4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 57
гр.София,
06.02.2018г.
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Райчева ч.гр.д. № 384 описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Обжалвано е определение от 16.10.2017г. по гр.д.№4741/2017г. на АС София, с което е потвърдено определение от 22.05.2017г. по гр.д.№6817/2016г. на ГС София за връщате подадената от И. Г. искова молба против В. с.-П. и е прекратено производството по делото.
Частният жалбоподател И. И. Г. моли да се допусне касационно обжалване на въззивното определение. Моли да се отмени обжалваното определение като неправилно и да се даде ход на исковата му молба.
Ответникът- В.с.-П., чрез процесуалния си представител в писмено становище поддържа, че жалбата е неосноватенла.
Върховният касационен съд, тричленен състав на четвърто гражданско отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното:
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.
С обжалваното определение е потвърдено определение от 22.05.2017г. по гр.д.№6817/2016г. на ГС София, с което е върната подадената от И. Г. искова молба против В.с.-П. и е прекратено производството по делото.
Софийският градски съд е бил сезиран с искова молба от И. Г., с правно основание чл.2, ал.1, т.5 ЗОДОВ срещу В.с. П. за сумата 100 700 лева обезщетение за имуществени и неимуществени вреди от противоправно определение.
За да потвърди първоинстанционното определение въззивният съд е възприел изводите му за недопустимост на иска по чл.2, ал.1,т.5 ЗОДОВ поради липсата на надлежна страна. Изложени са съображения за това, че съгласно задължителните указания в ТР№5/2015г. по т.д.№5/2013г. на ОСГК “съдът е легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетение за вреди по чл.2 от ЗОДОВ само в случаите по ал. 1, т. 4 и т. 5 за прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени поради липса на законно основание и за прилагане от съда на административна мярка, когато решението му бъде отменено като незаконосъобразно“. Прието е, че в процесния случай заявената претенция не попада в предметния обхват на ЗОДОВ, поради което следва да се приеме, че се касае за иск по чл.49 ЗЗД за ангажиране отговорността на съда за вредите, които са били причинени от съдия, който е разглеждал наказателно дело, по което е постановено увреждащото определение. Прието е, че при тези данни правилно първоинстанционният съд е определил да се внесе 4018 лева държавна такса и неизпълнението на това указание законосъобразно е довело до връщане на исковата молба.
В изложение по чл.274, ал.3, вр. чл.280, ал.1 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в определението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да отговаря за вреди от всички свои незаконосъобразни решения, а не само от посочените в ТР№5/2015г. по т.д.№5/2013г. на ОСГК такива, за задължението на съда да даде точна правна квалификация на спора, като не освобождава някого от гражданска отговорност без да е разгледал делото по същество в нарушение на европейското право съдът. Посочва като основание за допустимост на касационното обжалване и очевидна неправилност на обжалваното определение. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т. 2 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Настоящият състав намира, че по въпроса за задължението на съда да даде точна правна квалификация на спора, като не освобождава някого от гражданска отговорност без да е разгледал делото по същество в нарушение на европейското право , относим към допустимостта на иска по чл.2, ал.1, т.5 ЗОДОВ, съдът в обжалваното определение се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС, според която се приема, че задължението на съда да следи за надлежното извършване от страните процесуални действия в гражданския процес намира обща уредба в разпоредбите на чл. 7 ГПК и чл.130 ГПК. Въпросът за допустимостта на производството по иск с правно основание чл.2, ал.1,т.5 ЗОДОВ е разрешен от въззивния съд в съответствие с разрешението в посочената от въззивния съд задължителна практика, която е изразена и в определение от 24.09.2010 г. по ч.гр.д. № 416 /2010 г., ІІІ г.о. на ВКС, постановено в производство по чл.274, ал.3 ГПК, с което е прието, че само когато преценката за допустимост на иска зависи от събирането и проверката на ангажираните по делото доказателства, съдът не може да прекрати производството по делото на основание чл.130 ГПК преди това. Въпроса за надлежната страна е разрешени и в съответствие с даденото тълкуване в ТР№5/2015г. по т.д.№5/2013г. на ОСГК. Съгласно практиката надлежно упражняване правото на иск, касае наличието или липсата на отрицателна процесуална предпоставка за която съдът следи служебно и ако тя е налице, съдът не пристъпва към разглеждане на спора по същество, а е длъжен да прекрати делото. Приема се, че доколкото процесуалната легитимация на страните се определя от твърденията на ищеца в исковата молба, който заявява, че именно той е носителят на накърненото от ответника чрез възникналия между тях правен спор материално право, преценката за допустимостта на иска в хипотезата на липса на процесуална легитимация на ответника се извършва от съда с оглед твърденията на ищеца в исковата му молба. При проверката дали искът е предявен от и срещу надлежна страна, съдът изхожда от правото, което се претендира или отрича с исковата молба. В този смисъл е и задължителната за първоинстанционните и въззивни съдилища практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК с решение от 06.06.2011 г. по гр. д. № 47/2010 г. на ВКС, III г.о.
Що се касае до въпроса за задължението на съда да отговаря за вреди от всички свои незаконосъобразни решения, а не само от посочените в ТР№5/2015г. по т.д.№5/2013г. на ОСГК такива Върховният касационен съд състав на ІV г.о. намира, че същият не е от значение за изхода по конкретното делото и не е обусловили решаващите изводи на съда за връщане на исковата молба, поради което не представлява общо основание за допустимост на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК /т.1 ТР№1/2009г. ОСГТК на ВКС/. Като е определил точно правното основание на иска като такъв по чл.49 ЗЗД, съдът е определил законосъобразно и дължимата се държавна такса, а с оглед разпоредбата на чл.129, ал.3 ГПК, тъй като страната не е изпълнила даденото указание, то исковата й молба правилно е върната.
Настоящият състав намира, че не е налице и соченото основание по чл.280, ал.2 ГПК , а именно очевидна неправилност на обжалваното определние. Изводът за очевидна неправилност би бил положителен само ако е налице достатъчната аргументираност на изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК относно съществуването на конкретни пороци на определението, каквато в случая липсва. Липсват твърдения на жалбоподателя за съответни пороци на определението, които да са от степен, която да убеждава съда, че според изложеното в жалбата има вероятност същото да е неправилно.
С оглед на така изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените от жалбоподателя въпроси на сочените от нето основания.
Предвид горните съображения, съдът:
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение от 16.10.2017г. по гр.д.№4741/2017г. на АС София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: