3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1401
гр. София, 03.11. 2011 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на първи ноември през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 289 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. С. К. срещу решение № 167/09.12.2010 г. по въззивно гр. дело № 1643/2010 г. на Бургаския окръжен съд. С него, като е потвърдено решение № 106/19.07.2010 г. по гр. дело № 744/2009 г. на Карнобатския районен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу Ж. Й. Й., искове с правно основание чл. 29, ал. 1 от ЗЗД за унищожаване, като сключени поради измама, на два договора за продажба на недвижими имоти (подробно индивидуализирани) – до размер 5/6 идеални части от всеки имот.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение.
Ответникът Ж. Й. Й. в отговора на касационната жалба поддържа становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
В писменото изложение на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК са формулирани следните два материалноправни въпроса: 1) “има ли правно значение за осъществяването на измамата разминаването между очакванията на прехвърлителя и поддържаното от приобретателя заблуждение, щом и двете са довели като краен резултат до сключването на сделката при условията на невярна представа за последиците й”; и 2) “необходимо ли е в хипотезата на чл. 29 от ЗЗД невярната представа, създадена у лицата, мотивирала ги да сключат сделка, да осъществява фактическия състав на друг договор, или е достатъчно формирането на очакване за каквито и да е последици, различни от законоустановените за сделката“. Поддържа се, че въззивният съд се произнесъл по тези два въпроса с обжалвания съдебен акт, както и че те са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. В тази връзка се излагат доводи, че по тези два въпроса нямало формирана съдебна практика, а много често се срещали случаи, когато страните пристъпвали към сключване на сделки, водени от подбуди извън обичайното или законоустановеното съдържание на сделките. Сочи се и че законът не дава дефиниция на понятието “измама”, следователно това следвало да направи съдебната практика.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел на първо място, че по делото не са доказани по убедителен начин твърденията (“тезата”) на касатора-ищец за сключване на двата процесни договора в резултат на умишлено въвеждане в заблуждение, чрез даване от ответника на измамливи обещания за полагане на лични грижи за продавачите (ищеца и съпругата му, починала по-късно). Наред с това, в мотивите към обжалваното решение е посочено и че обстоятелството, че както преди процесните продажби, така и след тях, ответникът е живеел в чужбина, преценено наред с изявлението му пред свидетел по делото, че няма да остави ищеца и съпругата му и ще се грижи за тях, води до заключение, че по-скоро тази грижа се изразява в осигуряване на средства, а не в традиционните грижи, които се дължат при поето задължение по договор за прехвърляне на имот срещу гледане и издръжка.
От горното е видно, че единственият решаващ мотив на въззивния съд за отхвърлянето на предявените искове е този, че по делото са останали недоказани конкретните твърдения на ищеца, на които се основават исковете му, а именно – при сключването на двата процесни договора ищецът и съпругата му да са били въведени в заблуждение от ответника, че той ще ги гледа и издържа до смъртта им. Дори и да се приеме, че действително е налице изтъкваната в изложението на касатора – направена от въззивния съд “правна квалификация на очакванията” на ищеца и съпругата му – те да получат издръжка и гледане в обема, типичен за задължението за издръжка и гледане, поето по алеаторен договор за прехвърляне на недвижим имот срещу такова задължение, а всъщност, “според съда”, ответникът-приобретател “е обещавал грижа по-скоро в осигуряване на средства”, то не това е обусловило отхвърлянето на предявените по делото искове, – като недоказани по своето основание. В този смисъл, двата посочени в изложението материалноправни въпроса, освен че се извеждат от касатора от тази част на мотивите на въззивния съд, която не е обусловила крайния му извод по спора, то тези въпроси не са и обсъждани и разрешени от въззивния съд. Разрешаването на първия правен въпрос, и поначало не е годно да обуслови изхода на правен спор по предявен иск за унищожаване на правна сделка поради измама. Това е така, защото самата формулировка на въпроса представлява non-sens – ако би било налице соченото във въпроса “разминаване между очакванията на прехвърлителя и поддържаното от приобретателя заблуждение”, то тези “очаквания” не биха били резултат от това “поддържано заблуждение”, т.е. невярната представа за действителността (за сочените във въпроса очаквани правни последици от договора) у ищеца не би била причинена от измамливите действия на ответника, поради което и в никой случай не би била налице и измамата като порок на волята, представляващ основание за недействитеност на правната сделка по чл. 29 от ЗЗД. С въззивното решение не е разрешен и вторият посочен от касатора правен въпрос. В случая въззивният съд е обсъждал дали действително ответникът е давал измамливи обещания за гледане и издръжка на ищеца и съпругата му, тъй като именно такива измамливи действия (обещания) на ответника, наподобяващи поемане на задължение по алеаторен договор за прехвърляне на имот срещу задължение за гледане и издръжка, се твърдят в исковата молба, като основание на предявените искове.
Предвид горното, формулираните от жалбоподателя два материалноправни въпроса в случая не представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като тези правни въпроси не са от значение за правния спор по делото и разрешаването им не е обусловило решаващия правен извод на въззивния съд. При това положение няма основание да се изследва и соченото от жалбоподателя, във връзка с тези два правни въпроса, допълнително основание за допускане на касационно обжалване по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл – и т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
По тези съображения, в случая не е налице основание и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 167/09.12.2010 г., постановено по гр. дело № 1643/2010 г. на Бургаския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.