ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 189
София, 18 февруари 2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на шестнадесети февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 3825 по описа за 2015 година
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], подадена чрез процесуалните му представители адв.Е. А. и адв.В. П. срещу решение № 594 от 19.12.2014 г, по гр.дело № 821/2014 г на Пернишки окръжен съд, Гражданска колегия, с което е отменено решение № 69/15.8.2014 г, по гр.дело № 259/2013 г по описа на Районен съд Брезник и вместо него е постановено друго, с което обявена за недействителна на основание чл.135 ал.1 от ЗЗД по отношение на [фирма] [населено място] сделката, покупко-продажба, обективирана в нотариален акт № 94, том 2, дело № 524 от 4.8.2008 г на Службата по вписванията, [населено място], с която [фирма] е прехвърлило на [фирма] правото на собственост върху недвижим имот, находящ се в [населено място], [община], поземлен имот УПИ, с площ от 2260 кв.м, с пл.№ 59 в кв.14, заедно с построената в него масивна сграда-мандра на два етажа, състояща се от работни помещения и склад на първия етаж, със ЗП от 508 кв.м и битови помещения на втория етаж със ЗП от 154 кв.м.
В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно, постановено в нарушение на процесуалните правила и от материалния закон.
Ответникът по касационната жалба [фирма] оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран по делото чрез процесуалните му представители адв.Е. Й. и адв.С. Т., от САК. Подържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.Респ.подържа, че касационната жалба е неоснователна, а обжалваното решение-правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.Претендира разноски.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.287 ал.1 от ГПК.
От данните по делото се установява следното :
Предявеният иск е по чл.135 ал.1 от ЗЗД.
Установено е от фактическа страна, че въз основа на 20 бр.изпълнителни листове, издадени по реда на чл.237 б.”Е” от ГПК /отм/ [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] общата сума в размер на 32 508 евро и 6 366, 06 лв.По молба на [фирма] на 8.11.2007 г и 15.11.2007 г са образувани 6 броя изпълнителни дела при ЧСИ Г. Д..След образуването им, на 4.8.2008 г, длъжникът [фирма] е прехвърлил на [фирма] собствения си недвижим имот, находящ се в [населено място], [община], с площ от 2260 кв.м, с пл.№ 59 в кв.14, заедно с построената в него масивна сграда-мандра на два етажа, състояща се от работни помещения и склад на първия етаж, със ЗП от 508 кв.м и битови помещения на втория етаж със ЗП от 154 кв.м. находящ се в [населено място], [община], поземлен имот УПИ, с площ от 2260 кв.м, представляващ имот пл.№ 59 в кв.14, заедно с построената в него масивна сграда-мандра на два етажа, състояща се от работни помещения и склад на първия етаж, със ЗП от 508 кв.м и битови помещения на втория етаж със ЗП от 154 кв.м.С постановления от 12.5.2011 г ЧСИ Г. Д. е прекратил образуваните изпълнителни дела на основание чл.433 ал.1 т.5 от ГПК, поради липса на секвестируемо имущество.На 17.3.2013 г по молба на [фирма] въз основа на същите 20 бр.изпълнителни листове ЧСИ Г. Д. е образувал изпълнително дело № 842/13 г.
Ответното дружество [фирма] е направило възражение за погасяване по давност на правото на ищеца да предяви иск по чл.135 от ГПК.
С обжалваното въззивно решение съдът е приел, че сделката, чието обявяване за недействителна се иска е сключена на 4.8.2008 г, а исковата молба е подадена по пощата на 2.8.2013 г, от което следва, че искът по чл.135 ал.1 от ЗЗД е предявен в рамките на 5-годишния давностен срок, следователно не е погасен по давност.Приел е, че съдът, разглеждащ иска по чл.135 от ЗЗД съд може да счете, че ищецът няма качеството на кредитор, само ако неговото вземане е отречено със сила на присъдено нещо, каквато хипотеза в случая не е налице.Съдът е приел за неоснователно възражението на ответника [фирма], че със сключване на сделката кредиторът не е увреден, тъй като върху вещта има вписани две ипотеки и удовлетворение от този имот не би настъпило. Освен това възможността за реално удовлетворяване на кредитора от имуществото, предмет на сделката не е сред обстоятелствата, подлежащи на преценка при предявен иск по чл.135 от ЗЗД.Кредиторът разполага с право да поиска обявяване на относителна недействителност, а възможността за реалното му удовлетворение от имуществото подлежи на установяване в рамките на принудителното изпълнение.Приел е също, че длъжникът [фирма] е знаел за увреждането, тъй като се явява длъжник по образуваните срещу него изпълнителни дела.Увреждащата сделка е възмездна, и по силата на чл.135 ал.1 от ЗЗД е необходимо лицето, с което длъжникът договаря също да е знаело за увреждането.Това знание у третото лице се изразява в знание, че длъжникът има задължения и, че с разпоредителната сделка длъжникът уврежда кредитора си.Към датата на извършване на сделката съдружници в двете дружества са едни и същи лица, като М. Б. управител на двете дружества и съпруга на съдружника Д. Д., следователно страните по сделката са знаели за увреждането.
В изложението по чл.284 ал.3 от ГПК са посочени касационните основания на чл.280 ал.1 т.1, т.2 т.3 от ГПК.
Повдигнати са следните въпроси :
1/Кои факти определят качеството кредитор по смисъла на чл.135 от ЗЗД.
2/Допустимо ли е в производството по чл.135 от ЗЗД съдът да разглежда възражения на ответника срещу качеството „кредитор” на ищеца.
3/Трябва ли съдът в производството по чл.135 от ЗЗД да изследва дали атакуваната сделка действително уврежда ищеца.
4/Трябва ли съдът в производството по чл.135 от ЗЗД да изследва дали ищецът може да се удовлетвори от имуществото, обект на атакуваната сделка.
По отношение на тези въпроси се сочат касационните основания на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК, тъй като мотивите на съда противоречат на съдебни решения, постановени по чл.290 от ГПК и представляващи задължителна съдебна практика и се решават противоречиво от съдилищата : решение № 1087/12.11.2008 на ВКС, Второ ГО по гр.дело № 4626/2007 г, решение № 111/19.3.2008 г на ВКС, Първо ТО по т.дело № 627/2007 г и решение № 1314/10.3.2009 г на ВКС, Първо ГО по гр.дело № 1765/2008 г и решение № 2771/26.10.78 г по гр.дело № 1769/78 г на Първо ГО.
– С решение № 1087 от 12.11.2008 г, постановено по гр.дело № 4626/2007 г по реда на чл.218а ал.1 б”а” от ГПК /952 г/ м/. е прието, че купувачът по предварителен договор е кредитор на непарично вземане, който като такъв е легитимиран да предяви иска по чл.135 от ЗЗД, да получи защита срещу увреждащите го действия на длъжника, посредством които последният се е разпоредил с предмета на предварителния договор в полза на трето лице, осуетявайки по този начин възможността имотът да бъде придобит от купувача по предварителния договор.
– С решение № 111 от 19.3.2008 г на ВКС по т.д. № 627/2007 г на ТК, Първо ТО, постановено по реда на чл.218а и сл.от ГПК е прието, че възникването на правото на иск по чл.135 от ЗЗД се предпоставя от наличието на действително вземане.Прието е също, че за да бъде уважен този иск ищецът следва да докаже не само качеството си на кредитор, но така също и че ответникът е извършил действия, които го увреждат.Такова действие е налице когато се намалява възможността на кредитора да се удовлетвори от имуществото на длъжника.Обедняването на длъжника може да се състои в намаляването на неговия актив или в увеличаване на пасива /обезпечаване на чужд дълг чрез поемане на ипотека и др/.
– С решение № 1314 от 10.3.2009 г, по гр.дело № 1765/2008 г, ВКС, Първо ГО, постановено по реда на чл.218а ал.1 б.”а” от ГПК /отм/ е прието, че въникването на правото по чл.135 от ЗЗД се предоставя при наличието на вземане, което не е прекратено или погасено по давност.Непаричното вземане на ищеца да иска обвяване на предварителния договор за окончателен е погасено по давност с изтичане на общия петгодишен срок по чл.110 от ЗЗД, затова към датата на предявяване на иска по чл.19 ал.3 от ЗЗД ищецът не притежава непарично вземане и не може да докаже легитимацията си по предявения отменителен иск като кредитор-купувач по предварителен договор.
– С решение № 1698 от 18.5.1959 г по гр.дело № 2697/1959 г на Първо ГО на ВС е прието, че за да бъдат обявени за недействителни спрямо даден кредитор действия, с които длъжникът го уврежда, когато действията са възмездни, необходимо е длъжникът и третото лице, с което той е договарял, да знаят за увреждането.Само проявената от страна на третото лице небрежност за узнаване на това увреждане не дава основание за обявяване такова действие за недействително.
-С решение № 2771 от 26.10.1978 г по гр.дело № 1769/78 г на ВС, Първо ГО е прието, че отменителният иск е основателен не само когато длъжникът се лишава от своето имущество, но и когато го намалява чрез правните действия, които се иска да бъдат обявени за недействителни и създава трудност за удовлетворение на кредитора.Не е налице увреждане само когато длъжникът има друго имущество, което не само е достатъчно да удовлетвори кредитора и може да се секвестира, но и удовлетворението може да се извърши по същия начин без затруднение, както и чрез имуществото, предмет на действието, за което е предявен отменителния иск.
По заявените касационни основания.
Въпросите в изложението, свързани с качеството на кредитор и неговото положително установяване, както и във връзка с възраженията на ответника по иска в процеса по чл. 135 от ЗЗД, включително правопогасяващите са намерили разрешение в практиката на ВКС по реда на чл. 290 вр. чл. 291 от ГПК и постановеното от въззивния съд решение не противоречи на тази практика.С решение № 639 от 6.10.2010 г, по гр.дело № 754/2009 г на ВКС, ГК, Четвърто ГО, постановено по реда на чл.290 от ГПК за уеднаквяване на съдебната практика е даден отговор на въпросите кои факти определят качеството кредитор по смисъла на чл.135 от ЗЗД ; кога сделката е увреждаща кредитора ; кои факти определят намерението за увреждане и дали увреждащото действие е съзнавано от длъжника и третото лице.Посочено е, че кредитор по смисъла на чл.135 от ЗЗД е всяко лице, титуляр на парично или непарично вземане по отношение на ответника.Правото на кредитора да иска обявяването за недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника е предпоставено от наличието на действително вземане, което може да не е ликвидно или изискуемо.Възникването на това право не е обусловено и от установяване на вземането с влязло в сила съдебно решение.Съдът по павловия иск не може да проверява съществува ли вземането, което легитимира ищеца като кредитор, освен ако вземането не е отречено с влязло в сила решение.С иска по чл.135 от ЗЗД не се засяга и обвързващата сила на увреждащата сделка в отношенията между сключилите я страни-те продължават да бъдат валидно обвързани с нея и след уважаването на този иск, а увреждащата сделка се смята несъществуваща единствено по отношение на увредения кредитор и само с оглед на това негово качество.
Прието е, че увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяването на правата на кредитора спрямо длъжника.Така увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да било начин затруднява удовлетворението на кредитора, в т.ч извършено опрощаване на дълг, обезпечаване на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен интерес и др. Длъжникът знае за увреждането, когато знае, че има кредитор, и че действието му уврежда правата на кредитора.
С решение № 131 от 16.06.2014 г по гр.дело № 4996/2013 г. на Трето ГО на ВКС, постановено по реда на чл.290 от ГПК е прието, че искът по чл. 135 ЗЗД има за предмет потестативното право на кредитора да обяви за недействителни по отношение на себе си действията, с които длъжникът го уврежда. Това право възниква за кредитора, по силата на закона, при установен фактически състав – наличието на действително вземане, което не е прекратено или погасено по давност, без да е необходимо вземането да е ликвидно и изискуемо; титулярът на парично или непарично вземане по отношение на длъжника има качеството на кредитор и може да си служи с павловия иск; възникването на правото по чл. 135 ЗЗД не се обуславя от установяване на вземането с влязло в сила съдебно решение; правоотношенията, от които произтича вземането на кредитора не са предмет на делото по павловия иск; съдът по павловия иск не може да проверява съществува ли вземането, което легитимира ищеца като кредитор; в производството по павловия иск съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако то произтича от твърдените факти освен, ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо; в производството по павловия иск длъжникът не може да се брани с възражения, които се основават на отношенията, които легитимират ищеца като кредитор; съдът не може да спре производството по чл. 135 ГПК, за да изчака решението по предявения иск за вземането, нито може да задължи ищеца да предяви вземането си с иск.
Страната, която е поискала отмяната по чл. 135 ЗЗД установява качеството си на кредитор като материална предпоставка, без да провежда пълно и главно доказване на правата си, от които черпи правния си интерес.
Въззивният съд е постановил решението си в съответствие с посочената по-горе задължителна практика.Легитимиран да предяви отменителния иск по чл. 135 ЗЗД е всеки кредитор. Качеството кредитор лицето придобива с възникване на вземането /чл. 135, ал. 3 ЗЗД/. Увреждане на кредитора е налице винаги когато длъжникът с правните си действия е намалил своето имущество, тъй като то служи за общо обезпечение на неговите кредитори.
Разпоредбата на чл. 135, ал. 1 ЗЗД е приложена от въззивния съд в точния й смисъл и съгласно утвърдената съдебна практика, включително постановени по реда на чл. 290 ГПК за уеднаквяване на съдебната практика решения.
Налице трайна и непротиворечива съдебна практика на ВКС, съгласно която: в производството по павловия иск, се изхожда от положението, че вземането съществува, ако то произтича от твърдените факти и може да приеме обратното, ако вземането е отречено със сила на присъдено нещо /Р 552/15.07.2010 г. по гр. д. № 171/2009 г. на ІV г.о./; качеството на кредитор по смисъла на чл. 135 ЗЗД не е обусловено от признато с влязло в сила решение вземане на ищеца /Решение № 45/01.06.2011 г. по гр. д. № 450/2010 г. на ІІІ г.о./ длъжникът знае за увреждането, когато знае, че има кредитор и че действието му уврежда правата му /Решение № 639/06.10.2010 г. по гр. д. 754/2009 г. на ІV г.о./. Решаващите изводи на въззивния съд, са в съответствие с тази задължителната практика и не влизат в противоречие с представените от самия касатор съдебни актове. След анализ на събраните доказателства въззивният съд е приел за доказано, че ищецът има качеството на кредитор – издадените изпълнителни листове установяват изискуемо парично задължение от първия ответник към ищеца-кредитор; че вземането на кредитора към длъжника е възникнало преди действието, чието обявяване за недействително се иска; че длъжникът е извършил разпоредителна сделка със своя недвижим имот в полза на втория ответник, което действие установява, че имуществото му е намаляло; че извършената разпоредителна сделка безспорно уврежда интересите на кредитора -ищец и същият има правен интерес да иска обявяване на последните за недействителни ; че увреждането на кредитора като елемент от фактическия състав на иска е от категорията на обективните предпоставки и предполага, че чрез извършеното правно действие длъжникът създава или увеличава неплатежоспособността си.
Всичко това обосновава изводът, че не са налице основания за допускане на въззивния акт до касационен контрол.Първите два въпроса са поставени от касатора общотематично, а не в контекста на конкретни правни разрешения, действия или бездействия на въззивния съд, поради което и не може да обоснове извод за наличие на общо основание за достъп до касация. Във връзка с този въпрос не е доказано и наличието на поддържаните допълнителни предпоставки. Съдебните актове, на които се позовава касаторът, постановени от ВКС по реда на чл. 218 „а“ ГПК /отм/ и относими към поддържаното основание по чл. 280, т. 2 ГПК, не дават правно разрешение, различно от даденото от въззивния съд, поради което и не могат да установят наличие на противоречие. Следва да се отбележи, че в изложението касаторът не е обосновал във връзка с първите два въпроса в какво конкретно се състои твърдяното от него противоречие, което прави невъзможно извършването на преценка дали твърдението му в тази насока е основателно. Позоваването на представените с изложението решения е неуместно и поради обстоятелството, че същите са постановени при различна фактическа обстановка и не могат да обосноват извод за противоречие в поддържания от касатора смисъл.
По въпроси три и четири следва да се посочи, че по приложение нормата на чл. 135 ЗЗД е налице многобройна, трайна, последователна практика, в това число и задължителна такава, на която въззивното решение не противоречи. Конкретната преценка на съда дали в случая са налице установените от закона елементи на фактическия състав на правото на кредитора по чл. 135 ЗЗД да обяви за недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника, е фактически въпрос, който би подлежал на проверка за правилност по реда на чл. 281, т. 3 ГПК, но не е предмет на производството по чл. 288 ГПК и затова не може да обоснове приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка.
Ответникът по касация не е представил доказателства за сторени разноски пред настоящата инстанция, поради което въпреки заявеното искане, такива не следва да се присъждат.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 594 от 19.12.2014 г, постановено по гр.дело № 821/2014 г на Пернишки окръжен съд, Гражданска колегия.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.