O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 222
София, 04.05. 2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти април две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
изслуша докладваното от съдия Бояджиева ч. гр. дело № 1185 / 2017 г., и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 14607/30.12.2016 г. на „Ч. Р. Б.“ – АД, чрез юрисконсулт Ц. М., срещу определение № 1476 от 13.12.2016 г. на Плевенския окръжен съд по ч.гр.д. №865/2016 г., с което е потвърдено определение № 4101 от 21.10.2016 г. на Плевенския районен съд по гр.д. 7079/ 2016 г. за прекратяване на производството, при условията на чл. 130 ГПК, по предявения от касатора насрещен иск.
С жалбата се иска отмяна на атакуваното определение като неправилно с довод за нарушаване от въззивния съд на пар. 4 от ПЗР на Закона за енергетиката / ЗЕ/. Твърди се, че след като собственикът на енергийния обект / трафопост/ повече от двадесет години не е предложил на енергоразпределителното дружество продажба на обекта, съгласно пар. 4 , ал. 1 ПЗР на ЗЕ, то е налице необоснован отказ същият да го продаде, така за дружеството е налице правен интерес от водене на иск, с който бездействащият собственик да бъде осъден да го продаде на дружеството в определен от съда подходящ срок. Твърди се още, че след като при виновно бездействие относно продажбата на собственика на енергийния обект му се признавала възможността да предяви иск по чл. 117, ал.8 ЗЕ, т.с. такъв иск е счетен за допустим, незакосъобразна била преценката на съда, че ответникът не разполагал с насрещен иск, с който да се защити срещу недобросъвестния, отказващ да продаде енергийния обект, негов собственик. В отделно представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 вр. чл. 278, ал. 4 ГПК, се извеждат осем правни въпроса, за които се твърди, че са от значение за изхода на делото пред въззивния съд и за които се навежда специалното основание по чл. 280, ал. 1 , т. 3 ГПК.
С писмен отговор, в срок, нарещната страна, чрез адв. П. К., оспорва наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, а под евентуалност и нейната основателност.
Върховният касационен съд, състав на IV –то г.о., като обсъди данните по делото, намира, че жалбата е допустима като подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване, като преграждащ и по арг. от чл. 280, ал. 1, т.1-т.3 вр. чл. 274, ал. 4 ГПК, въззивен съдебен акт.
Първоинстанционното производство по гр. д №. 7079/2016 г. по описа на Плевенския окръжен съд е образувано по обективно съединените искове на Т. „ М. Д.“ срещу „Ч. Р. Б.“ – АД , по чл. 59 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за осъждане на ответника да и заплати обезщетение, общо в размер 20000 лв., за ползването на собствения и трафопост като съвкупност от сграда и енергийно съоръжение, съставляващ имот с иденфикатор 56722.652.409.5 и за ползването на земята под сградата, съставляваща имот с идентификатор 56722.652.409 за периода 01.01.2013 г.- 31.12.2014 г, както и за мораторна лихва, съответно в размер на 2769.42 лв. , считано от 01.01.2014 г. и в размер на 1753 лв, считано от 01.01.2015 г., до завеждане на исковата молба. В срока за отговор по чл. 131 ГПК ответникът е предявил насрещен иск за осъждане на ищеца да изпълни задължението си по пар. 4 ПЗР на ЗЕ в приложимата редакция (ДВ, бр. 54 от 2012 г. ) да продаде енергийния обект в определен от съда подходящ срок за това.
За да потвърди определението на Плевенския районен съд, с което производството, в частта по насрещния иск е прекратено като недопустимо, въззивният съд е тълкувал разпоредбите на пар. 4 ал.1- ал. 6 ПЗР на ЗЕ, като е приел, че въз основа на нея гражданският съд не може да даде търсената чрез конкретно формулирания петитум защита, а именно да се осъди собственика на енергиен обект да го продаде на дружеството в определен от съда срок. Приел е, че заявеният от ответника иск е недопустим заради липса на правен интерес, предвид, че подобен иск не е предвиден в действащите правни норми (нито в пар. 4 ПЗР на ЗЕ , нито в друга правна норма), като форма на защита на конкретното субективно право на енергоразпредилителното дружесто да изкупи енергийното съоръжение, а и че не се касае за установителен, спрямо съществуването или несъществуването на отделно субективно право, иск, където правният интерес се обосновава и преценява конкретно. Приел е още, че редът за защита на това право, респективно за постигането на целения чрез така заявения иск правен резултат, е друг, поради което и искът е недопустим.
При тези мотиви на въззивния съд първият от изведените в изложението въпроси за това дали след като ищецът- собственик на енергийния обект не е предприел необходимите действия за продажбата му на енергодружеството, това не следва ли да възпрепятства възможността му да претендира цена за достъп, не разкрива характеристиките на обуславящ. Предмет на делото в прекратената част пред първа инстанция, респективно пред въззивна, е не осъдителният иск на ищеца, а насрещният иск на ответника. Между двата иска липсва каквато и да е връзка на материално- правна обусловеност или друга зависимост освен на първоначален и насрещен. Наличието на обуславящ въпрос, т.с. такъв, който да е включен в предмета на делото и по който въззивният съд да се е произнесъл, за да формира решаващия си извод, съгласно приетото в т. 1 на ТР № 1/ 2009 г. на ОСГТК има значението на обща предпоставка, която само в кумулативна даденост с поне една от трите специални предпоставки по чл. 280, ал. 1, т.1- т. 3 ГПК, е годна да обоснове допускане на касационното обжалване, като липсата и е достатъчно основание да не се допусне касация, без да се изследва наличието на специалните предпоставки. Необуславящ, поради липса на връзка с конкретното дело, е и въпросът с каква защита разполага енергоразпределителното дружество в случай, че Държавата, в хипотезата на необоснован отказ на собственика да продаде енергийния обект, откаже да отчужди имота по реда на чл. 63 ЗЕ. Необуславящ е и въпросът за това дали енергодружеството разполага със съдебна защита в случай, че лицето собственик откаже да го продаде- не се конкретизира вида на съдебната защита и всъщност с този въпрос се иска юридическа консултация, а не отговор, който да допринесе за правилното разрешаване на конкретния правен спор. Следващият въпрос в изложението се покрива по смисъл с първия от поставените, така и той не е обуславящ, и това е въпросът дали е справедливо собственикът да получава обезщетение, и то за срок зависещ изцяло от собствената му воля, след като не е предприел никакви действия по изпълнение на предвиденото в пар.4, ал.1 ПЗР на ЗЕ да продаде собствения си енергиен обект. Неотносим, предвид мотивите на въззивния съд, който е аргументирал недопустимостта на заявената насрещна претенция единствено с липсата на правен интере, е и въпросът за това дали с изтичането на посочения в пар.4, ал.1 ПЗР на ЗЕ срок, енергодружеството губи правото си да изкупи чуждия енергиен обект, макар този въпрос да има връзка със самото право на изкупуване. Следва ли енергодружеството да заплаща цена за достъп, докато трае една тромава отчуждителна процедура, е въпрос без каквато и да е връзка, не само с предмета на настоящия казус, но и с първоначалния иск на ищеца, така негоден като обща предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК – отнася се до съществото на спор, който изобщо не е предявяван от страните пред районен съд.
Въпросите дали възможността, предвидена в пар 4 ал. 6 ПЗР на ЗЕ за отчуждаване, е пречка енергоразпределителното дружество да търси правна ( в контекста на казуса, следва да се разбира искова) защита по съдебен ред и налице ли е правен интерес за дружеството да предяви така заявения насрещен иск, за които е наведена специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, са от значение за изхода на делото пред въззивен съд и по същите той се е произнасял, следователно общата предпоставка за допускане на касационното обжалване е налице. Не е налице обаче специалната предпоставка- въпросът да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, и това е така, защото относимите за конкретния спор разпоредби на пар. 4 ПЗР на ЗЕ са ясни, точни, непротиворечиви, а и пълни – не е налице празнота, която да бъде запълвана чрез аналогия на закона или на правото. Практиката, на която се позовава касатора ( определенията на долните инстанции) и която той счита за неправилна, не покрива критерия нужда от осъвременяване на същата, предвид липсата на промяна в регулираните чрез ЗЕ отношения, в частност чрез пар.4 ПЗР от ЗЕ, който е един относително нов закон. Самият касатор не се позовава на нуждата от осъвременяване на съдебната практика, а така и не обосновава необходимостта от изоставянето и. Обстоятелството, че той счита практиката на долните две инстанции за неправилна, не покрива смисъла на основанието по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК, разкрит в мотивите и диспозитива на т. 4 ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
В обобщение- не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на определението, предмет на жалбата.
При този изход на спора, следва да бъдат присъдени в полза на ответника, поисканите с молба от 15.03.2017 г. и доказани като извършени с договор за правна зашита и съдействие от същата дата, разноски за адвокатско възнаграждение.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд на РБ, гражданска колегия, състав на IV – г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1476 от 13.12.2016 г. на Плевенския окръжен съд по ч.гр.д. №865/2016 г.
ОСЪЖДА „Ч. Р. Б.“ – АД, ЕИК:[ЕИК] да заплати на Т. „М. Д.“ сумата от 300 лв./ триста лева / разноски за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: