ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 745
София, 10.06.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на осми юни през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 50 по описа за 2015 година
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на дружество [фирма] със седалище и адрес на управление в [населено място], чрез процесуалния му представител адв.Б. В. срещу решение № 347/30.6.2014 г, постановено по гр.дело № 254/14 г на Русенски окръжен съд, Гражданска колегия в частта, с която са уважени исковете по чл.200 ал.1 от КТ на Д. Т. Д. за сумата 50 000 лв и на Р. П. А. за сумата 60 000 лв, както и в частта, с която съдът е присъдил на тримата ищци Д. Д., Р. А. и С. Т. законна лихва върху уважените размери, считано от датата на трудовата злополука-21.1.12 г.Решението на Русенски окръжен съд е влязло в сила в частта, с която на малолетния С. Д. Т. е присъдена главницата от 75 000 лв-обезщетение за неимуществени вреди.
В касационната жалба се подържа, че въззивното решение в тези части е неправилно, постановено в нарушение на процесуалните правила и материалния закон и е необосновано.Подържа се, че съдът е формирал неправилни правни изводи относно кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди, поради смърт на техен близък, включвайки в този кръг майката на пострадалата при трудова злополука и лицето, с което е съжителствала на съпружески начала.
Ответниците по касационната жалба Р. П. А., Д. Т. Т. лично и като законен представител на малолетния С. Д. Т. чрез процесуалния им представител адв.Д. А. оспорват касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран по делото.Подържат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.Респ.подържат, че касационната жалба е неоснователно, а въззивното решение-правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.287 ал.1 от ГПК.
С решение № 2184 от 20.12.2013 г, по гр.дело № 1883/2013 г, Русенски районен съд, 11 граждански състав е осъдил [фирма] да заплати на основание чл.200 ал.1 от КТ на С. Д. Т., представляван от своя баща и законен представител Д. Т. Д. сумата 75 000 лв-обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на неговата майка Е. К. А. ; на Д. Т. Д. и на Р. П. А. обезщетение за неимуществени вреди в размер на по 60 000 лв за претърпени от смъртта на Е. А., ведно със законната лихва върху посочените главници, считано от 21.1.12 г до окончателното плащане, като е отхвърлил исковете над присъдените до пълните предявени размери от по 80 000 лв като неоснователни.
С въззивното решение Русенски окръжен съд е отменил това на първоинстанционния съд в частта, с която на Д. Т. Д. е присъдено обезщетение на основание чл.200 ал.1 от КТ за разликата над сумата 50 000 лв до сумата 60 000 лв и в тази част е отхвърлил иска.Потвърдил е решението в останалите обжалвани части.
От данните по делото се установява следното :
Предявените искове са с правно основание чл.200 ал.1 от КТ.
От фактическа страна е установено, че с разпореждане № 77 от 2.3.2012 г на РУ „Социално осигуряване” е призната за трудова на основание чл.60 ал.1 от Кодекса за социално осигуряване декларираната от осигурителя [фирма] [населено място] трудова злополука, станала с Е. К. А.. Прието е, че на 21.1.2012 г пострадалата, изпълнявайки трудовите си функции на „търговски представител”, заедно с И. Д. /”специалист продажби”/ са обхождали търговските обекти от североизточен регион по обичайни маршрути, със служебен лек автомобил „Д.” с рег. [рег.номер на МПС] , управляван от А..Лекият автомобил се е движил по главен път II 21 Р.-С., в посока към [населено място].Към 11, 30 ч на около 5 км от [населено място] поле автомобилът е поднесъл, завъртял се е и е ударил преминаващ товарен автомобил „С.” с рег. [рег.номер на МПС] .Смъртта на Е. А. е настъпила мигновено, в резултат на получените тежки множествени травми при възникналия сблъсък.
Ищцата Р. П. А. е майка на починалата Е. К. А., ищецът С. Д. Т.-род на 16.8.2007 г е неин сина, а Д. Т. Т. е баща на малолетния С. Т..
От правна страна по делото е прието, че предявените от Р. П. А. и Д. Т. Т. са основателни до присъдените размери, а законната лихва върху обезщетенията на тримата ищци се дължи от датата на трудовата злополука.Съображенията на съдаса следните : В съответствие с ППВС № 4/1961 г и ППВС № 5/69 г, представляващи задължителна съдебна практика, майката на починалата Е. А. и съжителствалия с нея на съпружески начала Д. Т. имат право на обезщетение за неимуществени вреди.Тяхното право не възниква по наследство, а се основава на лично претърпени болки и страдания от смъртта на починалата при трудова злополука.Приел е, че върху така определените размери на обезщетенията на тримата ищци се дължи законна лихва, считано от деня на увреждането-21.1.12 г, тъй като отговорността на работодателя макар и да произтича от трудово правоотношение по съществото си е деликтна като лихва се дължи от датата на увреждането, а не от момента на влизане в сила на съдебния акт, определящ размера на обезщетението.
В изложението на основанията по чл.284 ал.3 от ГПК е посочено касационното основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК.
Поставените материалноправни въпроси, които са подготвили, обусловили изводите на въззивния съд са два :
1/Материалноправният въпрос „по приложението на чл.200 от КТ относно кръга на лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди при смърт на пострадал при трудова злополука ; разполага ли с право на иск по чл.200 от КТ за обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, причинила смърт, родителя на починалото лице, ако той не е законен наследник на същото, както и разполага ли с право на иск по чл.200 ал.1 от КТ лицето, съжителстващо на съпружески начала с пострадалия при трудова злополука и приложими ли са при исковете по чл.200 от КТ указанията, дадени с ППВС № 4/61 г, 5/69 г и 2/84 г относно кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди” и
2/От кой момент се дължи законна лихва върху обезщетението по чл.200 ал.1 от КТ : от датата на увреждането или от датата на подаване на исковата молба в съда.
По първия от поставените въпроси.
Същият е разрешен по задължителен начин с решение № 140 от 24.7.2013 г по гр.дело № 1328/12 г на ВКС, Трето ГО и решение № 499/11 г по гр.дело № 1577/2010 г на ВКС, Четвърто Гражданско отделение.С тези решения е прието, че отговорността на работодателя по чл.200 от КТ за обезщетение за пострадал от трудова злополука, макар и да произтича от договор е по естеството си деликтна, поради което правилата на деликтите са приложими към тази отговорност.Обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на пострадал от трудова злополука възмездява страданията или загубата на материална опора и подкрепа, понесени от близките на починалия.Изхождайки от предпоставката, че неимуществените вреди са неизмерими в пари, а увредените лица са в различни отношения с пострадалия, Пленумът на ВС на РБ е приел ограничителни критерии за определяне на лицата, имащи право на обезщетение.Така съгласно т.2 от Постановление № 4 от 25.5.1961 г на Пленума на ВС на РБ, при смърт на пострадалия поради непозволено увреждане кръгът на лицата, които имат право на неимуществени вреди се определя от съда по справедливост и обхваща най-близките роднини като низходящите, възходящите и съпруга.С Постановление № 5 от 24.11.1969 г на Пленума на ВС на РБ, т.2 от Постановление № 4 от 25.5.1961 г е допълнена в следния смисъл : имат право на обезщетение за неимуществени вреди и отглежданото, но неосиновено дете, отглеждащия го и лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без да е бил сключен брак.
Съгласно цитираната по-горе задължителна съдебна практика родителите на починалото при трудова злополука лице, както и лицето, което е живяло с него на съпружески начала са в кръга на тези, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди.В случая претенцията на тези лица, предявена по реда на чл.200 от КТ се основава не на наследствени права, а на лично претърпени неимуществени вреди от смъртта на пострадалия от трудова злополука. С въззивното решение поставените от касатора въпроси са разрешени в съответствие с посочената задължителна практика.
По втория въпрос.
С изложението касаторът е представил решение № 510 от 30.11.2010 г на ВКС, Четвърто ГО по гр.дело № 1923/2009 г, постановено по реда на чл.290 от ГПК, с което е прието, че меродавния момент за определяне размера на обезщетението е постановяване на съдебния акт, а не момента на злополуката, поради което и законната лихва върху главницата се дължи от момента на влизане в сила на решението на ВКС.
Поставеният от касатора въпрос е разрешен с решение № 217 от 25.7.2013 г по гр.дело № 1038/12 г на ВКС, Четвърто ГО, постановено по реда на чл.290 от ГПК и представляващо задължителна съдебна практика.С него е прието, че когато задължението, произхожда от непозволено увреждане, произтичащо от трудова злополука, длъжникът се смята в забава и без покана, т.е. той дължи лихва от момента на настъпване на увреждането.Следователно лихвата като обезщетение при неизпълнение на вземане за неимуществени вреди, произтичащо от деликт е дължима от момента на настъпване на правопораждащия вредите юридически факт-увреждането, а не от момента на влизане в сила на съдебния за определяне размера на обезщетението, т.е от момента на изискуемостта, а не от момента на ликвидността на вземането.
Настоящият състав на ВКС намира, че противоречива съдебна практика по поставения от касатора въпрос не съществува, тъйкато същата е уеднаквена чрез постановяване на множество решения по реда на чл.290 от ГПК, съгласно които лихвата върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди се дължи от момента на деликта.Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената практика, следователно не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Останалите формулирани в изложението по чл.284 ал.3 от ГПК въпроси, а именно : „дали отговорността по чл.200 от КТ е същинската отговорност за непозволено увреждане, винаги ли трудовата злополука е резултат на деликт, т.е следствие на виновно действие/бездействие на лице, упражнено спрямо пострадалия, за деликт ли носи отговорност работодателя, когато трудовата злополука е настъпила на път към работа, или случайно събитие или изцяло по вина на работника ; вменена ли е вина на работодателя при хипотезата на чл.201 от КТ, когато въпреки, че вредите са последица на груба небрежност на работника, и дори да му се признае съответен дял в съпричиняването на вредоносния резултат, той-работодателят все пак ще дължи обезщетение” са общотеоретични, а някои от тях хипотетични.Същите не са обсъждани в мотивите на решението, и не са обусловили решаващите изводи на съда, поради което не съставляват основание за допускане на касационно обжалване.
Предвид отсъствието на предпоставките по чл.280 ал.1 от ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решение.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78 ал.3 от ГПК касаторът дължи на ответниците направените от тях разноски в това производство на сума 1000 лв, представляващи възнаграждение за един адвокат.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 347/30.6.2014 г, постановено по гр.дело № 254/14 г на Русенски окръжен съд, Гражданска колегия в обжалваните му части.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Р. П. С. и Д. Т. Т. на основание чл.78 ал.3 от ГПК разноски в размер на 1000 лв, представляващи възнаграждение за един адвокат.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.