ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 249
София,18.02.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на седемнадесети февруари през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 367 по описа за 2015 година
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. на РБ чрез прокурор от Софийска апелативна прокуратура срещу решение №1983/30.10.2014г. по в.гр.д. №1281/2014г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, ІІ-ри състав.
С въззивното решение е отменено решение №777/04.02.2014г., постановено по гр.д.№16495/2012г. по описа на Софийски градски съд, Гражданска колегия, І отделение, 6-ти състав, в частта му, с която П. на РБ е осъдена да заплати на К. А. М. обезщетение за неимуществени вреди за разликата над сумата 5 000 лв до сумата 10 000 лв и искът в тази част е отхвърлен като неоснователен.Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която на основание чл.2, ал.2, т.3 от ЗОДОВ П. на РБ е осъдена да заплати на ищеца К. М. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5 000 лв, ведно със законната лихва върху същата, считано от 11.05.2012г. до окончателното й изплащане.
Касаторът П. на РБ обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното осъдително решение. Счита, че в тази му част съдебния акт е неправилен, постановен при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необоснован.
Ответникът по касационната жалба К. А. М., не взема становище по същата.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.287, ал.1 от ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е процесуално допустима. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съдът намира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 04.07.2011г. ищецът е привлечен в качеството му на обвиняем по досъдебно производство №29-С/2010г. по описа на Софийска градска прокуратура /СГП/, като му е повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл.302, ал.1, пр. последно и т.2, б.”а”, вр. с.чл.301, пр.2, алт.2 от НК, за това, че на 14.10.2010г. през времето от 10:13-10:34ч. в [населено място],[жк], в качество си на „длъжностно лице”, заемащо отговорно служебно положение, като полицейски орган-държавен служител от състава на МВР по смисъла на чл.169, ал.1, т.1 ЗМВР, група „Охрана на обществения ред”, сектор „Охрана на обществения ред и превенция” при 04 РУП-СДВР е приел от И. Г. П. имотна облага-парична сума в размер на 30.00 лв., която не му се следва, за да не извърши действие по служба-за да не състави на П. акт за установяване на административни нарушения, като подкупът е извършен посредством злоупотреба със служебното положение на дееца. Спрямо М. била взета мярка за неотклонение „парична гаранция” в размер на 5 000.00 лв. На 26.04.2012г. наблюдаващият прокурор от СГП е прекратил ДП-сл.д.№29-С/2011г. поради недоказаност на обвинението на основание чл.243, ал.1, т.2 НПК. Постановлението за прекратяване не е било обжалвано по реда на чл.243, ал.3 НПК и е влязло в сила на 10.05.2012г.
От правна страна въззивният съд е приел, въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, че са налице предпоставките на закона за ангажиране на отговорността на държавата по реда на ЗОДОВ. Прекратяването на наказателното производство поради недоказаност на обвинението е приравнено на влязла в сила оправдателна присъда, поради това, че деянието не е извършено от лицето/т.7 от ТР №3 от 22.04.2004 г. по тълк.д.№3 от 2004г. ОСГК на ВКС/, което означава, че обвинението, повдигнато на ищеца е незаконно. Отговорността на държавата е обективна и нейното възникване е поставено в зависимост от крайния резултат на наказателното преследване и няма значение дали на определен етап от производството действията на прокуратурата са били законосъобразни.Приел е за безспорно установено, че воденото наказателно преследване, което е продължило 10 месеца е засегнало личността и достойнството на ищеца, същият е получил психо-емоционален дискомфорт.Претърпените неимуществени вреди са значителни, като се утежняват допълнително от обстоятелството, че М. работи в правоохранителните органи, което злепоставя авторитета и професионалното му достойнство. Приел е, че за репариране на тези вреди на ищеца следва да бъде присъдено справедливо обезщетение в размер на 5 000 лв.
В касационната жалба се подържа нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на въззивното решение в обжалваната от него осъдителна част. Сочат се касационите основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК.
Поставените от касатора въпроси са следните :
Относно критериите за определяне на неимуществените вреди и задължителната преценка от страна на съда в мотивите на съдебното решение на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД.
Според касатора по този въпрос обжалваното решение противоречи на задължителната съдебна практика -т.ІІ от ППВС №4/23.12.1968г., на т.3 и т.11 от Т.Р.№3/22.04.2005г. по тълк.д.№3/2004г. на ОСГК на ВКС, както и на т.19 от Т.Р.№1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, Решение №49/27.04.2011г. по гр.д.№697/2010г., ГК, ІІІ ГО на ВКС; Решение №59/15.03.2012г. по гр.д.№434/2011г., ГК, ІV ГО на ВКС; Решение №335/10.01.2012г. по гр.д.№296/г., ГК, ІІІ ГО на ВКС и същият се разрешава противоречиво от съдилищата- Решение №270/23.05.2013г. по гр.д.№407/2013г. на Апелативен съд-Пловдив-основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК.
Сочените от П. на РБ касационни основания не са налице. Въззивният съд е формирал собствени фактически констатации и правни изводи за наличие на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и настъпилите за ищеца неимуществени вреди в съответствие с т.19 от Т.Р. №1/2001г. по т.д.№1/2000г. на ОСГК. Определил е глобално обезщетението за неимуществени вреди по справедливост съобразно чл.52 ЗЗД и в съответствие с т.3 и т.11 от Т.Р. №3/22.04.2005г. по т.д. №3/2004г. ОСГК на ВКС. Възивният съд се е произнесъл в решението си по всички конкретни въпроси от значение за спора, касаещи преценката за „справедливото” обезщетяване на неимуществени вреди, в съответствие с практиката на ВКС, включително и в посочената от жалбоподателя т.ІІ от ППВС №4/23.12.1968г. Според тази разпоредба размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД обаче не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В случая изводите на въззивния съд за размера на обезщетението са мотивирани по начина, който обвързващата практика изисква, а въпросът, дали тези изводи са правилни, не може да се разглежда в производството по чл.288 ГПК.
В трайната практика на ВКС се приема, че справедливото обезщетяване, каквото изисква чл.52 ЗЗД, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. В съответствие именно с трайната практика на ВКС съдът е присъдил обезщетение и за претърпените от ищеца неимуществени вреди, които се дължат именно поради необходимостта пострадалият да бъде компенсиран в най-пълна степен за вредите от незаконни действия на правозащитните органи. Въззивният съд е изследвал и отчел всички конкретни обстоятелства, имащи отношение към последиците от проведеното наказателно преследване, а именно: вида и интензивността на доказаните и реално преживяните от ищеца емоционални страдания и безпокойства от повдигнатото му обвинение в извършване на престъпление, продължителността на воденото срещу него наказателно производство /около 10 месеца/, както и взетата по отношение на него мярка за неотклонение „парична гаранция” в размер на 5 000.00 лв. Съобразени са тежестта и характера на обвинението и пораженията, които неоправданата наказателна репресия е нанесла върху психиката на пострадалия. Съобразено е и обстоятелството, че претърпените от ищеца неимуществени вреди се утежняват допълнително от обстоятелството, че той работи в правоохранителните органи (като полицай), както и негативните изживявания, свързани със злепоставянето му в професионалната му среда. Съдът е отчел и обстоятелството, че присъденото обезщетение не следва да надвишава справедливия размер, необходим за репариране на реално претърпените неимуществени вреди, поради което за разликата над сумата от 5000.00 лв. е отхвърлил иска като неосноснователен. С оглед на изложеното, не се установява поставените материалноправни въпроси да са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, поради което не е налице основанието чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. За да е налице това основание делото трябва да е решено в противоречие с влезли в сила решения на други съдилища, т.е. да е налице различно решаване на еднородни случаи, към които се прилага една и съща норма. Решаването на релевирания правен въпрос трябва да има за резултат различия в тълкуването и прилагането на едни и същи разпоредби от съдилищата. Не може да се приеме, че посочените въпроси са разрешени противоречиво с обжалваното въззивно решение и с посочените от касатора в изложението към касационната жалба съдебни решения. В последните обезщетенията за неимуществени вреди са определени въз основа на различни обстоятелства, обуславящи размера им-при различни по тежест обвинения, продължиелност на наказателното преследване и настъпили за пострадалите негативни последици.
В заключение, не са налице посочените от касатора основания за допускане на касационното обжалване. По тези съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол.
Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1983 от 30.10.2014г., постановено по в.гр.д.№1281/2014г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 2-ри състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.