5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 891
гр.София,
19.11.2018г.
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д. № 2891 описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Делото е образувано по повод подадената касационна жалба срещу решение от 30.01.2018 г., постановено по гр.д. № 2465/2017 г. на Апелативен съд – София, с което е уважен предявеният иск с правно основание чл. 2, ал.1,т.3 ЗОДОбВ.
Жалбоподателят М. Д. Б. поддържа, че със същото е разрешен съществен материалноправен въпрос от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС.
Ответникът – П. на Р. Б. не изразява становище.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение е осъдил П. на Р. Б. да заплати на М. Д. Б. сумата от 2500 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ, като предявеният иск е отхвърлен до пълния претендиран размер от 100 000 лв.
Установено е по делото, че с постановление на Софийска окръжна прокуратура от 21.11.2011 г. срещу ищеца е образувано наказателно производство за престъпление по чл. 252, ал. 2, пр. 2 НК и ищецът е бил привлечен за обвиняем за извършване на посоченото престъпление. Била е взета мярка за неотклонение срещу ищеца подписка. С присъда № 12 на Софийски окръжен съд от 29.05.2012 г. по НОХД № 664/2011 г., М. Д. е признат за виновен по повдигнатото му обвинение – престъпление по чл. 252, ал. 2, пр. 2 във вр. с ал. 1 от НК, а с решение № 112 на АС София от 08.04.2013 г. по ВНОХД № 1004/2012 г., е отменена присъда № 12 на ОС София от 29.05.2012 г. и делото е върнато за ново разглеждане. При новото разглеждане на делото с присъда № 24 на Окръжен съд – София от 03.12.2005 г. по НОХД № 300/2013 г. М. Д. е бил признат за невиновен в извършването на престъпление по чл. 252, ал. 2, пр. 2 НК – без съответно разрешение е извършвал по занятие банкова дейност за периода м. юни 2010 г. до м. юли 2010 г. и е бил оправдан по повдигнатото обвинение, а с решение № 276 от 29.06.2016 г. на Апелативен съд – София, постановено по ВОХД № 277/2016 г. е потвърдена оправдателната присъда. Въз основа на тези данни съдът е приел, че постановяването на оправдателната присъда, с която окончателно е приключило воденото срещу ищеца наказателно производство, води до извод, че действията на органите на ответника срещу него относно образуване на предварителното производство, вземане мярка за неотклонение „подписка“ и обвинение в извършване на престъпление, поддържано пред първоинстанционния съд и пред въззивния съд, са били незаконни по см. на чл. 2 от ЗОДОВ. Изложени са съображения, че ищецът е изживявал за период от около пет години негативни емоции, но същите не са довели до значителни вреди, изразяващи се в трайни и значителни негативни последици, включително влошаване на здравословното му състояние, значително дискредитиране на името му в обществото и пр. Посочено е, че наложената мярка за неотклонение „подписка“ е възможно най-леката мярка за неотклонение, както и че наказателното производство е продължило около пет години, който срок не може да бъде квалифициран като изключително продължителен или неразумен. При тези съображения въззивният съд е приел, че сумата от 2 500 лв. представлява справедливо, съобразно критерия на чл. 52 от ЗЗД, обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди.
В приложено към жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК по въпросите: 1/ За критериите при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване с оглед точното приложение на чл. 52 ЗЗД; 2/ „Следва ли да се намалява обезщетението за вреди от незаконно наказателно преследване, когато взетата мярка за неотклонение не е задържане, а по-лека?“; 3/ „Следва ли винаги да се намалява обезщетението за вреди от обвинение, по което ищецът не е бил задържан и е наложена мярка за неотклонение подписка, но е налице дълга продължителност на наказателното производство?“. Сочи се противоречие по поставените първи и втори въпроси с ППВС № 4/1968 г., а по третия въпрос се сочи, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Поддържа се и, че решението е очевидно неправилно в приложното поле на чл. 280, ал. 2 ГПК /в редакция след ДВ бр. 86/2017 г./.
По поставения в изложението първи въпрос следва да се посочи, че в съдебната практика е утвърдено становището, според което определянето на справедливото обезщетение за неимуществени вреди се извършва в резултат на съдебно установеното увреждане на ищеца, като се съотнасят както онези фактически обстоятелства, които допринасят за увеличаване размера на вредите, така и тези, които обуславят намаляването им или свидетелстват за по-висок или по-нисък интензитет на негативни емоционални преживявания у конкретната личност на ищеца. При разрешаването на поставения в изложението на жалбоподателя въпрос, въззивният съд не се е отклонил от тези постановки на практиката. За да достигне до извод, че дължимото от П. парично обезщетение е в по-нисък от претендирания размер, съдът е поставил на разглеждане всички по делото обстоятелства и е преценил относителната тежест, както на тези, които допринасят за по-висок размер на обезщетението или водещите до увреждането на ищеца, така и онези, които сочат за по-нисък интензитет на преживените душевни страдания. Съобразени са възрастта на ищцата, характера на престъплението, за което е повдигнато обвинение, продължителността на преследването от пет години, от една страна, но от друга са преценени обстоятелствата, че не е доказано реално ограничаване във възможностите на ищеца да се придвижва свободно, наличието на други, водени срещу него наказателни производства, липсата на доказателства за преживяно реално депресивно заболяване. Взета е предвид обусловеността от взетата мярка за неотклонение от предходното съдебно минало на ищеца. По този начин въззивният съд се е съобразил и с указанията на т. 11 на ППВС № 4/23.12.1968 г., според които при определяне размера на неимуществените вреди съдилищата задължително трябва да вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията си трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Според практиката, приложението на принципа за справедливост следва да се основава не само и единствено на позоваването на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, но включва именно задължението на съда да определи размера на обезщетението, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, в който смисъл е и решение № 113 от 17.09.2018 г. на ВКС по к. гр. д. № 1603/2017 г. Според т. 11 и т. 13 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, и основаната на тях, трайно установена задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, се приема, че понятието „справедливост“, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Съдът е посочил обстоятелствата, които водят до нарастването или намаляването на интензитета на осъщественото срещу ищцата наказателно преследване и настъпилото в резултат на това увреждане и по този начин е съобразил посочената практика. Изложеното налага извод за липса на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за селекция на касационната жалба, поради което касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне по първия въпрос.
Вторият и третият формулирани в изложението въпроси отправят идентично питане относно приноса на взетата мярка за неотклонение и на продължителността на проведеното наказателното производство към размера на обезщетението за неимуществени вреди. При разглеждане на иска по чл. 2 ЗОДОВ съдът преценява реално претърпените от ищеца вреди, поради което и приносът на взетата мярка за неотклонение към настъпването им може да е различен във всеки отделен случай. Съдът в случая е достигнал до извод, че взетата мярка за неотклонение не е довела до реално ограничаване на възможността за свободно придвижване на ищеца, а и оценил вземането на същата във връзка със съдебното минало на ищеца. Жалбоподателят не извежда правен въпрос, насочен към порочни процесуални действия на съда в дейността му по установяване на посоченото обстоятелство. В съдебната практика продължителността на наказателното производство безспорно представлява съществен фактор при определяне размера на справедливото обезщетение, но това не означава, че той по презумпция води до претърпяването на по-големи вреди, които следва да бъдат конкретно установявани. Видно от мотивите на обжалаваното въззивно решение е, че съдът се е позовал изрично на възприетите в практиката (т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС; решение № 70 от 01.08.2017 г., постановено по гр.д. № 2433/2016 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и др.) критерии за определянето на дължимото обезщетение, поради което и решението му съответства на съдебната практика. С оглед извода, че по поставените въпроси е налице съответствие между въззивното решение и съдебната практика, то не е налице и допълнително соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съгласно ТР 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, правният въпрос следва да е адресиран към неясна правна норма, от която чрез тълкуване следва да се изведе точния смисъл на закона, да липсва съдебна практика по приложението или създадената практика да не отговаря на развитието на законодателството или обществените условия. Въпросите за значението на взетите мерки за неотклонение и на продължителността на наказателното преследване по дела по чл. 2 ЗОДОВ е изяснено в съдебната практика, като не са налице предпоставки за осъвременяване на възприетото в нея становище.
Обжалваното въззивно решение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК /в редакция ДВ, бр. 86 от 2017 г./. Както е посочено в мотивите на решение по Конституционно дело №10/2018г. „в дейността си по осъществяване на върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища, ВКС е призван да разкрие правния смисъл на законовия критерий „очевидна неправилност”, като приложи утвърдените методи на тълкуване и осигури съчетанието между обществения интерес от законосъобразно, предвидимо и справедливо правораздаване и частния интерес на страните от разрешаването на конкретен правен спор”, а в случая не са налице такива конкретни нарушения в дейността на въззивния съд, които да дават възможност да се направи извод за това твърдяната неправилност действително да е налице.
Предвид изложените съображения, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 30.01.2018 г., постановено по гр.д. № 2465/2017 г. на Апелативен съд – София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: