6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 565
гр.София,
14.06.2018г.
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д. № 1292 описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 09.01.2018 г. по гр.д. № 3106/2017 г. на Апелативен съд – София, с което е уважен частично иск с правно основание чл. 2 ЗОДОВ.
Жалбоподателят – Т. Б. Д., чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението в частта му, с която е уважен предявеният иск е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.
Ответникът – П. на Р. Б., не изразява становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
Въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение, е осъдил П. на Р. Б. да заплати на Т. Б. Д. сумата от 1100 лева на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 4 ЗОДОВ и чл. 86 ЗЗД обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване, ведно със законната лихва, считано от 15.07.2015 г. до окончателното плащане. Искът е отхвърлен за разликата над 1100 лева до претендираните 26 000 лева.
Установено е по делото, че срещу ищеца Т. Б. Д. на 09.03.2012 г. било образувано досъдебно производство и със заповед за задържане от 08.03.2012 г. бил задържан за 24 часа; на 09.03.2012 г. бил привлечен като обвиняем за извършване на престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 195, ал. 1, т. 4, пр. 2, вр. с чл. 194, ал. 1 във вр. с чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ НК и задържан за 72 часа, а след направено искане от П. от 11.03.2012 г. спрямо него била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. С определение от 23.04.2013 г. на СРС, НО, 19 състав, постановено по НОХД № 16699/2012 г. мярката „задържане под стража“ е изменена на парична гаранция в размер на 1 500 лева, а с определение № 1508 от 15.05.2013 г. на СГС, НО, постановено по ВНЧД № 2226/2013 г. размерът на паричната гаранция е променен от 1500 лева на 300 лева. На 03.09.2012 г. П. на РБ е изготвила обвинителен акт срещу Т. Б. Д. и в СРС, НО, е образувано нохд № 16699/2012 г. за това, че на 15.02.2012 г., около 22 часа, в [населено място],[жк], на [улица]от л.а. „БМВ“, модел X5, с рег. [рег.номер на МПС] , паркиран на горепосочения адрес е отнел чужди движими вещи – предно ляво странично огледало на автомобила от владението на И. А. М. с намерение противозаконно да го присвои, което е прекратено с разпореждане от 19.09.2012 г. и делото е върнато на П. за отстраняване на процесуални нарушения. С определение от 12.11.2012 г., постановено по нчд № 5236/2012 г. на СГС, IV въззивен състав, разпореждането на СРС е отменено и делото е върнато на съда за продължаване на съдопроизводствените действия. С определение от 13.06.2013 г., постановено по нохд № 16699/2012 г. на СРС, НО, 19 състав производството е прекратено и делото е върнато на СРП за отстраняване на констатирани процесуални нарушения. На 25.06.2013 г. СРП е внесла нов обвинителен акт срещу Т. Д. и в СРС е образувано нохд № 11649/2013 г., което след проведени 6 открити съдебни заседания, на 5 от които Д. се е явил лично, е приключило с оправдателна присъда, постановена на 25.09.2014 г.
С решение от 14.07.2015 г., постановено по внохд № 4673/2014 г. на Софийския градски съд, НО, X. състав, е потвърдил оправдателната присъда. Въззивният съд е съобразил представено по делото е свидетелство за съдимост на ищеца, издадено на 10.02.2016 г., от което се установява, че за периода от 1998 г. до 2015 г. е осъждан 17 пъти и му е налагано наказание „лишаване от свобода“. Установено е, че в процесния период спрямо Д. е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, наложена в друго производство по нохд № 680/2014 г. и по това дело Д. е осъден на лишаване от свобода за срок 6 месеца, като след приспадане на времето, през което Д. е бил задържан, същият е освободен от затвора на 27.03.2014 г. От свидетелството за съдимост се установява също, че по нохд № 358/2015 г. ищецът също е бил осъден на лишаване от свобода, което наказание е изтърпял, като е освободен от затвора на 16.07.2015 г.
С оглед тези обстоятелства, съдът е изложил съображения, че прилагането на критерия „справедливост“ предпоставя цялостна преценка на конкретните факти, които са от значение за съдържанието на неимуществените вреди и за правилното определяне на обезщетението, чрез което те биха могли да бъдат репарирани. Уважено е оплакването на П. за завишен размер на определеното от СГС обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди. Този извод е направен при съобразяване продължителността на наказателното производство – около 3 години и 4 месеца, която е в рамките на разумния срок за приключването му, обстоятелството, че на ищеца е било повдигнато едно обвинение за извършено престъпление, тежестта на това обвинение, както и обстоятелството, че на ищеца е била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“, променена на „парична гаранция“.
Съдът е взел предвид и обстоятелството, че в периода преди повдигането на процесното обвинение Д. е бил признат за виновен по 15 обвинения за извършени престъпления, осъден е на „лишаване от свобода“ и е изтърпял наложените му наказания, като е заключил, че негативните изживявания на Д., притесненията, яда и стреса му, се дължат до известна степен и на броя на водените срещу него наказателни дела преди и по време на процесния период. Посочено е, че това не изключва увреждащото действие на държавата в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т.3, предл. 1 ЗОДОВ по процесното повдигнато незаконно обвинение, за което ищецът впоследствие е оправдан, но тези обстоятелства следва да бъдат отчетени при определяне размера на обезщетението. Счетено е, че обремененото съдебно минало на Т. Д. е относимо към преценката за действително претърпените вреди, съвкупно с всички останали обстоятелства по делото, тъй като многократното му осъждане на лишаване от свобода, изтърпяването на тези наказания, многократното му задържане с най-тежка мярка за процесуална принуда, водят до извод, че осъщественото от П. наказателно преследване се е отразило на Д. в относително по-малка степен, отколкото би се отразило на лице, срещу което никога не е повдигано и поддържано обвинение.
В изложение към касационната си жалба, за да обоснове допустимостта на касационното обжалване, жалбоподателят поддържа довод за очевидна неправилност на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, както и наличието на правни въпроси от значение за спора, които са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото: как следва да се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, следва ли до каква степен да се вземат предвид осъжданията на ищеца като обстоятелство, водещо до намаляването на определеното по справедливост обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2 от ЗОДОВ, до каква степен и следва ли да се вземат предвид причините, поради което по незаконосъобразно водено наказателно производство е взета най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража и следва ли да се отчита като съпричиняване по реда на чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ съдебното минало на ищеца при вземане на най-тежка мярка за неотклонение „Задържане под стража“ по незаконосъобразно водено производство, приключило с влязла в сила оправдателна присъда. Сочи се, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 29 от 27.03.2017 г., по гр.д. № 2788/2016 г. на ВКС, ГК, III г.о.; решение № 1557 от 27.12.2006 г. по гр.д. № 2800/2005 г. на ВКС, ГК, IV г.о.; решение № 156 от 10.05.2006 г. по гр.д. № 2633/2004 г. на ВКС, ГК, IV г.о.; решение № 153 от 10.05.2012 г. по гр.д. № 489/2011 г. на ВКС, ГК, IV г.о.; решение № 483 от 09.06.2010 г. по гр.д. № 1091/2009 г. на ВКС, ГК, III г.о.; решение № 251 от 21.12.2015 г. по гр.д. № 812/2015 г. на ВКС, ГК, III г.о.; решение № 112 от 14.06.2011 г. по гр.д. № 372/2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о.
Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените от жалбоподателя въпроси. Принципът за справедливост, съответстващ на обществения критерий за справедливост, от който следва да се ръководи съдът при прилагането на чл.52 от ЗЗД е предмет на изобилно разясняване в съдебната практика в контекста на исковете за вреди по чл. 2 ЗОДОВ. Съгласно постановките на т. 11 на ТР № 3 от 22.04.2014 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането. Обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди и се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. В обжалваното въззивно решение не се съдържа противоречие с посоченото становище, което да обосновава наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия от поставните въпроси. Съдът е изложил мотиви относно релавантните действия на П., които обуславят увреждането и е съобразил във фактическата им последователност образуването на досъдебно производство, привличането на ищеца като обвиняем, задържането му за 24 часа, определянето на мярка за неотклонение и по-късното й изменение, преживените от него стрес и притеснения. По този начин съдът е процедил в съответствие с Постановление № 4 от 23.12.1968 г на ВС, според което „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД е абстрактно понятие и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера на обезщетението, сред които характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др.
Съобразно изложените съображения следва да се отговори и на третия въпрос, като се посочи също, че определянето на справедливото обезщетение за неимуществени вреди се извършва в резултат на съдебно установеното увреждане на ищеца, като се съотнасят както онези фактически обстоятелства, които допринасят за увеличаване размера на вредите, така и тези, които обуславят намаляването им или свидетелстват за по-висок или по-нисък интензитет на негативни емоционални преживявания у конкретната личност на ищеца. Поради това установяването на причините, поради които е наложена мярка за неотклонение е релевантно, доколкото установява фактическия състав на непозволеното увреждане, включително причинната връзка между поведението на П. и уврежданията на ищеца. От представената от жалбоподателя съдебна практика не се установява различно тълкуване, като в този смисъл се е произнесъл и въззивния съд с обжалваното решение. Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване по третия от поставените въпроси.
С втория и четвъртия от поставените въпроси, жалбоподателят обосновава допустимостта на касационното обжалване с даденото от въззивния съд разрешение относно съдебното минало на ищеца и по-конкретно неговите предходни осъждания и придаденото от съда значение на тези факти, като обуславящи по-нисък размер на обезщетението. По тези въпроси съдът се е произнесъл в съответствие с решение № 112 от 14.06.2011 г. по гр.д. № 372/2010 г., ВКС, ГК, IV г.о., според което повдигнатото неоснователно обвинение се посреща различно от лице, спрямо което никога не е била упражнявана процесуална принуда, в сравнение с лице, което е извършвало престъпления и е било обект на наказателно преследване. Именно с оглед прилагането принципа за справедливост и преценката на обема на претърпените вреди, ВКС е достигнал до извод за различна степен на емоционалното и психично увреждане на лице с многократни осъждания, като в идентичен смисъл е и обжалваното решение на апелативния съд. Съдът е определил занижено обезщетение в резултат на преценката за по-нисък размер на реално претърпените вреди, а не в резултат на приложението на чл.5 ЗОДОВ, предвиждащ намаляване на обезщетението при съпричиняване на вреди от ищеца. Намаляване на обезщетението при съпричиняване представлява изключение, при което определеното обезщетение по не съответства на реалния размер на вредите, тъй като увреденото лице е участвало или допринесло за тяхното настъпване.
Не е налице и основание по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на решението, предвид изключително занижения размер на обезщетението. Преценката за наличие на предпоставките по чл.280, ал.2 ГПК не е елемент от дейността по съществото на спора в касационната му фаза, когато се установяват действително съществуващи пороци на решението, а селекцията се състои само в преценка за наличие на достатъчна аргументираност в изложението на жалбоподателя, която в случая не е налице. Твърдението на жалбоподателя, че при разрешаване на делото не са взети предвид всички факти и обстоятелствата от значение за спора и поради това е определен занижен размер на обезщетение за неимуществени вреди по чл.2 ЗОДОВ е необосновано, тъй като въззивният съд е определил обезщетението като е съобразил какви са реално понесените вреди в конкретния случай.
Предвид изложените съображения, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 78 от 09.01.2018 г. по гр.д. № 3106/2017 г. на Апелативен съд – София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: