателното производство – при допълнително осигурени доказателствени средства, включително чрез показания на самия пострадал, не са доказали твърдяния механизъм на въздействие върху волята на ищцата. Изложени са и алтернативни мотиви, – че дори и да се приеме за процесуално допустимо фактическият извод на гражданския съд да почива на формирани в мотивите към присъдата изводи, то и в този случай – предвид останалата част от мотивите на наказателните съдебни инстанции, предвид самата присъда и останалите писмени и гласни доказателства, събрани по настоящото дело, не може да се формира еднозначен извод, че описаното в исковата молба се е случило именно така. Така приетото от въззивния съд не противоречи на никой от множеството посочени в тази връзка от жалбоподателя, актове на ВС и ВКС (ППВС, тълкувателни решения, решения по отменения ГПК и по действащия такъв, както и определения) по тълкуването и приложението на чл. 222 от ГПК от 1952 г. (отм.), респ. на чл. 300 от ГПК от 2007 г. Освен това, в никой от актовете от така посочената и представена от жалбоподателя съдебна практика не е обсъждана особената хипотеза, която е налице в настоящия случай – постановена и изцяло потвърдена оправдателна присъда по отношение единствения подсъдим по наказателното дело, и същевременно – изложени мотиви на въззивния състав на наказателния съд, че е налице извършено престъпление, за каквото е повдигнато обвинението, но не е установено авторството му да е на подсъдимия. В тази връзка следва да се има предвид, че деянието е винаги акт (действие или бездействие) на конкретно определено физическо лице, а за да съставлява то престъпление, именно същото лице следва да е действало и виновно. С оглед на това, вторият формулиран от жалбоподателя процесуалноправен въпрос, нито е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика на ВС и ВКС – в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито е налице противоречие с друго влязло в сила съдебно решение – в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. В изложението си касаторът не обосновава хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, а е недопустимо ВКС служебно да извежда основание за допускане на касационно обжалване (в този смисъл също т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
Въззивният съд е приел, че поисканият от ищцовата страна свидетел М. Л. е бил призоваван от посочените от тази страна адреси, като невъзможността да бъде открит там и липсата на данни за друг адрес, съгласно чл. 131 от ГПК (отм.) са основание за приключване на делото без това доказателствено средство. В тази връзка и предвид представения, но неприет по делото протокол за разпит на същия свидетел в досъдебното наказателно производство, въззивният съд е приел, че е допустимо приобщаване на свидетелски показания в писмен вид, единствено при условията на чл. 119, ал. 1, изреч. 2 от ГПК (отм.), която хипотеза не е налице в случая, предвид което свидетелските показания, дадени пред дознател не притежават доказателствена годност в гражданския процес. В тази връзка са изложени и съображения, че материалната доказателствена сила на документа, било то и удостоверен от длъжностно лице в кръга на службата му, не обхваща съдържанието на изявлението, а единствено факта, че на посочената дата определено лице е заявило определени обстоятелства. С оглед на това е прието, че след като процесуалният закон не овластява гражданския съд да основе фактическите си изводи на дадени при тези условия свидетелски показания, то няма основание протоколът за разпит на свидетел в досъдебното наказателно производство да се цени като доказателство. С така приетото, третият формулиран от жалбоподателя процесуалноправен въпрос не е разрешен в противоречие с никое от двете посочени в тази връзка съдебни решения. В първото от тях – постановеното по реда на отменения ГПК, решение № 239/29.05.1996 г. по гр.д. № 91/1996 г. на ВС, І-во гр.отд., е прието, че съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като се е позовал на свидетели, разпитани по нотариално дело, с което е нарушил принципът за непосредственост. Посочено е, че това следва изрично и от чл. 119, ал. 1 от ГПК (отм.), който забранява да се използват събрани по прекратеното дело доказателства, освен ако има мъчно преодолими пречки – например смъртта на свидетел. Последната хипотеза не е налице по настоящото дело, нито в случая са налице предпоставките на чл. 119, ал. 1 от ГПК (отм.). Във второто посочено от касатора в тази връзка решение – постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 55/30.05.2009 г. по търг. дело № 728/2008 г. на ВКС, І-во търг. отд., също е прието, че свидетелски показания, събрани по друг процесуален ред (НПК) пред орган на досъдебното производство, изисква приобщаването им към доказателствения материал по делото, съобразно процесуалния ред, предвиден в ГПК, доколкото показанията на свидетелите имат значение само по делото, по което са дадени. В тази връзка е прието, че по дадено дело не могат да се ползват показанията по друго дело; те съставляват само индиция, че има свидетел, който може да бъде разпитан. Също е посочено, че тази забрана следва от изискването за непосредственост и от процесуалната норма на чл. 119, ал. 1 от ГПК (отм.). Изтъкнато е и че писмените показания според гражданското съдопороизводство не съставляват свидетелски показания, а частен документ без материална доказателствена сила. С оглед на това, по отношение и на третия формулиран от жалбоподателя процесуалноправен въпрос не са налице сочените от него хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
По изложените съображения, в случая няма основание и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Независимо от изхода на спора, на ответницата не следва да се присъждат разноски за настоящата касационна инстанция, каквито тя претендира, тъй като не се установява тя да е направила такива разноски.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 09.05.2011 г., постановено по гр. дело № 1485/2007 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.