15
РЕШЕНИЕ
№ 146
София, 26.07.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в открито съдебно заседание на девети май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
с участието на секретаря Ванюша Стоилова
като изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА тър.дело № 61 210 по описа за 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „НТО Н…“ /с предишно наименование [фирма]/ със седалище в [населено място], подадена чрез процесуалния представител на дружеството адв.К. Я.-И. срещу решение № 158/21.1.2016 г, постановено по т.дело № 4482/2014 г на Софийски апелативен съд, 5 състав, Търговско отделение, с което е потвърдено решение от 4.7.2014 г на СГС, VI Търговско отделение, 18 състав, по търговско дело № 5465/2011 г в частта, с която е отхвърлен предявения от „НТО Н..“ /с предишно наименование [фирма]/ срещу [фирма]-София и [фирма] София иск по чл.124 ал.1 ГПК за сумата 19 759, 22 евро, представляваща част от цедираната наказателна лихва по договор за прехвърляне на вземане от 7.10.2011 г ; както и в частта, с която е обезсилено решението на първоинстанционния съд, с което искът в останалата част е отхвърлен като неоснователен, както и в частта, с която е потвърдено определението на СГС, постановено по реда на чл.248 ГПК.
В касационната жалба се подържа, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с процесуалния и материалния закон.Иска се отмяната му и постановяване на друго по същество, с което исковете да бъдат уважени, ведно със следващите се от това законни последици, респ.връщане на делото за ново разглеждане от друг състав.
Ответниците по касационната жалба [фирма] и [фирма] оспорват същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез процесуалния им представител адв.В. Г..Подържат, че решението е правилно и законосъобразно и следва да бъде оставено в сила.Претендират разноски.
Относно предмета на делото, без очертаването на който е невъзможно да се пристъпи към преценка за противоречие на въззивното решение с посочената в определението по допускане на касационно обжалване задължителна съдебна практика и произнасянето по касационните оплаквания.
Предявени са отрицателни установителни искове с правно основание чл.124 ал.1 ГПК.
С исковата молба ищецът [фирма] е твърдял, че с договор от 7.10.2011 г, вписан в Търговския регистър на 14.10.2011 г, цедентът [фирма] е прехвърлил на цесионера [фирма] вземания в размер на 3 037 258, 29 евро, който според ищеца е завишен със сумата 109 945, 90 евро.Претендира да бъде признато за установено, че прехвърленото вземане по договора за цесия е с 109 945, 90 евро над дължимото.С допълнителни искови молби от 23.5.12 г и от 5.6.12 г е уточнено, че цедираното задължение по договора за банков кредит /кредитна линия № 18/22.8.2001 г и последващите анекси/ е неправилно увеличено със сумата 67 254, 20 лв, като не се дължи и юрисконсултско възнаграждение в размер на 34 637, 80 лв, което не е съдебно присъдено, не се дължи и наказателна лихва от 8 074, 94 лв, която счита, че е повторно претендирана.Общо ищцовата страна е подала по делото молби-уточнения и допълнения на предявените искове 16 на брой, като само 2 от тях са депозирани преди извършване на доклада по делото по смисъла на чл.146 ГПК.С доклада, направен в съдебно заседание на 19.10.2012 г е очертан предмета на делото, а именно, че се касае за отрицателен установителен иск за установяване, че прехвърленото с договор за цесия вземане, произтичащо от договор за банков кредит № 18/22.8.2001 г е завишено със 109 945, 90 евро над дължимото.Тези суми, съгласно исковата молба и уточнителната такава от 21.1.2012 г представляват сбор от следните пера : 1/ 34 524, 57 евро, претендирана като недължима по договор за кредитна линия ; 2/ сума в размер на 6 346, 53 евро, претендирана като недължима по формирания незабавно изискуем кредит по платени от [фирма] банкови гаранции ; 3/сума в размер на 11 509, 47 евро, претендирана като недължима по формиран незабавно изискуем кредит, вследствие на платена банкова гаранция ; 4/сума в размер на 57 565, 32 евро, претендирани като „други дължими суми“ и уточнена като „разноски“ /молба от 21.1.2012 г/.
Безспорно е по делото, че [фирма] по искане на [фирма] е издала банкова гаранция № 36/0726/04 от 6.7.2004 г, в полза на „Ф. А. М. Х. Г.“ /, впоследствие с променено наименование „С. М. Е. К. М. Х. Г. енд Ко КГ“ за сумата 522 120 евро.Банковата гаранция е издадена въз основа на договор за банков кредит № 18/22.8.2001 г за сметка на лимита за издаване на банкови гаранции, като това е уговорено в допълнително споразумение № 9/21.6.2004 г към договор за банков кредит.На 10.1.2005 г пред [фирма] бенефициерът по банковата гаранция е направил искане за плащане на цялата сума в размер на 522 120 евро.Банката не е извършила плащане.Наредителят по гаранцията [фирма] изрично се е противопоставил на това, в представено по делото писмо изх.№ РК/629/13.9.2005 г.На 20.10.2005 г между [фирма] и [фирма] е сключено допълнително споразумение № 13 от 20.10.2005 г към договора за банков кредит, съгласно което наредителят по гаранцията [фирма] е поел задължение да обезщети банката и да поеме за своя сметка всички разходи, разноски и имуществени вреди, които биха възникнали и/или претърпени от банката в рамките на всички съдебни инстанции на евентуални съдебни процеси, образувани в резултат на неплащане на банковата гаранция.Изрично в споразумението е посочено, че ищецът ще поеме всички разходи на банката, включващи държавни такси, адвокатски хонорари /юрисконсултски възнаграждения, разноски за съдебни експертизи и заключения на вещи лица, и всички лихви за забава.Допълнителното споразумение е представено от ответника [фирма] с отговора на исковата молба и не е оспорено от ищеца, нито с допълнителната искова молба, нито с последващите молби-уточнения.За първи път с писмена молба от 8.3.2013 г, далеч след първото по делото съдебно заседание, проведено на 19.10.2012 г и доклада по делото ищецът е заявил, че това допълнително споразумение е нищожно, че вземането на банката е погасено по давност и е оспорил дължимостта на прехвърлените с договора за цесия суми, поради неправомерно поведение на банката, която не е платила своевременно банковата гаранция на бенефициера.
Установено е от доказателствата по делото, че след отказа на [фирма] да плати на бенефициера, срещу банката е предявен иск за цялата сума по гаранцията 522 120 евро, ведно със законната лихва за забава от 10.1.2005 г-датата на първото искане за заплащане на гаранцията до окончателното плащане.С влязло в сила решение № 763 от 12.10.2009 г по т.дело № 135/2008 на СГС, постановено при участието на [фирма] като трето лице-помагач, [фирма] е осъдена да заплати на бенефициера по гаранцията „С. М. Е. К. М. Х. Г. енд Ко КГ“ сумата 522 120 евро-главница по банкова гаранция 36/0726/04 ; 211 172 евро, представляваща законна лихва за забава върху главницата по банковата гаранция за периода 10.1.2005 г-датата на първото искане за плащане на суми по гаранцията до 24.1.2008 г ; законната лихва върху главницата по банковата гаранция за периода 25.1.08 г до окончателното плащане на сумата и 83 777, 53 лв-присъдени разноски за производството.Решението е потвърдено от САС, като [фирма] е осъдена да заплати на бенефициера по гаранцията и сумата 30 510, 95 лв-разноски, сторени във въззивното производство.Въз основа на осъдителното решение, на 9.6.2011 г [фирма] е платила сумите по влезлите в сила решения или общо 946 797, 14 евро, по незабавно изискуем кредит на основание договор № 18 от 22.8.2001 г и допълнително споразумение № 13/20.10.2005 г. В чл.6 ал.3 от договора за кредит страните са уговорили, че при плащане от страна на банката по банкова гаранция, длъжникът заплаща неустойка за забава в размер на ОЛП, но не по-малко от 3 % плюс надбавка от 20 пункта.С чл.5 ал.4 от договора за новация от 15.10.2004 г, към договора за банков кредит е предвидено намаляване на наказателната лихва, като е посочено, че по формиран незабавно изискуем кредит, при плащане от страна на банката по издадена гаранция, тя олихвява просрочените суми с наказателна лихва /неустойка/ в размер на тримесечен EURIBOR, плюс надбавка от 15 пункта годишно до окончателното плащане.От датата на плащане по гаранцията-9.6.11 г върху формираната главница в размер на 946 797, 14 евро, банката е начислявала наказателна лихва върху главницата по незабавно изискуемия кредит, която възлиза на 48 105, 81 евро.От приетите пред първоинстанционния съд основно и допълнително заключение по допуснатата съдебно-икономическа експертизи се установява, че по договора за кредит банката е поела ангажимент за издаване на банкови гаранции в размер на 2 175 320 лв, с краен срок за погасяване 25.11.2004 г, като с договор за новация от 15.10.2004 г е извършено превалутиране на задълженията в евро на обща сума 1 972 800 евро.С допълнително споразумение № 20 от 24.9.2008 г е уговорен краен срок за погасяване до 25.12.2009 г на четири вноски от по 400 000 лв, като нито една от тях не е погасена.На 10.1.2005 г бенефициерът по банковата гаранция е направил пред [фирма] искане за плащане на цялата сума в размер на 522 120 евро, на което наредителят [фирма] се е противопоставил с писмо изх.№ РК/229/13.9.2005 г, с твърдения за „невалидност и недопустимост на предявения иск за плащане, както и грешка в лицето“, предвид на което между дружеството и банката е сключено допълнителното споразумение № 13 от 20.10.2005 г за поемане на всички вреди и разноски, претърпени от банката в рамките на всички евентуални съдебни процеси, образувани в резултат на неплащане на банковата гаранция.След подписване на допълнителното споразумение с две писма от 8.11.05 г и 4.7.2007 г ищецът отново е подържал, че предявеният иск е „неправомерен и предявен за изкуствено създаване на условия за плащане по банковата гаранция.“
С писмена молба от 10.6.2013 г, докладвана от СГС в съдебно заседание на 11.6.2013 г ищцовата страна е направила искане за увеличение на размера на предявения иск от 109 945, 90 евро на 497 094, 40 евро.СГС е дал задължителни указания за уточняване на разликата в увеличения размер от 387 148, 50 евро.Ищецът е уточнил три самостоятелни пера : 1/ сумата 211 172 евро- обезщетение за забава върху главницата от 522 120 евро /тази сума представлява обаче част /от формираното задължение на [фирма] за дължима главница по договор за кредит, възникнала в резултат от плащане на банковата гаранция/ ; 2/ същото важи и за сумата 213 505, 14 евро ; 3/ сумата 19 759, 22 евро- представляваща разлика между начислената наказателна лихва върху главницата 946 797 евро и наказателната лихва върху действително дължимата според ищеца главница от 522 120 евро.Общият сбор на трите пера обаче не е съответствал на поисканото увеличение със сумата 387 148 ,50.
С определение от 15.7.2013 г, постановено по търг.дело № 5465/2011 г, Софийски градски съд, VI-18 състав е оставил без уважение искането на ищеца по делото [фирма] за допускане на изменение на иска по молба вх.№ 68171/10.6.2013 г и уточняваща молба от 18.6.2013 г.Съдът е приел, че с молба от 10.6.13 г, преди петото по ред съдебно заседание, ищецът е заявил искане за изменение на иска като бъде признато за установено, че прехвърленото вземане по договор за цесия от 7.10.11 г между двамата ответници е със 497 094, 40 евро в повече от дължимото от „Б.“ на цедента [фирма] по договор за банков кредит/кредитна линия от 22.8.2001 г и последващи анекси.Първоинстанционният съд е приел, че искането за изменение на иска е неоснователно, тъй като не се касае за изменение чрез увеличение на частично предявен иск, нито се касае за добавяне на изтекли лихви, нито е направено в преклузивните срокове, които по търговски дела са изтеглени напред предвид двойната размяна на книжа, а именно правото на ищеца да измени иска си с допълнителната искова молба-чл.372 ал.2 ГПК, за което му е указано със съобщение връчено на 22.5.12 г и срокът е изтекъл, като в допълнителната искова молба от 23.5.12 г липсва такова искане, като същото е преклудирано дори и спрямо срока по чл.214 ал.1 ГПК, тъй като първото редовно съдебно заседание по делото е проведено на 19.10.12 г, а искането не е заявено тогава.
С определение № 2527 от 15.11.2013 г, постановено по ч.гр.дело № 3912/2013 г, САС, Търговско отделение, шести състав е отменил определението на СГС, с което е оставено без уважение искането за увеличение на иска и вместо него е постановено друго, с което на основание чл.214 ал.1 ГПК е допуснато увеличение на предявения иск със сумата 387 148, 50 евро.В мотивите на определението е прието, че искането не е направено извън преклузивния срок.Безспорно, производството по делото е подчинено на разпоредбите на Глава тридесет и втора от ГПК, което означава, че извършването на посочените в разпоредбата на чл.372 ал.2 ГПК процесуални действия се преклудира с изтичането на срока за подаване на допълнителна искова молба.Това обаче не се отнася до хипотезата, в която изменението на иска се изразява в увеличаването на размера на претенцията, тъй като за нея е в сила изрично предвиденото изключение в чл.214 ал.1 ГПК, според което крайният срок за заявяването е приключването на съдебното дирене в първата инстанция.Изводът на първоинстанционния съд, че е предприето едновременно изменение на основанието и петитума на иска е приет за необоснован.Промяна в основанието на иска няма, доколкото размерът на наказателната лихва за периода от 10.6.11 г до 6.1-.11 г се претендира на същото основание, което е заявено в молбата и подържано от ищеца-несъответствие на размера на неговото задължение по банков кредит към първия ответник, с размера на вземането, което банката е цедирала на втория ответник.Включването на тази сума като част от общата претенция е станало след приемането на второто допълнително заключение на експертизата и затова няма процесуална пречка увеличението да бъде допуснато и по отношение на нея.Поради това САС е отменил първоинстанционното определение, с което е оставено без уважение искането на ищеца за изменение на иска и вместо него е постановил друго, по същество, с което на основание чл.214 ал.1 ГПК е допуснато увеличение на предявения иск със сумата 387 148, 50 евро.
С решение № 1038 от 4.7.2014 г, постановено по т.д. № 5465/11 г, Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-18 състав е отхвърлил като неоснователни предявените от [фирма] срещу „Обединена българска банка“ и [фирма] искове по чл.124 ал.1 ГПК за признаване за установено, че е недължимо цялото вземане, прехвърлено от „Обединена българска банка“ на [фирма] срещу ищеца по договор за цесия в размер на 456 223, 30 евро, състоящо се от следните пера : 1/ сумата 211 172 евро, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 522 120 евро, представляваща изплатена от [фирма] банкова гаранция на [фирма] А. за периода 10.1.2005 г-24.1.2008 г ; 2/ сума в размер на 213 505, 14 евро, представляваща законна лихва върху главницата от 522 120 евро за периода 24.1.08 г-31.5.11 г-част от формираното задължение на [фирма] за дължима главница по договор за кредит, възникнала в резултат на плащане по банкова гаранция, платена на [фирма] ; 3/ сума в размер на 19 759, 22 евро, представляваща разлика между начислената наказателна лихва върху главницата от 946 797 евро и наказателната лихва, начислена върху действително дължимата, според ищеца главница от 522 120 евро.
С обжалваното въззивно решение Софийски апелативен съд е приел, че допуснатото увеличение на иска със сумата 387 148, 50 евро, без да е внесена държавна такса върху увеличения размер е недопустимо.От таблицата, приложена към исковата молба, че оспорената главница, формирана вследствие на платена от [фирма] банкова гаранция на [фирма]-А. е само в размер на 10 евро, поради което искането за увеличение на законната лихва върху главницата от 522 120 евро, за периода 10.1.2005 г до май 2011 г е недопустимо.Недопустимо е й първоинстанционното решение като същото е обезсилено от САС в частта, с която е разгледан и отхвърлен като неоснователен искът за обезвреда в размер на законната лихва от 424 677, 14 евро/ 211 172 евро + 213 505, 14 евро/.Производството в тази му част е прекратено.Прието е, че разпоредбата на чл.372 ал.2 ГПК предвижда възможност за поясняване и допълване на първоначалната искова молба с допълнителна и възможност за изменение на предявения иск в срока за подаване на допълнителна искова молба.В изречение 2 на ал.2 на чл.372 ал.1 ГПК са изброени процесуалните действия на ищеца, упражняването на които е преклудирано с изтичане на срока по чл.371 ал.1 ГПК.Общото правило за изменение на иска по чл.214 ГПК определя срока, който ищецът би могъл да предприеме изменението, а производството по търговски спорове не предвижда специални изисквания относно изменението извън срока на предприемането му-в срока за подаване на допълнителна искова молба.За наличието на предпоставките и условията , на които следва да отговаря изменението, съдът следва да прилага нормата на чл.214 ГПК , като под поясняване и допълване се разбира уточняване и въвеждане на нови твърдения по вече релевирани обстоятелства.С наведените в допълнителната искова молба твърдения могат да се отстраняват неясноти и да се попълват пропуски при очертаване основанието на иска.Когато заявените с исковата молба факти и обстоятелства се квалифицират като недопустимо изменение на иска, съдът не дължи произнасяне по него.В останалата част увеличението допуснато от САС се отнася до обективно съединена претенция за наказателна лихва, поради което е прието от въззивния съд за процесуално допустимо.По основателността на установителния иск в непрекратената част, САС е приел следното : с влезли в сила определения от 6.7.12 г и 8.4.14 г е прекратено производството по конститутивния иск за отмяна на процесния договор за цесия и по отрицателния установителен иск в частта относно сумата 40 871, 10 евро /претенции по т.4.1 и т.4.2 от молбата на ищеца от март 2014 г, за която са издадени заповеди за изпълнение по чл.417 ГПК от СРС и не са постъпили възражения в срока по чл.414 ГПК, съответно не са предявени положителни установителни искове по чл.422 ГПК.За да отхвърли исковете за установяване недължимост на вземанията в непрекратената част на производството съдът е приел за безспорно сключването на договор за банков кредит между ищеца и [фирма] на 22.8.2001 г и анекси -20 броя допълнителни споразумения, както и договор за прехвърляне на вземания от 7.10.11 г между [фирма] и „Е.“.Цесията е възмездна и е надлежно съобщена на длъжника от цедента по реда на чл.99 ал.4 ЗЗД на 10.6.2011 г, а цената е заплатена на 7.10.11 г с платежно нареждане от посочената дата.Съгласно заключението на съдебно-икономическата експертиза от 23.1.2013 г, чиито констатации не са оспорени от страните, действителният размер на вземанията на [фирма] към ищеца, произтичащи от договор за банков кредит съвпада с описаните по пера във втората вертикална колона на таблицата на четвърта страница на исковата молба.Размерът на дължимите от ищеца суми към „ОББ“ по договора за банков кредит от 22.8.2001 г и допълнителните споразумения към него към датата на процесния договор за цесия-7.10.2011 г възлиза на 303 7258 ,29 евро.Оспорените главница, договорни, наказателни и законни лихви и разноски са осчетоводени от банката.Начислената в повече наказателна лихва произтича от броя на дните и закръглянето направени от програмата на банката и възлиза на 2939, 73 евро. Препращайки към мотивите на СГС, въззивният съд е приел за неоснователен искът за присъждане на наказателни лихви в размер на 19 759, 22 евро, /представляващи разлика между начислената наказателна лихва върху главницата от 946 797 евро и наказателната лихва, начислена върху действително дължимата според ищеца главница от 522 120 евро./
С определение № 91 от 26.1.2017 г, постановено по гр.дело № 61210/2016 г, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение е допуснал касационно обжалване на въззивното решение по два процесуалноправни въпроса, а именно :
1/При търговски спор, увеличението на размера на иска, попада ли сред действията, изчерпателно изброени в чл.372 ал.2 ГПК, които следва да се извършат в ограничения преклузивен срок или се прилага общата разпоредба на чл.214 ГПК.Счетено е, че е налице противоречие с определение № 112/19.2.2014 г по ч.т.д. № 3791/13 на ВКС, Второ търговско отделение и цитираното в него определение № 715/10.12.2015 г по търговско дело № 3160/16 г на ВКС, ТК, Второ ТО.
2/ Препращайки към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл.272 ГПК, въззивният съд изпълнил ли е задължението си да мотивира своето решение на основание чл.236 ал.2 ГПК, без да обсъди нито едно от оплакванията във въззивната жалба.
По отговора на първия от поставените процесуалноправни въпроси.
Задължителната практика на ВКС е безпротиворечива по въпроса, че при търговски спор, преклузията по чл.372 ал.2 ГПК не се отнася за искане за изменение единствено в размера на предявения иск.Това разрешение е обективирано в определение № 94 от 17.2.2017 г по ч.търг.дело № 2465/16 на ТК, Първо търговско отделение на ВКС, където е даден отговор, че търговецът би бил ограничен със сроковете по чл.372 ал.2 ГПК само при промяна на основанието или петитума на иска, но не и при увеличение, тъй като това изменение не предполага защита, различна от предприетата от противната страна, в което се състои правния смисъл на изискването на нормата-изменението да бъде заявено най-късно с допълнителната искова молба.В този, а не в противоположния смисъл е и разрешението, дадено с определение № 715 от 10.12.2015 г по ч.търг.дело № 3160/15 г на ВКС, ТК, Второ отделение, постановено по реда на чл.274 ал.3 ГПК и представляващо задължителна съдебна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Посочените от ответника определение № 362 от 30.4.2010 г по ч.т.дело № 156/2010 г на ВКС, ТК, Първо отделение, определение № 752 от 29.12.2015 г по ч.т.дело № 3475/15 г на ВКС, ТК, Второ отделение, както и определение № 362/30.4.2010 г по ч.т.дело № 156/2010 г не съдържат пряко разрешение на поставения въпрос, но те са в същия смисъл, поради което не могат да обосноват съществуването на противоречива съдебна практика.
Настоящият състав напълно споделя мотивите на определение № 112/19.2.2014 г по ч.т.дело № 3791/13 г на ВКС, Второ ГО.Освен това след анализ на решаващите мотиви на въззивният съд в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение, ВКС, Четвърто ГО се стига до извода, че липсва противоречието, констатирано в определението за допускане на касационен контрол.Това е така поради обстоятелството, че САС всъщност е основал решаващите си мотиви на определение № 362 от 30.4.2010 г по ч.т.дело № 156/2010 на ВКС, ТК, Първо отделение, в което е разгледана различна хипотеза, касаеща поясняването и допълването на първоначалната искова молба, а не изменение в размера на иска, което е винаги е допустимо в срока по чл.214 ГПК.
По втория процесуалноправен въпрос.
С приложената към определението за касационно обжалване на решението в тази част, съдебна практика е прието, че дори в хипотезата на чл.272 ГПК, макар и да препраща към мотивите на първоинстанционното решение, въззивният съд изготвя свои собствени мотиви относно наведените във въззивната жалба доводи, и преценката на доказателствата и направените въз основа на тях правни изводи.
В разглеждания случай въззивният съд е изложил лаконични мотиви, препращайки към решението на СГС, поради което е налице процесуално нарушение.Същото обаче не е съществено, доколкото не е налице необходимост от събиране на нови доказателства, както и поради факта, че новосъбрани и необсъдени от САС доказателства не са налице. Това не налага отмяна на решението в тази част и връщане на делото за ново разглеждане, а съставът на ВКС може да се произнесе по същество по оплакванията в касационната жалба.
По оплакванията в касационната жалба.
Първоинстанционният съд е приел, че с молбата за увеличение на предявения иск, ищецът е претендирал едновременно изменение на основанието и петитума на иска, което е недопустимо.С обжалваното въззивно решение тази аргументация на Софийски градски съд е споделена напълно, поради което решението е частично обезсилено и производството по делото е прекратено.Правилно и в съответствие с данните по делото въззивният съд е приел, че от таблицата, съдържаща се в исковата молба е видно, че оспорената главница, формирана вследствие на платената от „ОББ“ банкова гаранция възлиза на 10 евро, поради което искането за изменение чрез увеличение на иска е процесуално недопустимо.
С оглед дадения по-горе отговор на първия процесуален въпрос и като изхожда от мотивите на въззивното решение в частта, обезсилваща първоинстанционния акт, настоящия състав на Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че по същество липсва противоречие между въззивното решение и определението за допускане на касационен контрол, тъй като в случая под формата на изменение на иска чрез неговото увеличение е допуснато едновременно изменение на основанието и петитума на предявения иск.Твърдяното от ищеца несъответствие в размера на неговото задължение към [фирма] по банков кредит е променено с въвеждане на нови факти, обективирани в допълнителна молба от 8.3.2013 г, подадена след срока по чл.372 ал.2 ГПК.Тази молба е била последвана от молба от 10.6.2013 г с искане за увеличение на иска, чрез включване на допълнителни суми, които не съставляват лихва.Това представлява недопустимо изменение на иска, дори той е отрицателен установителен иск.Според разбирането на ищеца обстоятелствената част на отрицателния установителен иск за недължимост на суми би могла да се свежда до твърдението, че ищецът „не дължи“.Това виждане е неправилно.Обстоятелствената част на отрицателния устанотиветелен иск, както обстоятелствената част на всеки друг иск трябва да съдържа фактически твърдения, които обосновават недължимост на индивидуализираното по основание и размер задължение.
Въвеждането на нови твърдения като основания на предявения иск винаги представлява изменение на иска досежно неговото основание, което при исковете по търговски спорове може да бъде направено в срока за допълнителната искова молба-чл.372 ал.2 ГПК.След този срок правото на ищеца да иска изменение на иска е недопустимо и тъй като с него се въвеждат доводи и обстоятелства, които не са заявени с исковата молба и допълнителната искова молба и се претендира установяване на вземания, които не са сред изрично уточнените по пера. По тези съображения допуснатото от САС увеличение на иска е процесуално недопустимо за разликата над първоначално предявения размер от 109 9451, 90 евро.Това е така предвид факта, че цялата сума над първоначално заявената до незаконосъобразно увеличената, не представлява по същността си наказателна лихва, а част от формираната главница по допълнително споразумение № 13, сключено към договора за кредит.А след като се касае за увеличение чрез добавяне на нова част към главницата, която не е заявена своевременно и то по иск, който не е предявен като частичен, то категорично става въпрос за едновременно и и недопустимо изменение на основанието и петитума на предявения иск.
Неоснователно е и оплакването на касатора, че след като е обезсилил първоинстанционното решение, въззивният съд е следвало да върне делото за ново разглеждане в обезсилената част.Съгласно разпоредбата на чл.270 ал.3 изр.1 ГПК, когато решението е недопустимо въззивният съд го обезсилва и прекратява производството по делото.Същото следва да бъде върнато за ново разглеждане само ако първоинстанционният съд е разгледал непредявен иск, вместо да разгледа предявения.
По оплакванията в касационнатата жалба относно основателността на исковете за сумите 19 759, 22 евро и 109 945, 90 евро.В тази част не се налага събирането или обсъждането на нови доказателства, тъй като всички се съдържат в кориците на първоинстанционното дело, поради което делото не следва да се връща за ново разглеждане от въззивния съд.Двата иска се допустими, но неоснователни.
В разпоредбата на чл.442 от ТЗ е дадена легална дефиниция на договора за банкова гаранция, съгласно която банката се задължава да плати на посоченото в гаранцията лице определена сума пари, при условия, посочени в нея.В съответствие с чл.17 от Еднообразните правила за гаранциите на поискване, публикувани под № 458 на Международната търговска камара, в случай на предявена претенция по гаранцията, гарантът следва да уведоми незабавно за това наредителя, а съгласно чл.21 изрично е предвидено и задължение на гаранта да изпрати искането за плащане, направено от бенефициера и придружаващите го документи на наредителя.Това прави неоснователно оплакването на касатора, че [фирма] е следвало незабавно да изплати банковата гаранция и неправомерно не е сторила това.В случая наредителят трикратно се е противопоставил и именно поради тази причина банката е пристъпила към сключване на допълнителното споразумение.След отказа на наредителя с влязло в сила съдебно решение [фирма] е осъдена да заплати на бенефициера по гаранцията сумата 946 797, 14 евро.В мотивите на двете решения са изчерпани всички възражения на [фирма] срещу допустимостта и основателността на предявения иск по гаранцията, включително възраженията за влизането й в сила, за нейната действителност, основани на липса на каузално правоотношение между бенефициера и наредителя.На основание чл.179 ал.2 ГПК /отм/, респ.чл.223 ал.2 ГПК установеното в мотивите е задължително за третото лице-помагач [фирма] в отношенията му с [фирма].Установителното действие на мотивите на влязлото в сила решение е обвързващо и за ответника [фирма] като частен правоприемник на [фирма], по силата на сключения договор за цесия.Плащането на банковата гаранция е довело до възникване на задължение в размер на 946 797, 14 евро, както следва : 522 120 евро-сума по издадената банкова гаранция, тъй като плащането й води до формиране на незабавно изискуем кредит на основание чл.4 ал.5, съгласно който плащането, на която и да е от банковите гаранции е отлагателно условие, при сбъдването на което договорът за кредит поражда действие между страните, като размера на кредита е равен на сумата по платената гаранция.Видно от основното заключение по допуснатата съдебно-икономическа експертиза правилен е размерът на формирания от банката незабавно изискуем кредит от 946 797, 14 евро.
За първи път с писмена молба от 8.3.2013 г ищецът е посочил, че оспорва изцяло наличието на вземане в размер на 946 797, 14 евро, че вземането произтичащо от заплатена банкова гаранция е погасено по давност, че допълнително споразумение № 13 към договор за банков кредит е нищожно на множество основания : поради липса на предмет, противоречие със закона, заобикаляне на закона и нарушаване на добрите нрави.Всички тези доводи, като извършени след настъпване на преклузията по чл.146 ал.3 ГПК вр.чл.377 ГПК са недопустими и не следва да бъдат разглеждани.Те не са въведени нито с първоначалната искова молба, нито при нейното изменение и допълване, а представеното допълнително споразумение е прието като документ без да бъде оспорено от страна на ищецът-касатор.Поради това новите фактически твърдения не следва да бъдат разглеждани.
За пълнота на изложението, следва да бъде отчелязано, че независимо, че твърденията по молбата от 8.3.13 г са несвоевременно заявени и като такива преклудирани, те са и неоснователни, но доколкото са наведени в касационната жалба, съдът намира, че следва да им даде отговор по същество.
Доводите на касатора, че е нищожно сключеното допълнително споразумение № 13 от 20.10.2005 г към договора за банков кредит, с което [фирма] е поело задължение да обезщети банката за всички вреди и разходи, свързани с неплащане на банковата гаранция са неоснователни и не намират опора в закона.На 9.6.2011 г [фирма] е извършила плащане на сума в размер на 946 797, 14 евро по банковата сметка на бенефициера С. М. енд К. М. Х. Г. енд Ко КГ и съгласно уговореното в допълнителното споразумение, платените от банката суми са трансформирани в парично вземане на банката към ищеца.По отношение на противоречието на споразумението със закона следва да бъде отбелязано, че ищецът не сочи нито противоречие с конкретна правна норма, нито с императивна правна норма, за чието приложение съдът следи служебно.Необосновано е твърдението, че споразумението противоречи на правната природа на договора з