O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 62
гр. София, 07.02.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание от първи февруари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладваното от съдия Бояджиева ч. гр. дело № 408/2018 г., и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 38/02.01.2018 г. на Е. Д. М., приподписана от адв. Т. Г., срещу определение № 4026 от 08.12.2017 г. на Софийски апелативен съд по ч.гр.д. № 6216/2017 г., с което е потвърдено определение от 15.07.2016 г. на Софийски градски съд по гр.д. № 7867/2016 г. за връщане на исковата молба и прекратяване на производството по нея.
Поддържа се неправилност на обжалваното определение и се иска отмяната му. Твърди се, че въззивният съд не е обсъдил доводите на страната в жалбата до него за предимството на КЗПЧОС пред нормите на вътрешното право, за приложението на чл.6, ал. 1 и чл. 13 КЗПЧОС и правото му на публичен съдебен процес, така сам е нарушил посочените разпоредби на Конвенцията, както и чл. 47 Харта на основните права на ЕС. Като порок се сочи и допуснатото разширителното тълкуване на чл. 132 КРБ, установяваща функционален имунитет на магистратите. В отделно представеното изложение се навежда като специално основание необходимостта от произнасяне на ВКС с оглед точното приложение на закона и развитието на правото по общо пет правни въпроса.
Жалбата е подадена в срок и от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване, като преграждащ и постановен в производство по иск с цена над 5000 лв. предвид чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, съдебен акт на въззивен съд, така допустима.
По въпроса за наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване, съставът на ВКС, IV –го съобразява и намира следното:
Производството по гр.д. № 7867/2016 г. по описа на Софийски градски съд, видно от исковата молба, е образувано по иска на Е. Д. М. срещу М. Д. Ц. за осъждане на последната да му заплати сумата от 50000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, които тя, като съдия- част от касационния състав, е причинила чрез постановяването на съдебно определение срещу ищеца в рамките на образувано НОХД № 646/2016 г. по описа на СпНС.
С определение 15.07.2016 г. на Софийски градски съд по гр.д. № 7867/2016 г. исковата молба е върната при условията на чл. 130 ГПК след преценка за недопустимост на предявения иск, което за да потвърди като законосъобразно апелативният състав е приел, че ищецът се е домогвал да ангажира гражданската отговорност на ответницата в качеството и на съдия, във връзка с осъществени от нея служебни функции като магистрат, което е недопустимо предвид гарантирания и от Конституцията функционален имунитет. Апелативният съд е приел още, че цитираните разпоредби от КПЧОС, както и чл. 5, ал. 4 КРБ, не са нарушени с обжалваното пред него определение.
При този предмет на делото и тези мотиви на въззивния съд, първият от изведените в изложението въпроси за това кои са предпоставките за прилагане нормата на чл. 132 КРБ и дали установеният с нея функционален имунитет на магистрата корелира с допустимостта на иска за вреди или с неговата основателност е обуславящ, и в двете си части, изхода на делото въпрос, така общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК е налице. Не е налице обаче наведеното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което, съгласно мотивите на т.1 ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС ( актуална и след изм. със ЗИДГПК – ДВ 86/2017 г.), само в кумулативна даденост с общата предпоставка, е годно да обоснове допускане до касация. Досежно предпоставките визирани в чл. 132 КРБ, то поначало К. съд е органът, в чиито изключителни правомощия е даде едно задължително общовалидно тълкуване на разпоредбата, но доколкото нормата е с пряко действие, при казуалното и тълкуване в практиката на съдилищата е наложено разбирането, че когато ищецът се домогва да ангажира отговорността на ФЛ за вреди резултат от негови порочни съдебни актове, т.с. в качеството му на магистрат, хипотезата на чл. 132 КРБ е налице, стига самото постановяване на акта да не съставлява умишлено престъпление от общ характер, установено с влязла в сила присъда. Функционалният имунитет на магистрата, в съдебната практика неизменно и безпротиворечиво се отнася към допустимостта на иска, основан на деликт, в частност към пасивната процесуална легитимация като абсолютна положителна процесуална предпоставка. В този смисъл са определение № 502 от 01.10.2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., по ч.гр.д. № 414/2009 г., определение № 271 от 10. 04. 2012 г. на ВКС, ІІІ г.о. по ч. гр. д. № 176/2012 г. , определение № 146 от 17. 03. 2011 г. на ВКС, ІV г.о. по ч. гр. д. № 40/2011 г., определение № 348 от 6.06.2011г. на ВКС, ІV г.о. по ч.гр.д.№ 433/2010г.. определение № 307 от 18.06.2010 г. на ВКС ІІІ г.о по ч.г.р.д № 324/2010 г., определение № 321 от 28.06.2017г. на ВКС, ІV г.о. по ч.гр.д. № 2387/2017 г. Тъй като жалбоподателят не обоснова кое налага така създадената съдебна практика да бъде променена, позоваването на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК в случая се явява безпредметно.
Вторият въпрос дали е законосъобразно инстанциите по съществото на спора да освобождават ответника от гражданска отговорност без делото да е разгледано и без да са събрани доказателства за наличието на функционален имунитет, в настоящия случай изцяло се явява въпрос по правилността на обжалвания съдебен акт, с който ВКС не следва да се занимава преди да е допуснал касационно обжалване. Въпреки това за яснота на касатора следва да се посочи, че пасивната процесуално правна легитимация, като част от предпоставките за допустимост на иска и на процеса, се преценява по твърденията на самия ищец изложени в исковата молба, без да е небходимо да се събират каквито и да е доказателства в тази насока, тогава когато искът е изначално недопустим, както е в настоящия случай ( в този смисъл: определение № 447 от 24.09.2010 г. на ВКС ІІІ – то г.о. по ч.гр.д. № 416/2010 г., определение № 146 от 17. 03. 2011 г. на ВКС, ІV г.о. по ч. гр. д. № 40/2011 г., определение № 348 от 6.06.2011г. на ВКС, ІV г.о. по ч.гр.д.№ 433/2010г.). Отделно от това, качеството магистрат на лицето е общоизвестен факт, така не подлежи на доказване съгл. чл. 155 ГПК.
Третият въпрос допустимо ли е разширително да се тълкува чл. 132 КРБ като тя се прилага и спрямо лица извън изчерпателно посочените е зададен в контекст, който не се установява по делото, така е без връзка с предмета на делото. Самият ищец твърди, че соченото от него като ответник лице е магистрат и му е причинило вреди при осъщестяване на служебните си правомощия на съдия.
Четвъртият въпрос законосъобразно ли е с мотива за наличие на функционален имунитет да се нарушават чл. 6, ал. 1 КЗПЧОС и чл. 47 Х. на освновните права на ЕС, така да се лишава ищецът от правото му на публичен съдебен процес и на средство за защита пред съд, също не обусляващ. Въззивният съд е взел отношение по него дотолкова доколкото касаторът е излагал довод за такова нарушаване, но не това е неговият основен, главен, така непреодолим мотив. Ако ищецът счита, че функционалният имунитет, установен в КРБ противоречи на норма на общностното европейско право или нарушава правото му на справедлив съдебен процес по КЗПЧОС, то това би било предмет на друг иск, с различна правна квалификация и коренно различни от сочения сега ответници. Следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 132 КРБ не установява привилегия и не е самоцелна, а напротив- насочена е да гарантира именно правото на справедлив и безпристрастен съд чрез обезпечаване независимостта на магистрата, който без въпросния имунитет би бил лесно уязвим откъм неправомерни въздействия от страна на участниците в процеса.
Последният пети въпрос за съотношението между нормите на международното право, ратифицирани от РБ, така част от националното законодателство и чисто вътрешните нормативни актове и длъжен ли е българският съд да ги прилага с предимство пред вторите, също не съставлява обща предпоставка по см. на т.1 ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът е зададен абстрактно, без посочване на връзка с делото, така е теоретичен, а не обуславящ изхода на спора.
В обобщение не са налице наведените от касатора предпоставки по чл. 280, ал.1 ГПК . Не са налице за допускане на касационното обжалване и предпоставките по чл. 280, ал. 2 ГПК, за които ВКС следи сам – обжалваното определение не е нищожно, недопустимо и очевидно неправилно, поради което касационно обжалване не следва да се допуска.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV- то г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 4026 от 08.12.2017 г. на Софийски апелативен съд по ч.гр.д. № 6216/2017 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: