2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 466
София, 27.05.2019г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховния касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело № 1192/2019г.по описа на ВКС
Производството е по чл.288 ГПК.
Делото е образувано по повод подадената касационна жалба срещу решение от 26.10.2018г. по гр.д.№217/2018г. на АС Бургас по искове с правно основание чл.86 ЗЗД.
Жалбоподателят –С. В. К., чрез процесуалния си представител в писмено становище поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС, както и че решението е постановено при очевидна неправилност. Моли да се допусне касационно обжалване.
Жалбоподателят– Г. Я. И., чрез процесуалния си представител в писмено становище поддържа, че в решението е даден отговор на правен въпрос от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС, както и че решението е постановено при очевидна неправилност. Моли да се допусне касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., прие следното:
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение, е осъдил С. В. да заплати на Г. Я. сумата от 34 591,09 лв., представляваща законна лихва върху сумата от 138 104,81 лв., присъдена по претенции по сметки с решение №V-121 от 19.12.2014г. по гр.д. №780/2014г. на Бургаския окръжен съд, за периода от 10.08.2014г. до 02.06.2017г. Като е потвърдил решението в останалата му част е осъдил Г. Я. да заплати на С. В.. сумата от 19261,71 лева- законна лихва върху сумата от 98 740 лева, присъдена за уравнение на дяловете в делбеното производство, дължима за периода от 26.02.2015г. до 12.01.2017г., като е отхвърлил иска за разликата до пълния предявен размер от 29 049,22 лева и за периода от 21.02.2014г. до 25.02.2015г.
Установено е по делото, че с решение по в.гр.д. №780/2014г. на Бургаския окръжен съд, след частична отмяна на решението по гр.д. №1154/2006г. на Бургаския районен съд, С. К. е осъдена да заплати на Г. Я. сумата от 138 104,81 лв., представляваща претенция по сметки в делбено производство за извършени от последния подобрения в съсобствения имот, докато е владял същия за себе си, като в тази му отменителна част решението не е допуснато до касационно обжалване и е влязло в сила на 07.04.2016г. Със същото въззивно решение е потвърдено решението на РС Бургас в останалата му част, досежно извършването на делбата чрез разпределение на делбените имоти и уравнение на дяловете на съделителите, включително по отношение осъждането на Г. Я. да заплати на С. К. сумата от 98 740лв. за уравнение на дяловете. В тази потвърдена част, решението на въззивната инстанция не е обжалвано и на 26.02.2015г. е влязло в сила.
Установено е, че делбеният съд не се е произнесъл за дължимите лихви по така присъдените на страните суми, като Г. Я. е направил искане в тази насока в молба от 23.06.2016г. за поправка на очевидна фактическа грешка в решението по в.гр.д №780/2014г. на БОС, която е оставена без уважение с влязло в сила на 20.06.2017г. решение, недопуснато до касационно обжалване от ВКС. Констатирано е, че с молба от 26.02.2015г. за поправка на очевидна фактическа грешка в решението по гр.д. №1154/2006г. на БРС, К. също е заявила искане за произнасяне на делбения съд за лихвите, което искане също е оставено без уважение.
Въззивният съд е счел, че искът на Г. Я. е частично основателен, поради погасяване на част от предявеното вземане по давност. Изложени са съображения за това, че съгласно чл.114 ЗЗД, давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а с П. №6 от 27.12.1974г. по гр.д. №9/74г., т.6 е прието, че вземането на владелеца, извършил подобрения върху чужд имот, става изискуемо и погасителната давност за него започва да тече от момента на прекъсване на владението, от превръщането му в държане със съгласие на собственика или най-късно от деня, когато владението бъде смутено от собственика по исков ред. Прието е, ч в случая, с конституирането на Г. Я. като ответник в делбеното производство на 13.09.2006г., вземането му по претенциите по сметки за извършените подобрения е станало изискуемо, ведно със съответните лихви, а същите са поискани с предявяването на настоящия иск на 10.08.2017г. /молбата за поправка на очевидна фактическа грешка от 23.06.2016г. не прекъсва давността, тъй като не попада в изброените в чл.116 ЗЗД хипотези/. Прието е, че с оглед предвидената в чл.111, ал.1, б.“в“ ЗЗД тригодишна погасителна давност за вземанията за лихви, процесното вземане на Г. Я. е погасено по давност за част от претендирания период, а именно от 18.10.2010г. до 09.08.2014г., за който са изтекли повече от три години до завеждането на разглеждания иск за лихви. Съдът е намирил, че за останалия период от 10.08.2014г. до 02.06.2017г. задължението за лихви върху съответната главница не е погасено, поради което е дължимо и следва да бъде присъдено, поради което е уважил частично иска, като е съобразил заключението на изслушаната пред първоинстанционния съд съдебно-икономическа експертиза.
По насрещния иск на С. К..
Съдът е приел, че за лихвата, претендирана от С. К. върху присъдената й сума от 98 740 лв. за уравнение на дялове в делбеното производство, съдът по делото за делба е бил длъжен да се произнесе служебно, но е пропуснал да го стори. Прието е, че от момента на влизане в сила на решението за уравнение на дяловете – 26.02.2015г., е започнал да тече тригодишният давностен срок за вземането за лихви върху присъдената сума, а разглежданият насрещен иск е предявен на 19.10.2017г., т.е. преди изтичането на давностния срок по чл.111, ал.1, б. „в“ ЗЗД, поради което възражението за изтекла погасителна давност за посочения период е неоснователно. Прието е, че претендираните лихви в размер на 19 261,71 лв. са дължими от Г. Я. и искът за посочения размер е уважен.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателката С. К., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да мотивира решението си и каква е същтостта на претендираната лихва върху присъдената в делбено производство сума за уравнение на дялове – обезщетение за неизпълнение на парично задължение по чл.86 ЗЗД или законна лихва по чл.76 ЗЗД, при какви правни предпоставки е дължима и от кой начален момент. Поддържа, че са налице основания по чл. 280, ал.1,т.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Представя решения на състави на ВКС за задължението на съда да изложи мотиви към решението и за приложението на чл.86 ЗЗД
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят Г. Я., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правен въпрос от значение за спора : тече ли давност за претенцията за законна лихва върху присъдената с влязло в сила решение в делбено производство сума за уравнение на дялове. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Представя решения на състави на ВКС по проложението на чл.114 и 116 ГПК.
Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по поставените въпроси и от двамата жалбоподатели. На същите съдът е дал отговор в съотвествие с трайната практика на ВКС. Според същата – ППВС №6/1974г. и ТР№34/1971г. – вземането на владелеца за извършени подобрения има облигационен характер и по отношение на него са приложими правилата за погасяването му поради изтичане на погасителната давност, като съгласно чл.114 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Прието е, че правоотношенията, които възникват между владелеца, извършил подобренията, и собственика на имота, върху който са извършени, се характеризират с такива особености, които дават основание с оглед общия смисъл на закона и справедливостта да се приеме, че изискуемостта за вземането за подобрения върху чужд имот не съвпада с извършването на самото подобрение, а трябва да се отнася към един по-късен момент. Затова следва да се приеме, че вземането на владелеца, извършил подобрения върху чужд имот, става изискуемо и погасителната давност за него започва да тече от момента на прекъсване на владението, от превръщането му в държане със съгласието на собственика или най-късно от деня, когато владението бъде смутено от собственика по исков ред, обикновено чрез предявяване на ревандикационен иск. Казаното се отнася за вземането както на добросъвестния, така и на недобросъвестния владелец, извършил подобрения върху чужд имот.
В практиката е прието, че при съдебната делба съдът служебно осъжда заплащане на съответната стойност за уравнение на дяла, макар тя да не е искана от страната, поради което при съдебната делба не се прилага чл.2 ГПК, който изисква съдебното производство да започва с молба на заинтересованото лице или на прокурора. Законът е възложил на съда служебно да определи цената на съответния дял на съделителя, а щом съдът служебно присъжда цената и са налице основанията за искане и на лихва, няма пречка съдът да се произнесе и относно присъждането на лихва. Процесуално е неоправдано да се приеме, че служебно трябва да се присъди цената, без дори да е искана, а за присъждане на лихва, която безспорно се дължи, да се иска да се предявява отделен иск.
Въззивният съд в съотвествие с така установената практика е разрешил въпросите за началния момент от който насетне започва да тече давност за вземанията в делбеното производство за уравнение на дял на С. К. и за подобрения на Г. Я., съответно и за вземанията им за лихва върху присъдените главници . Когато процесът се развива само по отношение на главното парично вземане и претенция за обезщетение за забава, не е заявена, то вземането за обезщетение за забавено изпълнение е извън предмета на спора и е необхванато от процеса. Симетрията и паралелът в разпоредбите на чл.116, б.”б” и чл.115, ал.1,б.”ж” ЗЗД ясно очертава, че когато едно вземане не е предмет на иск /възражение срещу иск/, по отношение на него не може да има нито прекъсване на давностния срок, нито този срок да престане да бъде правно значим, т.е да спре /в този смисъл решение от 09.10.2015г.по гр.д.№2304/2014г., І т.о. /.
Така установената практика не е противоречива, нито е неправилна, което да налага нейната проманя, поради което не е налице и сочената от двамата жалбоподатели очевидна неправилност на решението като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК.
С оглед изхода на спора по двете жалби разноски на страните не следва да се присъждат за настоящата инстанция.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
не ДОПУСКА касационно обжалване решение от 26.10.2018г. по гр.д.№217/2018г. на АС Бургас.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: