O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 515
София, 02.11. 2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание от двадесет и четвърти октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладваното от съдия Бояджиева ч. гр. дело № 3788/ 2018 г. и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 25066/30.08.2018 г. на Е. С. В., М. С. В., И.-А. С. В. и А. С. В., чрез и със съгласието на С. А. В. като техен баща, представлявани за нуждите на процеса от адв. С. Х., срещу определение № 2096 от 15.08.2018 г. на Варненския окръжен съд по ч.гр.д. № 1682/2018 г. за потвърждаване на определение № 6380 от 04.06.2018 г. на Варненския районен съд по гр.д. №16836/ 2017 г., с което е прекратено производството по делото поради липса на международна компетентност на българския съд по предявени искове за издръжка.
Иска се отмяна на обжалваното определение като незаконосъобразно. Поддържа се непълнота на мотивите на въззивния съд с оглед непроизнасянето му по всички доводи в жалбата, което е в нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК. Оспорва се и изводът да приеме, че българският съд не е компетентен, тъй като ищците имат обичайното си местопребиваване в К., което е в нарушение на чл. 4 КМЧП. Като незаконосъобразно се сочи и позоваването от въззивния състав на нормите на чл. 85 и чл. 87 КМЧП при обосноваване липсата на компетентност, предвид, че това са норми уреждащи приложимото към спора по същество право, а не подведомствеността му. Сочи се като порок позоваването на канадското законодателство в областта на семейните отношения и тези между родители и деца преди да е определено и установено съдържанието на приложимото право. В отделно представеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се навеждат като решени в противоречие с практиката на ВКС, която се цитира, два обуславящи според касаторите въпросa за задължението на въззивния съд да обсъди и се произнесе по всички доводи на страната, както и за това кои норми на КМЧП уреждат компетентността на българския съд при спорове от частни правоотношения с международен елемент. Алтернативно по втория въпрос е наведено и специалното основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Пак във връзка с него е поставен и въпросът за това дали решение на канадски съд, което противоречи на българските обществен ред и императивни законови разпоредби се ползва със сила на пресъдено нещо. Навежда се и основанието по чл. 280, ал.2, предл. 3-то ГПК за очевидна неправилност на обжалвания акт във връзка с оплакването за нарушаване на чл. 4 ал.1, т. 2 КМЧП предвид българското гражданство на ищците.
От И. И. К. като ответник по жалбата в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е ангажирано писмено становище.
Съставът на ВКС, IV- то г.о., с оглед на данните по делото, намира, че частната касационна жалба е подадена в срок, от лица с активна процесуална легитимация и правен интерес от процесуалното действие, срещу подлежащ на касационно обжалване като преграждащ по см. на чл. 274, ал.1, т. 1 ГПК и съгл. чл. 28 КМЧП въззивен съдебен акт, така е допустима.
По въпроса за допускане на касационното обжалване, съставът на ВКС, IV- то г.о. съобразява и намира следното:
Варненският районен съд, пред когото е образувано гр.д. № 16836/ 2017 г е бил сезиран с искова молба от малолетните Е., М. и И.- А. С. В., чрез С. А. В. като техен баща и законен представител и непълнолетния А. С. В., действащ със съгласието на баща си С. А. В., за осъждане на И. И. К., тяхна майка, да заплати на всеки от тях издръжка за минало и бъдещо време. С отговора на исковата молба ответницата е оспорила основателността и размера на исковете, а за две от децата, И. А. и М., и допустимостта им с оглед на това, че същите никога не са пребивавали в България и нямат пресъставени актове за българско гражданство.
С определение № 6380 от 04.06.2018 г. по гр.д. №16836/ 2017 г. Варненският районен съд е прекратил производството по делото поради липса на международна компетентност на българския съд по предявените искове, позовавайки се и на определение № 381 от 18.10.2017 г. на ВКС, III-то г.о., по ч.гр.д. № 2912/2017 г.
За да потвърди първоинстанционното определение, окръжният съд, след като е констатирал, че спорът е за издръжка, че бракът между родителителите на децата е прекратен с решение на съда в [населено място] и упражняването на родителските права е предоставено на бащата, както и че родители и деца живеят понастоящем в К., е приел, че тъй като съгл. чл. 4 Конвенция за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата, ратифицирана от РБ със закон ( ДВ бр. 9/2006 г. в сила от 01.02.2007 г.), същата не се прилага по искове за издръжка, то приложими при проверката за международна компетентност са разпоредбите на КМЧП. Приел е още, че отношенията между родители и деца се уреждат от правото на държавата, в която е обичайното местопребиваване на детето или от неговото отечествено право, ако то е по –благоприятно за него, когато родителите и детето нямат общо обичайно местопребиваване съгл чл. 85, ал. 2 КМЧП. Приел е, че съгл. чл. 87, ал. 1 КМЧП задължението за издръжка се урежда от правото на държавата, в която е обичайното местопребиваване на търсещия издръжка, като предвидените от това правило изключения, по чл. 87, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 КМЧП сочещи към отечественото и българското право като приложимо, не са налице. Допълнително е прието, че след като ищците не са ангажирали доказателства, че канадското право не допуска присъждане на издръжка в отделно производство след развода, то само на база на канадското бракоразводно решение, от което е видно, че канадското законодателство допуска прекратяване на брака и без заплащане на издръжка от родител на дете, не може да се направи извод, че отечественото право на децата е по- благоприятно, така приложимо за случая.
При този предмет на спора пред въззивния съд и при тези негови мотиви, първият от поставените в изложението въпроси за задължението на въззивния съд по чл. 235 ГПК да обсъди и се произнесе по всички доводи на страната, не разкрива характеристиките на обуславящ въпрос. Поставеният въпрос е изцяло по правилността на обжалвания въззивен акт, така по него ВКС не може да се произнесе на етапа на допускане на въззивното определение до касация. Следователно липсва общата предпоставка, по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК и приетото по тълкуването му ТР № 1/ 2010 г. на ОСГТК на ВКС която може да обоснове допускане до касация само в кумулативна даденост с поне една от специалните предпоставки по чл. 280, ал.1, т.1- т.3 ГПК.
Не се явява обуславящ и третият поставен въпрос за силата на пресъдено нещо на канадското бракоразводно решение, независимо от това, че в мотивите на своя акт първоинстанционният съд е застъпил подобен въпрос, предвид на това, че настоящето производството е по проверка на международната компетентност на българския съд и такъв въпрос не се вкючва в предмета му.
Касационното обжалване на определението следва да се допусне по втория в изложението въпрос за това кои са нормите от КМЧП уреждащи международната компетентност на българския съд. Въпросът се явява обуславящ, доколкото въззивният съд е приел в мотивите, че това са нормите на чл. 85 и чл. 87 КМЧП и това негово разбиране е в противоречие с практиката на ВКС, както тази на която се позовават страните, така и служебно известната на настоящия състав. В частност обжалваното определение влиза в противоречие с решение № 131 от 01.06.2015 г. на ВКС, ІІІ – то г.о., по гр.д. № 6927/2014 решение № 208 от 25.02.2010 г. на ВКС, II-ро т.о., по т.д. № 635/2008 г. и определение № 540 от 05.08.2014 г. на ВКС, II-ро т.о., по ч.т.д. № 990/2014 г. Съгласно установената в тези актове практика, която настоящият състав изцяло споделя, при проверката за това дали спорът с международен елемент е подведомствен на българския съд, относимите и приложими норми от КМЧП са тези по чл. 3 КМЧП и по гл. II –ра „ Компетентност на българските съдилища и други органи“ ( чл. 4 – чл. 28 ) КМЧП, като позоваването на норми, уреждащи приложимото към съществото на спора материално право, каквито са тези по чл.85 и чл.87 КМЧП, е допустимо, едва след като сезираният съд е приел, че е компетентен да разгледа спора. По чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като инкорпорирано във въпроса, по който се допуска касационното обжалване, следва да се квалицифира и наведеното основание за очевидна неправилност на атакувания съдебен акт, дотолкова доколкото то е изтъкнато във връзка с оплакване за нарушаване на чл. 4 , ал. 1, т. 2 КМЧП.
По съществото на частната касационна жалба- същата е основателна.
Правилно въззивният съд е приел, че международната компетентност на българския съд следва да бъде проверена съобразно нормите на КМЧП, но неправилно се е позовал на чл. 81 и чл. 87 КМЧП. Посочените разпоредби уреждат кое е приложимото материално право за разрешаване на повдигнатия спор- отечественото или друго, в т. ч. българското или чуждестранното. По смисъла на КМЧП българският съд прилага българското процесуално право, но при разрешаване на правния спор, съблюдавайки установените за това правила в КМЧП, следва служебно да установи кое е приложимото за конкретния случай материално право – своето или на чужда държава. Съдът служебно установява и съдържанието на чуждото материално право, ако то е приложимото. По начало преценката за приложимото към разрешаването на спора материално право съдът извършва едва след като, според установените в чл. 4- чл. 28 КМЧП правила, при съобразяването и на чл. 3 КМЧП, е приел, че разполага с международна компетентност да разгледа спора, с който е сезиран. Принципно първо се проверява наличието на международна компетентност, което е процесуален въпрос, след това останалите предпоставки за допустимост на процеса съобразно българското процесуално право и едва след това съдът определя приложимото за разрешаване на спора материално право и установява неговото съдържание. Същественото в случая е, че от норми определящи приложимото за спора материално право не може да се извличат критерии за това дали съдът е международно компетентен по спора.
Видно е от исковата молба и отговора на ответницата, че възникналият спор е за издръжка и че страните не твърдят и не спорят, че деца и родители, включително ответницата, имат обичайното си местопребиваване на територията на К., а не на територията на държава членка на ЕС. Видно е от приложените към исковата молба доказателства – удостоверения за раждане на две от децата, че родителите им И. И. К. и С. А. В. са български граждани. По делото не се твърди и не се прилагат доказателства да са предприети стъпки за отказ от българско гражданство от родителите на децата, а и от самите деца, независимо от индициите за придобито канадско гражданство на четирите деца.
Съгласно чл. 3, ал. 1 КМЧП разпоредбите на този кодекс не засягат уредбата на частноправните отношения с международен елемент, установена в международен договор, в друг международен акт в сила за Република България или в друг закон. В случая относимият по материя Регламент (ЕО) № 4/2009 г. не намира приложение предвид обичайното местопребиваване на ответницата и взискателите. Не намира приложение, заради предмета на спора и чл. 4 от същата, и Х. конвенция за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата от 1996 г., по която К. е страна –членка. При това положение на въпроса международно компетентен ли е българският съд по така повдигнатия спор за издръжка, следва да се отговори съобразно нормите на КМЧП регулиращи подведомствеността- тези в гл. гл. II –ра, чл. 4- чл. 28 КМЧП. Общото правило се съдържа в чл. 4 , ал. 1 и ал. 2 КМЧП, като уредените в т. 1 и т. 2 хипотези са дадени алтернативно и наличието на всяка една от тях обосновава компетентност на българския съд. В чл. 11 КМЧП се съдържа специална разпоредба, касаеща производства по искове за издръжка, която възприема общата компетентност по чл. 4, ал. 1 като я разширява и за случаите когато търсещият издръжка има обичайно местопребиване на територията на РБ. Съгласно чл.4, ал.1, т. 2 КМЧП международната компетентност на българския съд е налице, когато ищецът или молителят е български гражданин или юридическо лице регистрирано в България. В случая международната компетентност на българския съд по предявените искове за издръжка, произтича от чл. 11 вр 4, ал. 1, т. 2, предл. 1-во КМЧП и българското гражданство на ищците – ненавършилите пълнолетие деца, като извод за последното следва от чл. 8 ЗБГр, съгласно която български гражданин по произход е всеки, на когото поне единият родител е български гражданин, както и приложените доказателства за българско гражданство на двамата родители. Възражението на ответницата, че две от децата и никога не са живели в България и нямат пресъставени актове за българско гражданство, е неоснователно, тъй като в хипотезата на чл. 8 ЗБГр българско гражданство се придобива еx lege, като само се вписва в удостоверението за раждане, без вписването да е с конститутивно действие, като е без значение дали лицето е гражданин и на друга държава.
С оглед на всичко изложено дотук, обжалваното определение като незаконосъобразно следва да се отмени ведно с първоинстанционното, и делото да се върне на Варненския районен съд като международно компетентен да разгледа предявените с искова молба вх. № 63161/02.11.2017 г. срещу И. И. К. искове за издръжка, за продълждаване на съдопроизводствените действия от етапа проверка за допустимостта на исковете, без тази за подведомствеността на спора.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на IV-то г.о. ,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 2096 от 15.08.2018 г. на Варненския окръжен съд по ч.гр.д. № 1682/2018 г.
ОТМЕНЯ определение № 2096 от 15.08.2018 г. на Варненския окръжен съд по ч.гр.д. № 1682/2018 г. и определение № 6380 от 04.06.2018 г. на Варненския районен съд по гр.д. № 16836/ 2017 г.
Връща делото на Варненския районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия по предявените искове.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: