8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 90
София,07.02.2019г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховния касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети февруари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело № 3870/2018г.по описа на ВКС
Производството е по чл.288 ГПК.
Делото е образувано по повод подадената касационна жалба срещу решение от 26.03.2018г. по гр.д.№740/2018г. на ОС Плевен, с което са уважени искове с правно основание чл. 280 ЗЗД, във вр.с чл. 79 от ЗЗД и във вр. с чл. 36, ал.1, вр. с ал. 4 и чл.92 ЗЗД.
Жалбоподателят – Р. П. В., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС, които са разрешавани противоречиво и са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Моли да се допусне касационно обжалване.
Ответницата –П. Д. К. , чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
С определение от 23.10.2018г. по ч.гр.д№3869/2018г., образувано по частна жалбата на Р. В., ВКС е присъединил разглеждането й към настоящето производство на основание чл.213 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., прие следното:
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение, е осъдил Р. П. , на осн. чл. чл. 280 ЗЗД, във вр.с чл. 79 от ЗЗД и във вр. с чл. 36, ал.1, вр. с ал. 4 и във вр. с чл. 26 , ал.2 от Закона за адвокатурата и чл. 3 от договора за правна защита и съдействие от 04.04.2014г., да заплати на П. К. сумата 24 324,00 лв., представляващи възнаграждение по договор за правна помощ и съдействие от 04.04.2014г., ведно със законната лихва , считано от подаване на исковата молба – 03.10.2016 г., до окончателното и изплащане , както и сумата 3000 лв. представляваща неустойка , ведно със законната лихва върху тази сума , считано от подаване на исковата молба- 03.10.2016 г. до окончателното и изплащане.
За да уважи предявения иск съдът е счел за неоснователно възражението за нищожност на договора за правна защита и съдействие като противоречащ на добрите нрави, като е изложил съображения за това, че сравнението за еквивалентност на престациите от гледна точка на добрите нрави в случая налага да се сравни престацията на довереника и доверителя – т.1 и 3 от договара. Съдът е приел, че довереникът е приел да извърши доста широк кръг „правно допустими действия“ , които са само примерно , а не изчерпателно посочени , за защита личните интереси на доверителя , свързани с нанесените им имуществени и неимуществени вреди , пряка и непосредствена последица от пътно-транспортно произшествие, което е претърпял на 22.03.2014 г. – водене и участие в граждански и наказателни дела , снабдяване и представяне на документи , справки , преговори за сключване на споразумения,представителство пред надлежни институции и лица и др. , като се е задължил да извърши поръчката със свои средства , както е посочено в чл. 4 от същия договор. Прието е, че задълженията на довереника далеч не се изчерпват само с процесуално представителство по гражданското дело , образувано във връзка с претенцията за заплащане обезщетение за претърпените неимуществени и имуществени вреди. Предвид на тези съображения съдът е счел, че не е налице нееквивалентност на престациите , така както са уговорени в договора за правна защита и съдействие от 04.04.2014 г., а оттам няма основание да се приеме , че договорът за правна помощ е нищожен поради противоречие с добрите нрави.
От заключението на изслушаната и приета без възражения по делото съдебно-счетоводна експертиза е установено, че ЗК „Дженерали застраходане„ АД/ бивше „Виктория“ АД / е извършило превод по изп.дело на сума в размер на 234 431,06 лв., като няма спор, че въпросното изп.дело е било образувано именно за принудително събиране на присъденото на Р. В. обезщетение за неимуществени и имуществени вреди . Установено е също така, че обезщетението е било постигнато по съдебен ред, тъй като е било присъдено с решение № 486/18.01.2016г. по гр.д.№ 906/2015 г. на ГС София, което е частично отменено с решение №55/ 09.01.2017 г. по в.гр.д.№ 2635/2016 г. на Софийски апелативен съд и е присъден пълния претендиран размер за настъпили неимуществени вреди от ПТП- 200 000 лева , като по отношение на последното не е допуснато касационно обжалване с определение № 26/ 24.01.2018 г. по т.д.№ 1169/ 2017 г. на ВКС.
Съдът е приел за неоснователно и възражението, че възнаграждението не се дължи в този размер, тъй като договорът за правна защита и съдействие бил променен в частта относно уговореното възнаграждение поради последващото сключване между Р. В. и адв. К. на договор за правна помощ и съдействие от 13.11.2014г., относим към процесуалното представителство. Въззивният съд е счел, че предмета на договора за правна защита и съдействие от 04.04.2014г. включва в себе си воденето и участието в гражданско дело за постигане на обезщетение за вредите свързани с ПТП от 22.03.2014г. и е едно от примерно изброените действия, които са възложени на довереника , но които в своята цялост са значително с по-голям обем. Посочено е, че в чл. 11 от договора за правна защита и съдействие изрично е посочено , че възнаграждението по този договор се дължи независимо от договорено и посочено такова в пълномощни по дела, т.е глобално уговореният размер на възнаграждението за довереника по договора за правна защита и съдействие от 04.04.2014г. не изключва договарянето на други конкретни възнаграждения за адвоката, който ще извършва процесуалното представителство по конкретно гражданско или наказателно дело , свързано с процесното ПТП.
Поради тези съображения Плевенският окръжен съд е приел, че процесният договор за правна защита и съдействие не е нищожен поради противоречие с добрите нрави , както и че са настъпили условията на чл. 3 от договора за изискуемост на договореното възнаграждение в размер на 30 % от сумата , получена от доверителя Р. В. като обезщетение и лихви за нанесените му имуществени и неимуществени вреди , като това обезщетение е било постигнато по съдебен ред.
Съдът е изложил съображения и за това, че не е налице нееквиавлентност и поради факта, че ищецът- ответник по жалбата, претендира 30 % не от целия размер на заплатеното на жалбоподателя обезщетение от застрахователя , а само от една част от него , а именно от размера на обезщетенията, присъдени с първоинстанционното решение на ГС София по по гр.д.№ 906/2015г. – в размер на 80 000 лв.за неимуществените вреди и в размер на 1080 лв. – имуществени вреди, който резултат е постигнат в полза на доверителя чрез положените от довереника по договора за правна защита и съдействие значителни процесуални усилия .
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: налице ли и нарушение на добрите нрави при нееквивалентност на престациите в отношенията между доверителя и довереник предвид договорения размер от 30% от получено обезщетение за неимуществени вреди и работата на доверителя, налице ли е нищожност на договор, който предвижда възнаграждение за извършени фактически и правни действия в процент от присъденото обезщетение и повторно заплащане на същите тези правни и фактически действия с цел получаване на същата сума за обезвреда, налице ли е двойно заплащане на тази услуга от страна на довереника, следва ли при преценка за нищожност на договора поради нееквивалнтност на престациите съдът да разглежда упоменатото в договора или следва да се държи сметка и за реално извършените действия от страните в изпълнение на договора и следва ли при преценка за нищожност на договора да бъде взета предвид възможност за двойно заплащане на едни и същи услуги от едната страна по договора. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Представя решение от 30.12.2008г. по гр.д.№5351/2007г., ІІІ г.о. на ВКС, в което е прието, че адвокатът може да се поеме задължения в по-голям обем от процесуалното представителство и тогава са приложими правилата на ЗЗД по договор за поръчка, а не ЗА, решение от 24.10.2017г. по гр.д.№576/2017г., ІV г.о. на ВКС, в което е прието, че при нищожност на клауза от договор по чл.36, ал.4 ЗА съдът не е длъжен да приложи повелителна норма на закона- чл.36, ал.2 ЗА и Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а в задължение на съда е да определи предполагаемата воля на страните, като определи съотношението на нищожната към действителната част на сделката, решение от 24.07.2015г. по гр.д.№3014/2014г., ІІІ г.о. на ВКС, в което е прието, че сделки, сключени при нееквивалентност са нищожни поради нарушение на добрите нрави, решение от 26.10.2009г. по гр.д.№136/2009г., І г.о. на ВКС, в което е прието, че нееквивалентността се преценяваи и с оглед на други морални съображения и икономически отношения между страните и решение от 15.10.2010г. по гр.д.№1208/2009г., ІІІ г.о. на ВКС за това, че нееквиваленност може да е налице, ако сделката бъде сключена за цена многократно по-ниска от действителната.
Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените от жалбоподателя въпроси и на сочените от него основания. Въззивният съд е постановил решението си в съответствие с практиката на ВКС, изразена и в представените от жалбоподателя решения . В същата се приема адвокатът може да се поеме задължения в по-голям обем от процесуалното представителство и тогава са приложими правилата на ЗЗД по договор за поръчка, а не ЗА, както и че по начало Закона за адвокатурата/ЗА/ предполага дължимото възнаграждение за положения от адвоката труд да бъде уговорено с договор – чл.36, ал.2, но това не е императивно изискване – договор може и да няма, без това да лишава адвоката от правото да получи възнаграждение – чл.36, ал.3 ЗА- то се определя от адвокатския съвет. В случая страните са постигнали договореност според разпоредбата на чл. 36 ал.4 ЗА, т.е. съгласие за заплащане на резултативен хонорар, който да бъде дължим след приключване на делото и да се определя от неговия изход.
Цитираната практика е формирана в съответствие с разрешението, възприето в т.3 от ТР № 1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС, в съобразителната част на което е застъпено становището, че добрите нрави по см. на чл.26, ал.1 ЗЗД са неписани морални норми с правно значение, нарушаването на които има същата последица, като противоречието със закона- нищожност на договора, поради което съдът следва да установи съотвествие с добрите нрави, като абсолютна предпоставка за неговата действителност. В решение от 25.06.2010 г. по гр.д. № 4277/2008 г. на І г.о. на ВКС и решение от 09.02.2016г. по гр.д№2419/2015г., ІІІ г.о. на ВКС се приема, че съгласно чл.9 ЗЗД страните имат свобода на договарянето, която се рамкира от приложимите към правоотношението законови разпоредби и от добрите нрави, като понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката. ВКС счита, че тази неравностойност би следвало да е такава, че практически да е сведена до липса на престация, при което значителна и явна нееквивалентност на насрещните престации, която да води до нищожност поради противоречие с добрите нрави, ще е налице, когато насрещната престация е практически нулева, какъмто не е конкретния случай.
Така установената практика не е неправилна и не се налага да бъде променена като бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По частната жалба на Р. П..
С обжалваното решение Р. П. е осъден на осн. чл. 78, ал.1 ГПК да заплати на П. К. сумата 1107,96 лв деловодни разноски за първата инстанция , както и да заплати на адв. Р. Г. –процесуален представител на първата, адвокатско възнаграждение на осн. чл. 38, ал.2 , във вр. с ал. 1, т. 3 ЗА в размер на 1700 лв. за първата инстанция , а така също да заплати на П. К. деловодни разноски за въззивната инстанция в размер на 801,48 лв. и на адв. Р. Г. адвокатско възнаграждение на осн. чл. 38, ал.2 ЗА в размер на 1700 лв. за въззивната инстанция.
С молба от 14.05.2018г. Р. П. е поискал за изменение на решенито в частта за разноските, като бъде намален размера на претендирания адвокатски хонорар поради прекомерност.
С определение от 05.06.2018г. по гр.д.№740/2017г. ОС Плевен е оставил без уважение молбата, като е прието, че възнаграждението е определено в съответствие с разпоредбата на чл.7, ал.2, вр. чл.2, ал.5 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съдът е приел, че е осъществено процесуално представителство по два иска – един за сумата 24 324лева главница дължима се по договор за правна помощ и за сумата 3000 лева по иск за дължима се неустойка и е приложил разпоредбата на чл.2, ал.5 ЗА, предвиждаща, че за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно.
В частната жалба пред настоящата инстанция Р. В. поддържа, че въззивният съд неправилно е определил размера на дължимото се адвокатско възнаграждение. Поддържа, че не следва да се определя при приложение на разпоредбата на чл.2, ал.5 ЗА, а при приложение разпоредбата на чл.7 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения като се вземе предвид общата сума от двете претенции в размер на 27 324 лева и се присъди възнаграждение за всяка инстанция от по 1349,79лева. Поддържа, че присъденото такова в размер на по 1700 лева за всяка инстанция е прекомерно.
Настоящият състав намира, че частната жалба е неоснователна.
Възражението на частния жалбоподател, че адвокатското възнаграждение следва да се определи за процесуално представителство по един иск е неоснователно. Изводите на въззивният съд, за това , че адв.Г. е осъществила процесуално представителство по два иска са правилни. Ищцта П. К. е предявила срещу Р. В. пред РС Плевен два иска : първия за сумата 24 324 лева представляваща дължимо се и незаплатено възнаграждание по договор за правна помощ от 04.04.2014г. и втория за сумата 3000 лева договорена неустойка за неизпълнение в чл.16 от същия договор. За процесуалното представителство по двата иска адвокатското възнаграждение е определено на основание чл.7, ал.2, т.2 и т.4 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 1700 лева и въззивният съд правилно е приел, че същия размер не е прекомерен, тъй като е в границите на минималния такъв за защита по всеки един от двата иска.
Ето защо обжалваното определение следва да се потвърди.
На основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата, вр. чл.2, ал.5 и чл.9, ал.3 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения жалбоподателят следва да заплати на адв.Р. Д. Г. , АК С. З. , сумата 1275 лева адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
не ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 26.03.2018г.. по гр.д.№740/2017г. на ОС Плевен.
ПОТВЪРЖДАВА определение от 05.06.2018г. по гр.д.№740/2017г. ОС Плевен.
ОСЪЖДА Р. П. В. да заплати на адв.Р. Д. Г. , АК С. З., сумата 1275 лева адвокатско възнаграждение.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: