О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 18
София, 09.01.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на пети януари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА търг.дело № 50 420 по описа за 2016 година
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище в [населено място], подадена чрез процесуалния представител на дружеството адв.Г. В. от АК-В. срещу решение № 2333 от 26.11.2015 г, постановено по търговско дело № 1792/2015 г на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 363/27.2.2015 г на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-14 състав, с което [фирма] е осъден да заплати на „П.М.С. 1“ на основание чл.79 ал.1 ЗЗД вр.чл.266 ал.1 ЗЗД сумата 27 916, 80 лв, дължими за периода м.юни, м.юли, м.август и м.септември 2013 г по договор за охрана от 12.1.2013 г, ведно със законната лихва от 26.2.2014 г до окончателното й плащане и на основание чл.78 ал.1 ГПК разноски в размер на 3 400.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с процесуалния и материалния закон.
Ответникът по касационната жалба „П.М.С. 1“ Е. със седалище в [населено място] оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран, чрез процесуалния представител на дружеството адв.А. Д. от САК.Счита, че не са налице основания за допускане на решението до касационен контрол.Претендира разноски, сторени в производството по чл.288 ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.287, ал.1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.
Предявените искове са с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД вр.чл.266 ал.1 ЗЗД за заплащане на възнаграждение по договор за охрана на участък от автомагистрала „Л.-2“.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че страните са били обвързани от договор за охрана от 12.1.2013 г със срок на действие до 12.6.13 г, чието действие е продължено до 12.6.2014 г.Съгласно чл.4 от договора, охраната на обекта е свързана с опазване имуществото на възложителя.Прието е за установено от събраните по делото гласни доказателства, че охраната е осъществявана от два поста, като на единия са се сменяли четирима, а на другия пост осем охранители.Следователно броят на охранителите е изцяло съобразен с подписания от страните анекс, съгласно който изпълнителят е поел да осъществява охрана с помощна на 12 броя охранители.Независимо, че по делото липсват протоколи за приемане на работата, предвид обстоятелството, че ответникът е осчетоводил издадените за отделните месеци от исковия период фактури същият е приел, че се дължи възнаграждение за извършената работа.От неоспореното заключение по допуснатата съдебно-икономическа експертиза е установено, че всички представени от ищеца фактури са осчетоводени при ответното дружество в счетоводните регистри по сметка 4-1 [фирма] като задължение за плащане, отразени са в дневниците за покупки през месеците на издаване, като задължение за плащане, съответно в Справките-декларации по ЗДДС за съответния месец, като по тях е начислявано правото на ползване на данъчен кредит.При тези канстатации въззивният съд е приел, че през исковия период ищецът е изпълнявал задълженията си по договора, а възложителят не е изпълнил насрещното си задължение за заплащане на дължимото възнаграждение за полученото изпълнение.Ответникът от своя страна не е ангажирал доказателства за това, че е платил уговореното възнаграждение, или такива които да изключват отговорността му по смисъла на чл.81 ал.1 ЗЗД.Прието е, че първоинстанционният съд не е допуснал противоречие с императивна норма-чл.164 ал.1 т.1 и т.5 ГПК като е допуснал събирането на гласни доказателства.Свидетелите в случая са изслушани за обстоятелства , касаещи изпълнението на сключения договор, а не за установяване наличието на трудови договори на охранителите.Направеното едва с въззивната жалба възражение за недействителност на договора за охрана, поради липса на доказателства, че изпълнителят отговаря на изискванията на чл.4 от Закона за частната охранителна дейност е приел за преклудирано, а оттам и за неподлежащо на разглеждане. С оглед на гореизложеното искът по чл.79 ал.1 ЗЗД вр.чл.266 ал.1 ЗЗД сумата 27 916, 80 лв, дължими за периода м.юни, м.юли, м.август и м.септември 2013 г по договор за охрана от 12.1.2013 г, ведно със законната лихва от 26.2.2014 г до окончателното й плащане.
В изложението на основанията по чл.284 ал.3 ГПК са посочени касационните основания по чл.280 ал.1 т.1 т.3 ГПК.
Формулирани са следните въпроси :
1/Следва ли съдебният състав служебно да следи за допустимостта на свидетелските показания по чл.164 ал.1 т.1 ГПК и следва ли по аналогия на ал.2 на чл.164 ГПК страната да релевира възражения, че свидетелски показания не могат да се слушат предвид разпоредбата на чл.164 ал.1 т.1 ГПК или ал.2, които изчерпателно посочват в кои случаи е недопустимо събирането на гласни доказателства.
2/При преценка на доказателствата съдът длъжен ли е да съобрази събрани ли са по делото доказателства за наличието на трудово правоотношение на свидетелите с ответника и допустимо ли е трудовото правоотношение да се доказва с гласни доказателства.
3/ Следва ли съдът служебно да следи дали са изпълнени изричните изисквания на закона, в частност чл.4 от ЗЧОД съответно налице ли са доказателства за валидно сключено договорно отношение и може ли касаторът да релевира възражение за точно приложение на материалния закон в писмената си защита.
3/Допустимо ли е едно неправилно решение, постановено в разрез със съодпроизводствените правила и материалния закон да не бъде допуснато до касационно обжалване само защото не се налице формалните изисквания на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК и не представлява ли това отказ от правосъдие, респ. за приложение на чл.280 ал.1 т.3 ГПК тъй като влече необходимост от допускане на касационно обжалване, с което ще се осъществи принос в правото и за точното прилагане на закона и създаване на съдебна практика.
По заявените касационни основания.
Относно първи въпрос.
Разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 1 – т. 6 от ГПК, установяваща случаите на недопустимост на свидетелски показания, е пределно ясна и непротиворечива, а и по приложението й е налице константна и задължителна практика на ВКС.В случая обаче както правилно са приели съдилищата не се касае за хипотеза на недопустимост на гласните доказателства. Константна и трайно установената казуална практика съществува по приложението на чл.164 ГПК относно доказването със свидетелски показания на факти и обстоятелства, относими към изпълнение на поетото договорно задължение, извън съществуването на такова, както и за погасяване на парично задължение за плащане на цената, не е обхванато от въведената процесуална забрана. /Решение № 7/22.02.2011 г., по т. д. № 264/2010 г. на I-во т. о. на ВКС постановено по реда на чл.290 ГПК./
Затова, като е счел, че за установяване изпълнението по договора, чрез уточняване броя на лицата, които са извършвали охранителна дейност на обекта свидетелските показания, събрани от първоинстанционния съд са допустими, въззивният съд не се е отклонил от цитираната трайно установена съдебна практика на ВКС, а напротив постановил е съдебно решение в съответствие с нея.
Относно втория и третия въпроси.
По делото не са разпитвани свидетели за наличие на трудово правоотношение, поради което поставения от касатора въпрос в тази му част е неотносим към мотивите на въззивното решение.
Нормата, която касаторът твърди, че е императивна, за чието приложение съдът следи служебно е тази по чл. 27. (И.. – ДВ, бр. 82 от 2006 г., бр. 69 от 2008 г., бр. 59 от 2010 г., в сила от 31.07.2010 г., бр. 43 от 2011 г.) от Закона за частната охранителна дейност, съгласно която „ Ръководител на охранителна дейност или охранител може да е лице, което работи по основно трудово правоотношение на длъжност „ръководител на охранителна дейност“, съответно „охранител“ съгласно Националната класификация на професиите и длъжностите въз основа на сключен трудов договор с лице, извършващо дейност по чл. 5.Безспорно е в доктрината и съдебната практика, че правна норма установяваща възможност, а не задължение е диспозитивна, а не императивна./В противен случай формулировката на закона би била „ охранител може да е само лице, което работи по основно трудово правотоношение/.Също безспорно е в съдебната практика и доктрина, че въззивният съд не следи служебно за приложението на диспозитивните правни норми, както и не следи служебно за приложението на всяка императивна норма.Съгласно задължителните разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г на ОСГТК ограниченията в правомощията на въззивната инстанция не се прилагат само когато се касае за осъществяване на въззивните функции при защита на правата на някои частноправни субекти, както и в защита на друг публичен интерес.Затова когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса-напр.в производство за поставяне под запрещение или на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата и ползването на семейното жилище, задължение на съда е да събере служебно доказателства в подкрепа или опровержение на правнорелевантните факти, както и до допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства, без ограничения във времето.
Разглежданият случай не е такъв.Както бе посочено по-горе касаторът се позовава на нарушение на диспозитивна правна норма и на императивна норма-чл.4 от ЗЧОД за чието спазване въззивния съд не следи служебно.Задължение на касатора по делото е било да релевира своевременно своите възражения за липса на трудови договори от страна на служителите на ищеца, както и за липса на лиценз за извършване на охранителна дейност от последния и да събере доказателства за това в рамките на преклузивните срокове, в това число и чрез съдебна експертиза, която да установи посочените от ищеца 12 служители упражнявали ли са дейност по трудово правоотношение.Като не е сторил това своевременно ответникът е загубил процесуалната възможност да докаже своите твърдения.За съдът не съществува вменено му от закона служебно задължение за събиране на доказателства в позна на някоя от страните извън изрично посочените случай.
По последния въпрос.
Не е налице касационното основание на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Законовата регламентация във връзка с допустимостта на касационното обжалване е изчерпателна и ясна.С приетото ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ
№ 1/2009 г на ОСГТК е прието, че с нормата на чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК/ДВ, бр.59 от 20.07.2007год., в сила от 01.03.2008 год./ се ограничава достъпът до касационно обжалване.Триинстанционното съдебно производство по граждански и търговски дела се запазва, но с оглед ускоряване на правораздаването и осъществяване на основната функция на Върховния касационен съд за унифициране на правоприлагането,като съд по правото, а не по фактите, на касационната инстанция се предостави правото да селектира касационните жалби. Преди да пристъпи към разглеждане на касационната жалба по същество, Върховният касационен съд следва да се
произнесе дали са налице изчерпателно изброени от законодателя общо и
допълнителни основания за допускането й до касационен контрол.Ако решението е неправилно това не обосновава задължение на съда да го допусне до касационен контрол. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281,т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба/чл.290, ал.1 ГПК/. Тази проверка не би могла да се извършва в закрито заседание в отсъствие на страните, защото би противоречала на едни от основните принципи в гражданския процес за непосредственост и устност.
Следователно не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Поисканите от ответника по касация разноски не следва да бъдат присъждани, тъй като по делото не са ангажирани доказателства, че такива действително са сторени.
Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2333 от 26.11.2015 г постановено по търговско дело № 1792/2015 г на Софийски апелативен съд, Търговско отделение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.