О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 441
гр.София, 25.09.2017 г.
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети септември две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател:ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева ч.гр.д. № 3483 описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Обжалвано е определение № 957 от 01.06.2017 г., постановено по гр.д. № 570/2017 г. на Окръжен съд – Бургас, с което е потвърдено определение № 639 от 01.02.2017 г., постановено по гр.д. № 8159/2016 г., с което е прекратено производството по делото.
Частният жалбоподател – Н. М. Н. от [населено място], чрез процесуален представител адв. Н. Х. М., поддържа, че определението е неправомерно и постановено при грубо нарушение на чл. 6, ал. 1 и чл. 13 на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и чл. 47 от Х. за основните права в Европейския съюз, като не е проведен публичен процес. Развива подробни съображения по нищожността, недопустимостта и неправилността на въззивното определение.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното:
Касационно обжалване на определението на въззивния съд не следва да се допусне.
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е съобразил, че производството пред първа инстанция е започнало по искова молба на Н. М. Н., с която е предявен иск по чл. 26 ЗЗД за прогласяване нищожността на привидна сделка, обективирана в нотариален акт № 138, т. 9 от 09.07.2013 г. по нотариално дело № 814/2013 г. на нотариус А. Р.. С разпореждане на РС – Бургас на ищеца е указано да конкретизира иска си и да отстрани допуснатите в молбата нередовности – да посочи дали иска прогласяване нищожността на нотариалния акт или на обективирания в същия акт сделка; да посочи конкретните основания, на които счита, че е нищожен атакувания нотариален акт /сделка/; да посочи поредността, при която предявява основанията за нищожност; да обоснове правния си интерес от предявяване на установителен иск срещу всеки от ответниците; да представи препис от първоначалната искова молба и всички уточнителни молби, за връчване на останалите страни. Тези указания на съда не са изпълнени, а вместо това е депозирано от ищеца чрез процесуалния му представител адв. М. искане за продължаване на срока, което първоинстанционният съд е оставил без уважение с мотиви, че не е обоснована уважителна причина за това. С оглед неизпълнението на указанията, съдът е приложил разпоредбата на чл. 129, ал. 3 ГПК и е прекратил производството по делото. Въззивният съд е изложил съображения по законосъобразността и правилността на извършените от първоинстанционния съд процесуални действия, като е посочил, че разпоредбата на чл.129, ал.1 от ГПК съдът проверява редовността на исковата молба, а според ал.2 и ал.3 от цитираната правна норма когато исковата молба не отговаря на изискванията по чл.127, ал.1 и по чл.128 ГПК, на ищеца се съобщава да отстрани в едноседмичен срок допуснатите нередовности, както и за възможността да ползва правна помощ, ако има необходимост и право на това. Посочено е, че когато ищецът не отстрани в срока нередовностите, исковата молба заедно с приложенията се връща, а ако адресът не е известен, се оставя в канцеларията на съда на разположение на ищеца.
В частната жалба и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК се сочат общи оплаквания за неправилността на обжалваното въззивно определение, като се извеждат въпроси, за които се претендира обуславящо значение за изхода на делото. В подкрепа на заявените доводи за нищожността на въззивното и първоинстанционното съдебно определение се поставя въпрос за това дали са нищожни съдебни актове, които са постановени от незаконен съдебен състав, който не отговаря на критериите за независим и безпристрастен съд, установени в чл. 4 и чл. 6 от Договора за ЕС във вр. с чл. 1 и чл. 47 от Х. за основните права в Европейския съюз и чл. 6, ал. 1 и чл. 13 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. На второ място се формулира въпрос с идентично съдържание, като се допълва с питането дали е нищожен и съдебният акт, с който е потвърден друг нищожен първоинстанционен акт. Тези въпроси не представляват надлежни общи основания по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не съставляват правни въпроси, а въвеждат фактически твърдения. За основателността на последните касационният съд не може да следи в настоящата фаза на производството, а освен това и жалбоподателят не сочи допълнителни доводи и не излага аргументация, от кои точно факти, осъществили се в развитието на съдебното производство, се налага извод за незаконност на сформирания съдебен състав. Нищожността съставлява най-тежкият сред пороците на съдебните актове, свързан с изначалната липса на валидно сформирана правораздавателна воля, а не с това доколко съответства на закона постановения от съда резултат. И доктрината, и практиката, включително с ТР от 10.02.2012 г. по т.д. 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, приемат, че нищожно е съдебното решение, постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмената форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение. Ето защо и от неправилността на мотивите на съдебния акт, каквито оплаквания предимно се навеждат от страната, не следва, че постановилия ги състав е незаконен. Следва освен това да се посочи, че безспорно съставът на решаващия съд следва да отговаря на критериите и изискванията за безпристрастност при постановяване на съдебния акт, но решение, постановено от съдебен състав не е нищожно на основание нарушаване изискванията за безпристрастност.
С оглед поддържаното от жалбоподателя оплакване, че обжалваният съдебен акт е недопустим се повдига и въпросът „Недопустим ли е съдебен акт, с който въззивният съд се е произнесъл по основния предмет на делото, преди да е налице влязъл в законна сила съдебен акт по надлежно инициирана от ищцовата страна процедура по чл. 64 – 66 ГПК за възстановяване на срока, която има преюдициално значение?“. В конкретния случай жалбоподателят е поискал не възстановяване, както се поддържа в поставения въпрос, а продължаване на дадения от съда срок за отстраняване на нередовностите на подадената искова молба. Определението, с което съдът отхвърля молбата за продължаване на срока не подлежи на обжалване, тъй като не попада в хипотезите на чл. 274, ал. 2 ГПК – то представлява окончателен съдебен акт на съда и влиза в сила в деня на постановяването му (в този смисъл -определение № 528 от 23.10.2012 г. по ч.гр.д. № 447/2012 г. на ВКС, I г.о.). Ето защо и с отхвърлянето на молбата за продължаването на срока за отстраняването на нередовностите по исковата молба се е сбъднало и условието на чл. 127, ал. 3 ГПК за връщането й. Разглежданият случай е различен от обсъдения в посоченото от жалбоподателя определение № 649 от 10.12.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 465/2012 г., I г. о., ГК, доколкото в него е поставен за разглеждане въпросът за поредността, в която следва да се произнесе съдът, когато в частна жалба срещу прекратително определение се съдържа и молба за възстановяване на пропуснат срок.
Не представлява правен въпрос по смисъла на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и следващото питане – „Недопустим ли е съдебен акт, с който въззивният съдебен състав се произнася по предмета на делото, въпреки че е видно, че основните процедури, които имат преюдициално значение за правилното решаване на делото, включително подробните пояснения, дадени в Заявление по чл. 129, ал. 3 от ГПК, с което ищцовата страна е изпълнила дори неправомерните указания на първоинстанционния съд според признанията на Въззивния съдебен състав мистериозно е изчезнало и е приложено в цялост и основна част от него липсва?“. Този въпрос има характер на фактически твърдения, които не могат да бъдат проверявани в производството по селекция на касационните жалби, тъй като не може да се търси и тяхното съответствие с визираните в чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК допълнителни основания за допускане на касационно обжалване. Освен това, твърденията за надлежно изпълнение на указанията на съда не кореспондират с намиращите се по делото книжа, от които е видно, че именно поради невъзможност същите да бъдат изпълнени е поискано продължаването на срока за привеждането на касационната жалба в съответствие с изискванията за редовност на чл. 127 ГПК.
На следващо място се поставят и множество въпроси, за които се претендира, че въззивният съд е разрешил в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Питането, повторено във всеки един от тези въпроси – дали дадено обстоятелство представлява касационно основание, не може да намери отговор в производството по селекция на касационните жалби. Касационните основания са уредени в разпоредбата на чл. 281 ГПК и представляват нищожност, недопустимост и неправилност на решението, поради което и всяко оплакване на страната, което цели да установи тези пороци на решението според основателността му, може да бъде ценено като касационно основание. Тази проверка обаче касационния съд може да извърши във фазата на разглеждане по същество на касационната или частната касационна жалба, която предпоставя, че касационно обжалване е било допуснато по съответния материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото, който е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, решаван е противоречиво от съдилищата или е значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Необходимо е да се посочи, че нито едно от поставените питания, не е съобразено с обвързващото тълкуване, дадено от ВКС в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК. Въпросът по чл. 280, ал. 1 ГПК, който е годен да послужи за основание да бъде допуснато касационно обжалване, следва да има процесуалноправно или материалноправно естество, а не да бъде твърдение за факт или оплакване за нарушения на съда, и да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. По този въпрос съдът трябва да се е произнесъл в мотивите си и даденото разрешение да е предопределило постановения от съда краен резултат на спора. С оглед постановките на соченото по-горе тълкувателно решение в процесуална тежест на касатора съобразно принципа на диспозитивното начало в процеса е да посочи обуславящия изхода на делото материалноправен или процесуалноправен въпрос, като Върховният касационен съд не разполага с правомощието да го изведе от съдържанието на касационната жалба, а само да го уточни или конкретизира. По тези съображения не представлява правен въпрос, а и не намира подкрепа от данните по делото питането, в което се сочи, че „първоинстанционният съд е дал недостатъчно ясни, достатъчно пълни и достатъчно точни указания, и след това извършвайки драстична злоупотреба с власт, като се ползват именно визираните недостатъчно ясни, пълни и точни указания, целейки неправомерно да бъде извършен престъпен „отказ от правосъдие“ се извършва предварително планиран от недобросъвестен съдия „отказ от правосъдие“. Не се установява по делото действително да са дадени неточни или непълни указания и в този смисъл не е налице и противоречие с посочените от жалбоподателя определение № 157 от 27.03.2013 г. по гр.д. № 540/2012 г. на ВКС, II г.о. и определение № 360 от 27.06.2010 г. по гр.д. № 7/2011 г. на ВКС, III г.о. Не могат да бъдат проверени и да намерят отговор в производството по чл. 290 във вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК и въпросите, с които се твърди, че първоинстанционният и въззивният съд са дали указния, които се отнасят до „основателността и до доказаността на иска, по които Първоинстанционният съд е длъжен да се произнесе със съдебното решение по реда на чл. 236 ГПК, а не се отнасят до „нередовност“ на исковата молба, изразяваща се в липса на реквизити или документи от изчерпателно изброените в чл. 127 и чл. 128 ГПК“. Тези питания, съчетани с твърдения за драстична злоупотреба с власт от първоинстанционния и от въззивния съд и „неправомерно разкриване на процедурата по чл. 129 ГПК“ също представляват оплаквания за неправилност. С правния си въпрос жалбоподателят следва да адресира онова правно разрешение на въззивния съд, което е довело до отказ от правосъдие или злоупотреба с власт, а не да заявява декларативно наличието на тези пороци на обжалвания съдебен акт.
Посочените съображения са относими и към твърденията за „игнорирането от първоинстанционния и от въззивния съдебен състав на основни факти и обстоятелства, изложени в исковата молба и в последващите писмени изявления на ищеца /включително заявления по реда на чл. 129, ал. 5 ГПК/ и извращаването и изопачаването на останалите изявления представлява“. К. съд в настоящия етап от производството не може даде и отговор на всички следващи въпроси дали дадени нарушения представляват касационно основание, защото това означава да разреши делото по същество, без да осъществи функцията си по чл. 290 ГПК. Ето защо не представляват и надлежни въпроси по смисъла на чл. 280 ГПК твърденията, че „въззивното съдебно определение се състои от голи декларации, които включително са и неверни, като въззивнят съдебен състав не е обсъдил доводите на ищцовата страна“, също и че „първоинстанционният съдебен състав е дал неправомерни и неверни указания, които не се отнасят до липса на документи или реквизити от изрично изброените в чл. 127 и чл. 128 ГПК“. Идентични по съдържание и тврърдения са и следващите над 20 въпроса, отправени в изложението, в които се поддържа „неправомерно открита рестриктивна процедура по чл. 129 ГПК“, допуснат от съдилищата „неправомерен отказ от правосъдие“, за непълни и неточни указания, за нарушения на ЕКПЧОС и Х. за основните права в ЕС, поради което и наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК не може да намери отделно и самостоятелно обсъждане, доколкото за тях са относими вече изложените съображения. С оглед изложеното по тези въпроси касационно обжалване не следва да се допусне.
Предвид изложените съображения съдът:
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 957 от 01.06.2017 г., постановено по гр.д. № 570/2017 г. на Окръжен съд – Бургас.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: