О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 453
София,28.03.2014г.
Върховния касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети март, две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Светла бояджиева
ЛЮБКА АНДОНОВА
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело №7645/2013г.по описа на Върховния касационен съд
Производството е по чл.288 ГПК.
Делото е образувано по повод касационна жалба срещу решение от 22.10.2013г. по гр.д.№1646/2013г на АС София, с което частично е уважен иск с правно основание чл.2, ал.1,т.2 ЗОДОбВ.
Жалбоподателят – П. на РБ, чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС и които са разрешавани противоречиво от съдилищата.
Ответникът К. Ц. Б. в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касацинно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил решение от 11.02.2013г., по гр.д. 6772/ 2010г. на ГС София, в частта, в която е отхвърлен иска за 10000лв., заедно със законната лихва от 01.11.2005г., е осъдил П. на РБ да заплати на ищеца сумата 10000лв., обезщетение за неимуществени вреди, причинени от наказателно производство по сл.д. 424/97г. на ССлС, преобразувано с № 312/2004г., пр.пр. № Н. -158/2004г., заедно със законната лихва от 01.11.2005г. до окончателното плащане.
Съдът е приел, че съгласно чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОбВ/ редакция ДВ.в.бр.43/2008г/ П. на РБ носи деликтна отговорност за причинени вреди, когато наказателното производство е било прекратено, като отговорността е обективна и се обезщетяват всички вреди, включително и неимуществени, пряко и непосредствено причинени от повдигнатото обвинение. Установено е, че наказателното производство, водено за престъпление по чл.242, ал.3, вр.чл.20, ал.2 и чл.26, ал.1 НК, е прекратено на основание 239а, ал.4 от НПК отм., което има характер на определение за прекратяване поради това, че деянието не е извършено от дееца/ в този смисъл ТР№ 3/ 2005г. ОСГК на ВКС/ и в този случай наказателното производство е засегнало субективни права на ищеца и обезщетението за неимуществени вреди се опрределя глобално и в него се кумулират вредите от задържането под стража и от продължителността на наказателното производство.
Съдът е изложил съображения за това, че следва да определи обезщетението за неимуществените вреди по справедливост на основание чл.52 ЗЗД, като се отчитат вида на засегнатите блага, вида на престъплението, за което лицето е било привлечено като обвиняем, продължителността на производство, интензитета на болките и страданията, социално- икономическото положение на пострадалия и др. Прието е, че в случая са накърнени конституционни права на ищеца- честта, достойнството и правото на добро име, бил е лишен от свобода в продължение на 1 месец, накърнено е било правото на свободно придвижване извън пределите на страната за период от 8 години, нарушено е правото да получи справедлив процес в разумен срок- последният е продължил 8 години и съдът е счел, че размерът на обезщетението, което би компенсирало болките и страданията чрез предоставяне на други блага е 10000лв, а лихва за забава се дължи от влизането в сила на определението за прекратяване- 01.11.2005г.
В изложение към касационната си жалба, за да обоснове допустимостта на касационното обжалване, жалбоподателят, чрез процесуалния си представител, поддържа че с обжалваното решение е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за точното приложение на принципа за справедливост при определяне обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване и за задължението на съда да изложи мотиви към рашението си. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1 т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Позовава се на ППВС 4/1968г, т.3 и 11 ТР№3/2005 по ТД№3/2004г. ОСГК на ВКС, т.19 от ТР№1/2001г. ОСГК на ВКС, решение от24.01.2011г. по гр.д.№855/2010г., ІV г.о. на ВКС за пасивната лагитимация на П., решение от 27.02.2012г. по гр.д.01065/2011г.,ІІІ г.о. на ВКС за спазване принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД и решение на състав на въззивен съд, за което няма данни да е влязло в сила и не следва да се преценява като основание за допускане на касационно обжалване.
С оглед данните по делото и изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение по поставените от жалбоподателя въпроси на основание чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК. Въззивният съд , в съответствие с трайната практика на ВКС, включителоно и таза посочена от жалбоподателя, е изложил мотиви към решението, в които е отговорил на всички твърдения и възражения на страните. Той се е произнесъл в решението си и по всички въпроси от значение за спора касаещи преценката за “справедливото” обезщетяване на неимуществените вреди, в съответствие с практиката на ВКС, включително и в посочените от жалбоподателя решения. В трайната практика на ВКС, се приема, че справедливото обезщетяване, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице в във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Определената сума пари в най-пълна степен следва да компенсира вредите. В съответствие именно с трайната практика на ВКС съдът е присъдил обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, които се дължат именно поради необходимостта пострадалият да бъде компенсиран в най пълна степен за вредите от незаконните действия на правозащитните органи. В този смисъл е и даденото разрешение в задължителната практика на ВКС / по смисъла на т.2 от ТР№1/2009г. на ОСГК и ТК на ВКС/ в решение от 24.06.2010г. по гр.д.№1650/2009г., решение от 09.06.2010г. по гр.д.№1091/2009г. на ВКС и решение от 20.12.2010г. по гр.д.№1889/2009г. на ВКС.
На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателя следва да заплати на ответника направените по делото разноски в размер на 1600 лева.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 22.10.2013г. по гр.д.№1646/2013г на АС София, с което частично е уважен иск с правно основание чл.2, ал.1 , т.3 ЗОДОВ.
ОСЪЖДА П. на РБ да заплати на К. Ц. Б. сумата 1600 лева разноски.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: