5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1207
гр. София, 26.09. 2011 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети септември през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1168 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение № 197/10.05.2011 г. по гр. дело № 255/2011 г. на Кюстендилския окръжен съд. С него е потвърдено решение от 21.02.2011 г. по гр. дело № 4617/2010 г. на Кюстендилския районен съд, в частта му, с която са уважени, предявените от О. М. М. срещу жалбоподателя, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ. В касационната жалба се поддържа оплакване за неправилност на въззивното решение.
Ответникът по касационната жалба – ищецът О. М. М. в отговора на жалбата поддържа становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
В писменото изложение на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се сочат хипотезите на т. 1 и на т. 3 от чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Относно първата хипотеза се поддържа, че обжалваното въззивно решение било постановено в противоречие с решение № 218/17.03.2010 г. по гр. дело № 984/2009 г. на ВКС, ІІІ-то гр. отд. по материалноправния въпрос: „към момента на издаване на заповедта за уволнение не е съществувало основание, на което трудовото правоотношение е било прекратено”. В изложението не се излагат доводи и съображения в какво се изразява така соченото противоречие. Такова противоречие обективно не е налице. В посоченото решение на ВКС, постановено по чл. 290 от ГПК, е разгледан казус, при който е било налице основанието за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ – обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор, тъй като към датата на уволнението работодателят е получил писмо, изпратено от компетентния държавен орган, което е съдържало списък на лицата, на които вече е бил отказан достъп до работа с взривни материали, и сред които лица е фигурирал ищецът, като отказаният достъп е бил необходим за изпълнение на работата му. В случая, разгледан по настоящото дело, за извършването на работата на ищеца е било необходимо разрешение за достъп до класифицирана информация, каквото разрешение ищецът е притежавал със срок до 01.11.2010 г. На 03.11.2010 г. касаторът-работодател е получил писмо с рег. № Кн-482/03.11.2010 г. на директора на ТД „НС”-К., в което от една страна е посочено, че считано от 02.11.2010 г. ищецът не може да изпълнява процесната длъжност, тъй като за нея се изисква достъп до класифицирана информация и ако продължи да я осъществява се създават предпоставки за нерегламентиран достъп до такава информация. От друга страна, обаче, в същото писмо от 03.11.2010 г. изрично се сочи, че издаденото на ищеца разрешение за достъп до класифицирана информация тепърва ще бъде прекратено на основание чл. 60, ал. 1, т. 4 от ЗЗКИ. Съгласно чл. 60, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 и чл. 62 от ЗЗКИ, прекратяването на такова разрешение, включително и на основание чл. 60, ал. 1, т. 4 от ЗЗКИ – при изтичане на срока му, не става автоматично с изтичането на този срок, а се извършва с изричен писмен акт на органа, издал разрешението, който акт подлежи на обжалване пред ДКСИ в 7-дневен срок от писменото уведомяване на лицето, в случая – ищеца. При това положение, въззивният съд е приел, че дори и да се приеме, че в случая е налице акт за прекратяване на разрешението на ищеца (а такъв издаден няма), то уведомяването за него (по чл. 60, ал. 2 от ЗЗКИ) е осъществено най-рано с писмото от 03.11.2010 г., поради което 7-дневният срок за обжалване изтича след издаването на същата дата 03.11.2011 г. на процесната заповед за уволнението на ищеца и след датата на връчването й на ищеца 05.11.2010 г., т.е. към правнорелевентния момент няма влязъл в сила акт за прекратяване разрешението за достъп на ищеца, респ. към същия този момент не е съществувало и основанието за уволнението на ищеца по чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ – обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор. Както вече беше посочено, за разлика от настоящия казус, в случая, разгледан в решение № 218/17.03.2010 г. по гр. дело № 984/2009 г. на ВКС, ІІІ-то гр. отд., към датата на уволнението на ищеца, на последния вече е бил отказан необходимия за изпълнение на длъжността му достъп до работа с взривни материали – по съответния ред и от компетентния за това орган, и за което работодателят е бил надлежно уведомен. Предвид това различие между двата казуса, не е налице соченото от жалбоподателя противоречие по формулирания от него материалноправен въпрос, цитиран по-горе.
Също сочейки хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и горното решение № 218/17.03.2010 г. по гр. дело № 984/2009 г. на ВКС, ІІІ-то гр. отд., жалбоподателят поддържа, че въззивният съд се произнесъл в „противоречие с нормата на чл. 328, ал. 1, т. 12 от КТ, представляваща обективната невъзможност да е възникнала по независещи от страните причини, предвид действията на работодателя”. Последното, обаче не представлява формулировка на материалноправен въпрос, по който да се е произнесъл въззивният съд, както се сочи в изложението (в тази връзка вж. и т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). С посочената формулировка жалбоподателят навежда, не общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а сочи касационно основание по чл. 281, т. 3, предл. 1 от ГПК – неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон. Последното не би могло да бъде обсъждано в настоящото производство по чл. 288 от ГПК – във връзка с предпоставките за допускане на касационното обжалване. То би подлежало на разглеждане от касационната съдебна инстанция, едва и само ако се допусне касационно обжалване на решението на въззивния съд – при наличие на основание за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК жалбоподателят е формулирал следните три правни въпроса, сочейки ги такива от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно: 1) „може ли служител да продължи да изпълнява трудовите си задължения при наличие, че не притежава разрешение за достъп до класифицирана информация, а такова е задължително за заеманата от същия длъжност”; 2) „може ли работодателят да не се съобрази с наложена от оторизиран орган забрана, при наличие, че изрично е посочено, че ако лицето продължи да изпълнява задълженията си, биха се създали предпоставки за осъществяване на нерегламентиран достъп до класифицирана информация”; 3) при наличие, че в предвидения в чл. 55, ал. 2 от ЗЗКИ срок (най-малко три месеца преди да изтече срока на съответното разрешително) не е подадено заявление, както от лицето, така и от ръководителя на организационната единица, то тогава самото прекратяване на вече изтеклото разрешително подлежи ли на обжалване”. За да обоснове наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, касаторът е посочел единствено, че по тези три въпроса липсва практика на ВКС.
От изложеното и по-горе е видно, че първите два от тези три правни въпроса, макар и поначало да са включени в предмета на спора и на доказване по делото, не са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд. Това е така, защото, – както е установено от доказателствата по делото и както е приел въззивният съд и от правна страна, ищецът е притежавал, надлежно издадено му, необходимото разрешение за достъп до класифицирана информация, което, макар и с изтекъл срок, не е било прекратено с издаването и с влизането в сила на изисквания от закона, нарочен писмен акт на компетентния за това административен орган, респ. от последния не е била налице и надлежно „наложена забрана” към правнорелевантните по делото моменти на издаването на процесната заповед за уволнението на ищеца и на нейното връчване. Обсъжданите два материалноправни въпроса изхождат от обратните хипотези – липса на разрешение за достъп и „наложена забрана”, каквито хипотези не са налице и въззивният съд не е приел за установени такива хипотези по делото, респ. не се е произнасял по тези два, формулирани от жалбоподателя материалноправни въпроса, които поради това, също не представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Последният посочен от касатора правен въпрос е от значение за предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд, доколкото последният е изложил и алтернативни мотиви – в хипотеза на издаден акт за прекратяване разрешението на ищеца, но невлязъл в сила към правнорелевантния момент по делото, поради неизтичане на срока за неговото обжалване към този момент. Този правен въпрос, обаче не представлява допълнително основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (предвид и т. 4 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Той не е от значение за точното прилагане на закона, а именно – на чл. 62 от ЗЗКИ, тъй като по приложението на тази правна норма не е налице, създадена поради неточно тълкуване, неправилна практика на гражданските съдилища, която да се нуждае от промяна; нито тълкуването на тази правна норма се нуждае от осъвременяване, с оглед изменения в законодателството или на обществените условия. Разглежданият правен въпрос не е от значение и за развитието на правото, тъй като разпоредбата на чл. 62 от ЗЗКИ е напълно ясна – съгласно същата, на обжалване пред ДКСИ подлежат, без изключение, всички актове за прекратяване на разрешение за достъп до класифицирана информация, включително и тези, издадени на основание чл. 60, ал. 1, т. 4 от ЗЗКИ – при изтичане на съответния срок по чл. 55, ал. 1 от ЗЗКИ, както и в случаите, когато не е подадено искане (в случая – такова по чл. 48, ал. 2 от ЗЗКИ), с оглед спазване тримесечния срок по чл. 55, ал. 2 от ЗЗКИ, която хипотеза се сочи във формулировката на въпроса.
По горните съображения, в случая няма основание и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение – в сочените от касатора хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК и с оглед формулираните в изложението му правни въпроси.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 197/10.05.2011 г., постановено по гр. дело № 255/2011 г. на Кюстендилския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.