7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 53
София, 25.01.2018г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховния касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети януари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело № 2828/2017г.по описа на ВКС
Производството е по чл.288 ГПК.
Делото е образувано по повод подадената касационна жалба срещу решение от 02.05.2017г. по гр.д.№136/2017г. на АС Варна, с което е отхвърлен иск с правно основание чл.79 ЗЗД.
Жалбоподателят – М. П. П., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС, които са разрешавани противоречиво и са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.
Жалбоподателят – М. П. П. обжалва въззивното решение и в частта му, с която е потвърдено определение от 21.02.2017г. по гр.д.№3317/2015г. на ОС Варна за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата. С определение от 18.07.2017г. по ч.гр.д.№2827/2017г. ВКС е присъединил разглеждането на образуваното по жалбата ч.гр.д.№2827/2017г. по описа на ВКС към гр.д.№2828/2017г. по описа на ВКС.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., прие следното:
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение е отхвърлил иска на М. П. срещу В. Г. за заплащане на сумата от 25 302,79 лв., представляваща обезщетение за неизпълнение по т. I от споразумение от 18.08.2009 г. за периода от 16.04.2014 г. до 02.12.2015 г. на осн. чл.79 от ЗЗД, ведно със законната лихва от завеждане на иска до окончателното й изплащане и като е потвърдено определение от 21.02.2017г. по гр.д.№3317/2015г. на ОС Варна е осъдена да заплати на адв. К. на осн. чл. 38, ал.2 вр. чл. 36 ЗА сумата от 1 289 лв.
Установено е по делото, че на 29.08.2008 г. между ищцата и [фирма] е бил сключен договор за банков ипотечен кредит №304-0239 за сумата от 74 800 евро за покупка и ремонт на недвижими имоти в [населено място], както и за рефинансиране на банков кредит от [фирма] и задължение към [фирма] и срок за погасяване до 28.02.2022г. За обезпечаване на задължението по договора за ипотечен кредит №304-0239/29.08.2008г., закупените от ищцата имоти са били ипотекирани в полза на банката. Установено е също така, че с пълномощно с нотариална заверка на подписа рег. № 3154/12.09.2008 год. на нотариус с район на действие РС-Ц., М. П. е упълномощила В. Г. да я представлява пред кредитната институция, като се разпорежда неограничено – тегли, внася, разпорежда със средства, отпуснати по банковата й сметка по кредит № 304-0239/29.08.2008 год., като съгласно сключеното от страните споразумение от 18.08.2009 г., В. Г. се задължил да погаси изцяло предоставения й кредит по договора за кредит № 304-0239/29.08.2008 г. при [фирма] и анексите към него в пълен размер – кредит, лихви, комисионни и разноски, а последната се е задължила даму предостави за продажба закупените от нея три апартамента в [населено място], както и да се яви пред нотариус за продажбата им. Констатирано е, че поради непогасяване на вноските по кредита, банката се е снабдила с изпълнителен лист в производство по реда на чл. 417 ГПК за цялата сума по кредита, лихви и разноски и е образувала срещу ищцата изпълнително дело № 20148030401373 на ЧСИ Т. М., като към 16.04.2014 год. общото задължение на М. П. по изпълнителното дело е възлизало на сумата от 212 393,38 лева.
Установено е, че през 2014 г. жалбоподателката е предявила срещу В. Г. иск за заплащане на сумата от 212 393,38 лв. и с влязло в сила решение № 555/24.03.2015 г., постановено по гр.д.№1935/2014 г. по описа на Варненския окръжен съд, искът е бил изцяло уважен и ответникът – осъден да й заплати сумата от 212 393,38 лв., представляваща обезщетение за неизпълнение на задължението по договор № 304-0239/29.08.2008 г. за банков кредит, чието изпълнение е поето от ответника по т. I от споразумение с нотариална заверка на подписите рег.№ 3012 от 18.08.2009 г. ВН рег.№ 478 до 16.04.2014 г на осн. чл. 79 ЗЗД . Констатирано е, че за периода от 16.04.2014 г. до 02.12.2015 г., видно от приложеното удостоверение от съдебния изпълнител, задължението по изпълнителното дело на жалбоподателката от сумата 212 393,38 лв. към 16.04.2014 г. е нараснало до размер на 237 696,17 лв. (включваща главница 144 678,59 лв., законна лихва в размер на 50 202,59 лв. за периода 06.07.2012 г. – 02.12.2015 г., неолихвяеми вземания от 32 936,82 лв. и такси към ЧСИ от 9 878,17 лв.), като разликата между двете суми в размер на 25 302,79 лв., представляваща увеличението на дълга по изпълнителното дело от допълнително начислените лихви и разноски в периода от 16.04.2014 г. до 02.12.2015 г., същата е претендирала за заплащане по настоящото дело като обезщетение за неизпълнението на споразумението на ответника и в новия период. Констатироно е ,че ищцата не е твърдяла по делото да е направила плащания за погасяване увеличението на дълга й по изпълнителното дело в размер на 25 302,79 лв., натрупан в периода от 16.04.2014 г. до 02.12.2015 г.
Съдът е изложил съображения за това, че сключеното между страните споразумение в т.I покрива характеристиките на договор за поемане на изпълнение, който не е законодателно уреден, но сключването му е допустимо съгласно изискванията на чл.9 от ЗЗД, като в случая, по воденото от М. П. срещу В. Г.. дело по гр.д.№1935/2014 г. по описа на Варненския окръжен съд, същата е претендирала обезщетение за пълното неизпълнение на задължението му по споразумението към 16.04.2014 г. и с влязлото в сила решение й е било присъдено такова в размер на целия й дълг по изпълнителното дело към този момент (16.04.2014 г.) от 212 393,38 лв. Съдът е приел, че вреди, представляващи претърпяни загуби (или пропуснати ползи), вследствие неизпълнението на ответника за периода след това – от 16.04.2014 г. до 02.12.2015 г., тя не е понесла, тъй като нейното имущество не е намаляло – не е извършила плащане (погасяване) на начислените по изпълнителното дело лихви и разноски от 25 302,79 лв. т.е. не е налице фактическо влошаване на състоянието на засегнатото имущество. Прието е, че начислените по изпълнителното дело лихви и разноски от 25 302,79 лв. не са следствие на неизпълнението на ответника по споразумението, доколкото ищцата и след присъждане на обезщетението за пълното неизпълнение не е предприела действия за погасяване на задължението си към банката и за ограничаване на бъдещи вреди. При тези данни съдът е приел, че предявеният иск е неоснователен и подлежи на отхвърляне на това основание, поради което не следва да се разглежда възражението за изтекла погасителна давност на иска.
По частна жалба на М. П. срещу определение № 479 от 21.02.2017 г., постановено по гр.д. № 3317/2015 г. по описа на Варненския окръжен съд въззивният съд в решението си е приел, че съгласно разпоредбата на чл.38, ал.1 от Закона за адвокатурата адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на:1. лица, които имат право на издръжка;2. материално затруднени лица;3. роднини, близки или на друг юрист. Съгласно чл. 38, ал.2 ЗА, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати. Прието е, че с оглед резултата по делото и отхвърляне на иска, ищцата дължи на ответника разноските по делото, както и на осн. чл. 38, ал.2 ЗА заплащане на адвокатско възнаграждение в полза на адвоката, оказал безплатна правна помощ, тъй като искането за присъждане на разноски е било заявено своевременно с отговора на искова молба, приложен е списък по чл. 80 от ГПК, приложен е договор за правна защита и съдействие № [ЕГН] от 17.03.2016 г., в който е посочено, че адвокатската защита е осъществена безплатно, като основанието по чл. 38 ЗА за оказване на безплатната помощ -липса на финансови средства у ответника, е изрично посочено в допълнителна молба. По тези съображения съдът е счел за неоснователни са оплакванията за липса на основания за присъждане на разноски за адвокатска защита в полза на адвокат , оказал безплатна правна помощ на ответника.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателката, чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора, а именно: при условие , че ищецът е косвен представител на ответника при отношенията на последния с банка, във връзка с усвояване на кредит и кредитът е отпуснат на името на косвения представител, а е усвоен от фактическия такъв в лицето на ответника по иска, срещу което между страните е било подписано споразумение за изплащане на дълга от ответника-фактически получател на кредита, то следва ли ищецът да докаже и реално пълно или частично погасяване на дълга пред банката, за да бъде уважен иска му срещу фактическия получател усвоил кредита и поел задължение за връщането му по споразумение с ищеца, за да бъде осъден да му заплаща обезщетение за неизпълнение на поетото задължение в размерите, на които ищецът е бил осъден от банката да заплати суми по отпуснатия кредит, по който е бил само фактически посредник.Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1-3 ГПК ред Дв.в..47/2009г. за допъускане на касационно обжалване. Предстоавя решения на въззивни съдилища без отбелязване да са влезли в сила, поради което не следва да бъдат съобразявани при допускане на касационното обжалване.
Настоящият състав намира, че по така поставените въпроси не следва да се допусне касационно обжалване на сочените основания. В практиката на ВКС се прием, че правна последица от виновно неизпълнение задълженията по договор е предвидената възможност в чл.79, ал.1 ЗЗД да се иска изпълнение заедно с обезщетение за забавата или обезщетение на вредите от неизпълнението, като виновното неизпълнение задълженията е правопораждащият факт на вземането за вредите от неизпълнение. Като е отхвърлил исковата претенция, тъй като е приел, че липсват предпоставките за носене на договорна отговорност по чл.79, ал.1 л.82 ЗЗД от ответника въззивният съд е постановил решението си в съответствие с разпоредбите на закона и трайната практика на съдилищата. В съответствие с трайната практика на ВКС е и изводът на въззивният съд, че с успешното провеждане на защитата по иска по чл. 79 ЗЗД (влязло в сила съдебно решение, с което ищцата е получила обезщетение за неизпълнение на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД), кредиторът е избрал да получи обезщетение вместо реално изпълнение, затова за същия отпада възможността да претендира обезщетение за пропуснати ползи, тъй като вече за длъжника е отпаднало задължението да престира изпълнение по този договор, и след като не дължи реално изпълнение по договора, не може да му се вмени и задължение да обезщети кредитора за пропуснати от него ползи/ в този смисъл постановеното по реда на чл.290 ГПК решение от 27.06.2012г. по гр.д.№ 1259/2011г., ІІІ г.о. на ВКС/.
Така установената практика не е противоречива, нито е неправилна, което да налага нейната проманя, поради което не са налице и сочените основания по чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК/реДв.В.ббр.47/2009г./ за допускане на касацинно обжалване.
По частната жалба на М. П..
Жалбоподателката поддържа, че следва да се допусне касацинно обжалване на решениети и в частта му имаща характер на определение, тъй като със същото е даден отговор на правни въпроси от значение за спора по разноските, а именно: допустимо ли е заплащане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА , когато страната ползувала безплатна правна помощ не е била освободено от заплащане на държавна такса и допустимо ли е заплащане на такова възнаграждение без доказателства за реално плащане на възнаграждението. Поддържа основание по чл.280, ал.1,т.3 ГПК/ред.Дв.в.бр.47/2009г./.
Настоящият състав намира, че и по частната жалба не са налице основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. На същите съдът е дал разрешение в съответствие с практиката на ВКС, според която възнаграждението при оказана безплатна правна помощ се дължи , а вземането възниква от извършването на последното съдопроизводсвено действие по делото. Приема се, че преценката за наличие на материална затрудненост при произнасяне по искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА следва да бъде направена с оглед конкретните данни по делото, като при липса на спор между страните достатъчно доказателство за осъществяване на основанията по чл.38, ал.1, т.1-3 ЗА за безплатна правна помощ представляват съвпадащите волеизявления на страните по договора за правна помощ, респективно изявлението на представляваната страна или нейния процесуален представител, ако такъв договор не е представен. Противната страна в производството, която по правилата на чл.78 ГПК следва да заплати направените по делото разноски, разполага с процесуалната възможност да оспори твърденията за осъществяване на безплатна правна помощ по реда на чл.248 ГПК с искане за изменение на постановения съдебен акт в частта му за разноските, като носи и тежестта да установи, че предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са налице / в този смисъл е и даденото разрешение в определение, постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК от 13.06.2013г. по гр.д.№.2266/2016г., І г.о. на ВКС/.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
не ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 02.05.2017г. по гр.д.№136/2017г. на АС Варна.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: