O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 45
гр. София, 24.01.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание от петнадесети януари две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладваното от съдия Бояджиева ч. гр. дело № 5068 / 2017 г., и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал.3, т.2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 10034 /18.12.2017 г. на Г. В. Д., чрез адв. П. Б., срещу определение № 590 от 30.11.2017 г. на Пловдивския апелативен съд по ч.гр.д. № 685 /2017 г. за потвърждаване на определение № 570 от 01.11.2017 г. на Пазарджишкия окръжен съд по гр.д. № 547 /2017 г., с което искане на жалбоподателя по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от внасяне на държавна такса по предявения срещу П. РБ иск по чл. 2, ал.1, т. 3 ЗОДОВ, за неимуществени вреди в размер на 670000 лв., е оставено без уважение.
Иска се отмяна на обжалваното определение като се твърди, че въпреки установената липса на доходи у молителя, въззивният съд е приел,че заплащането на държавна такса и разноски, няма да го затрудни материално. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, касаторът бланкетно се позовава на недопустимост на съдебния акт, а също и на очевидна неправилност . Навеждат се и трите основания по чл. 280, ал. 1, т.1- т. 3 ГПК по формулирани общо девет въпроса, като се цитира практика на С., ЕСПЧ и КС на РБ.
Върховният касационен съд, състав на IV-то г.о., предвид данните по делото, намира, че жалбата е подадена в срок срещу подлежащ на касационно обжалване по арг. от чл. 280, ал. 3, т.1 вр чл. 274, ал. 4 ГПК въззивен съдебен акт, така допустима.
По въпроса за наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобразява следното:
За да потвърди определението на Пазарджишкия окръжен съд, с което по молбата на Г. Д. от 19.10.2017 г. е отказано освобождаване от такси и разноски в производството по иска по чл. 2, ал.1, т. 3 ЗОДОВ, апелативният съд е приел, че преценката за основателността на такова искане се извършва въз основа на релевантните за имущественото и гражданското състояние на страната обстоятелства, такива каквито те се установяват към момента на предявяване на искането. След собствен анализ на представените от молителя доказателства за тези обстоятелства, като е констатирал, че същият не получава доходи от трудови договори , нито от социални помощи, не притежава недвижимо и друго имущество, но е млад мъж, в трудоспособна възраст, без влошено здравословно състояние, който се подпомага финансово, на база декларираното, от баща си, адвокат по професия, е формирал извод, че страната не би била финансово затруднена до степен, че да не може да упражни процесуалните си права, гарантиращи достъпа и до правосъдие, ако заплати таксите и разноските, поради което не е налице основание за освобождаване от заплащането им.
Обжалваният съдебен акт, за което ВКС следи служебно още на етапа на допускане на касационното обжалване и след последната редакция на чл. 280 ГПК (ДВ. бр. 86/ 2017 г.), е валиден и допустим. Той не е и очевидно неправилен, доколкото въз основа на изложеното в него и предвид предмета на делото пред въззивния съд, не може да се направи извод, че е налице незаконосъобразност вследствие нарушаване на основни процесуални правила или на основните логически, опитни и научни правила при интепретиране на релевантните за производството факти и доказателствата за тях.
По чл. 280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване не следва да се допуска тъй като формулираните във връзка с него въпроси за характера на производството по освобождаване от такси и разноски ( дали съдебна администрация, обвързана компетентност или спорно производство, по което се формира сила на пресъдено нещо) и дали при уважаване на искането, освобождаването от такси и разноски се отнася и до всички свързани с основното производства , не са обуславящи по см. на т.1. от ТР № 1/ 2010 г. на ОСГТК на ВКС , която запазва своята актуалност и след последната редакция на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите не са обуславящи, така не е налице общата предпоставка за допускане до касация на обжалвания съдебен акт, тъй като предмет на делото пред апелативния съд е липсата на достатъчно средства у страната да поеме следващите се такси и разноски след преценка на обстоятелствата, обхванати от комплексния критерий по чл. 83, ал. 2 ГПК , поради което въззивният съд не се е и произнасял по тях .
Не е налице и основанието по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК, в подкрепа на което са цитирани решение от 22.12.2010 г. на С. по дело № С-279/09 по чл. 267 ДФЕС, решение от 12.07.2007 г. на ЕСПЧ по делото „С. срещу Б.“, решение от 06.04.2006 г. на ЕСПЧ по делото „С. срещу П.“, решение от 13.07.1995 г. на ЕСПЧ по делото
„ Т. М. срешу О. к.“, решение № 3 от 06.07.2008 г. на КС по к.д. № 3/2008 г., в сила от 20.08.2008 г. и във връзка с което са поставени, с твърдение за обуславящи, общо седем въпроса. Въпросът длъжен ли е въззивният съд да вземе предвид нововъзникнало обстоятелство на наличие на разноски, е поставен без посочване на връзката с обжалваното определение, а от фактическата обстановка, възприета и изложена от въззивния съд, не се установява той да е следвало да съобразява ново обстоятелство за наличие на разноски. Като зададен в неясен контекст, който не може да се установи по делото, въпросът е негоден да служи като обща предпоставка за допускане на касационното обжалване. Вторият въпрос дали липсата на доходи и имущество се явява основание за прилагане на чл.83 ГПК е изцяло фактически въпрос, тъй като отговорът му изисква конкретна за всеки отделен случай преценка на всички останали обстоятелства, обхванати от критерия по чл. 83, ал. 2 ГПК, така също не е обуславящ. Следвашите три въпроса, а именно дали роднините на пълнолетни лица следва да представят информация за доходите и имущественото си състояния, в контекста на задълженията на съда да указва необходимостта от доказателства за обстоятелствата, на които основава решаващите си изводи; дали изводът на съда относно недостатъчната затрудненост на Г. Д. да заплати такси и разноски по делото е правилен и законосъобразе; и дали студент без имущество и доходи, обучаващ се в редовна фора на обучение, следва да не бъде освобождаван от такси и разноски, са изцяло по правилността на съдебния акт, защото касаят извършените от съда процесуални действия по събиране и преценка на доказателства за фактически обстоятелства. С тези въпроси касационният съд може да се занимава едва след положителна преценка за допускане до касация,но те са негодни по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК да обосноват това допускане. Шестият въпрос допустимо ли е определение на съд да има осъдителен диспозитив за разноски също е по правилността на обжалваното определение. Такъв е и седмият въпрос дали отказът за освобождаване от такси и разноски, в противоречие с решения на ЕСЧП и КС на РБ, се явява отказ от правна помощ и достъп до гарантиран справедлив съд, който е без връзка с предмета на делото. Отделно от това следва да се посочи, че позоваването на решения на ЕСЧП не се обхваща от специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, която визира само решения на съда на Европейския съюз, както и Решения на Конституционния съд, включително за несъответстие на национален закон с ратифициран от РБ акт на международното право, каквато е КЗПЧОС. Решенията на съда в С. не могат да се изтъкват като основания за допускане на касационното обжалване, макар да са принципно от значение за правилността на решения по дела с предмет нарушения на Конвенцията, в т.ч. по ЗОДОВ. Цитираното решение от 22.12.2010 г. на С. по дело № С-279/09 по чл. 267 ДФЕС е неотносимо към настоящата хипотеза предвид, че съдържа произнасяне по преюдициално запитване дали национална правна уредба, по силата на която на юридически лица не се предоставя правна помощ, е съвместима с правото на ЕС, в частност с принципа на ефективна съдебна защита, закрепен в чл. 47 от Х. за основните права на ЕС. Както вече бе изтъкнато правната помощ е отделен институт, а и разрешението дадено в решението на С. касае само юридически лица. По аналогични съображения неотносимо е и цитираното решение № 3 от 06.07.2008 г. на КС по к.д. № 3/2008 г. за прогласяване противоконституционността на пар. 1 ЗИДГПК, с който след изменение на чл. 84, т.1 ГПК ( ДВ бр. 59 /2007 г.), Държавата и държавните учреждения са били освободени от заплащане на такси и разноски и по искове за частни държавни вземания, както и относно права върху вещи, частна държавна собственост.
Не е налице и наведеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което е поставено във връзка със същите въпроси, за които и това по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК и които, както вече бе изяснено, не са обуславящи.
За яснота на касатора следва да се посочи, че в производствата по ЗОДОВ разноските по делото не се събират предварително от съда, за разлика от държавната такса, която обаче е проста и достатъчно ниска за да гарантира още на законодателно ниво достъпа до правосъдие предвид специфичния предмет на делата по този закон, като в този смисъл са и посочените от него решения на ЕСПЧ.
В обобщение, не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т.1- т. 3 и ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване, поради което Върховният касационен съд, състав на IV- то г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 590 от 30.11.2017 г. на Пловдивския апелативен съд по ч.гр.д. № 685 /2017 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: