ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 263
София, 10.03.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на девети март през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 4278 по описа за 2016 година
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационните жалби на ПРБ и А. Д. К. от [населено място], страни по възивно гражданско дело №118/2016г. по описа на Апелативен съд-Б., срещу постановеното по него решение №45/22.04.2016г. в частта, с която искът по чл.2, ал.1 т.3 от ЗОДОВ е уважен, съответно-отхвърлен.
С обжалваното въззивно решение е отменено решение №4 от 26.01.2016г., постановено по гр.д.№513/2015г. по описа на Окръжен съд-Бургас, в частта му, с която е уважен предявеният от А. К. срещу П. иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно воденото наказателно производство за извършени престъпления по чл.308, ал.3, вр. с ал.2, вр. с ал.1, вр. чл.26, ал.1, вр. с чл.20 от НК и по чл.321, ал.2, вр. чл.93, т.20 от НК над размера от 15 000лв. до присъдените от първоинстанционния съд 30 000лв. и вместо него е постановено друго, с което искът е отхвърлен над този размер. В останалата част, с която е отхвърлен предявеният иск за неимуществени вреди за разликата над 30 000 лв. до пълния предявен размер от 50 000 лв., първоинстанционното решение е потвърдено.
Решението е обжалвано от ПРБ, чрез Г. К.-прокурор в Апелативна прокуратура-Б., в осъдителната част. Поддържа се нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на въззивното решение в обжалваната част. Сочат се основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
Прокуратурата счита, че с решението си Софийският апелативен съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД, както и по материалноправния въпрос, свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД.
Според него по тези въпроси обжалваното решение противоречи на т.ІІ от ППВС №4/23.12.1968г., както и на решение №25 от 11.02.2014г. на ВКС по гр.д.№5302/2012г., ІІ г.о.; решение №359 от 25.09.2012г. на ВКС по гр.д.№1224/2011г., ІV г.о.; решение №480 от 23.04.2013г. на ВКС по гр.д.№85/2012г., ІV г.о. и решение №832 от 10.12.2010г. на ВКС по гр.д.№593/2010г., ІV г.о.
Решението е обжалвано и от А. Д. К., чрез пълномощника му адв.Г. Н., в частта, с която е отменено първоинстанционното решение. Жалбоподателят поддържа нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост на въззивното решение в обжалваната от него отхвърлителна част. В изложението по чл.284, ал.3 сочи основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК.
Поставя въпрос свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице и критерия за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД. Счита, че по този въпрос е налице противоречива практика, обективирана в решение №5105 от 10.07.2015г. на СГС по гр.д.№6249/2014г.; решение №759 от 10.05.2012г. на САС по в.гр.д.№3372/2011г.; решение №146 от 09.10.2013г. на АС-Варна по в.гр.д.№292/2013г. и решение №184 от 29.01.2015г. на ОС-Пловдив по гр.д.№2293/2014г.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирани страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговарят на изискванията на чл.287, ал.1 от ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационните жалби са процесуално допустими. По заявените от страните основания за допускане на касационно обжалване, съдът намира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на А. К. е било повдигнато обвинение за извършени престъпления по чл.308, ал.3, вр. с ал.2, вр. с ал.1, вр. чл.26, ал.1, вр. с чл.20 от НК и по чл.321, ал.2, вр. чл.93, т.20 от НК с постановления на Окръжна прокуратура-Б.. С присъда от 31.05.2012г., постановена по нохд №229/2012г. по описа на Специализирания наказателен съд-София, ищецът е признат за невинен и е оправдан по повдигнатите му обвинения. Оправдателната присъда е потвърдена с решение №10 от 15.11.2012г., постановено по внохд №185/2012г. по описа на Апелативен специализиран наказателен съд-София и решение №271/16.09.2013г. по кнохд №764/2013г. на ВКС. Наказателното производство от привличането на ищеца в качеството му на обвиняем до приключването му с влязла в сила оправдателна присъда е продължило 3 години и 5 месеца, като в съдебната му фаза са проведени общо 5 съдебни заседания, в които К. се е явявал лично. В досъдебното производство, с участието на ищеца са извършени следните процесуално-следствени действия: с постановление от 09.04.2010г. на ОП Б. е задържан за 72 часа; с постановление от 13.04.2010г. му е взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 3000лв., която не е променяна да приключването на наказателното производство; с постановление от 22.04.2010г. му е наложена мярка „забрана за напускане пределите на РБългария“, отменена от СпНС на 31.05.2012г.; разпитван е неколкократно. От събраните по делото гласни и писмени доказателства, въззивният съд е приел за установено, че А. К., в резултат на незаконно повдигнатото му обвинение е претърпял морални вреди, изразяващи се в преживян стрес, непрекъснато притеснение за изхода на делото, което му е пречило да изпълнява служебните си задължения, влошило се е здравословното му състояние-поставена му е диагноза „неинсулинозависим захарен диабет-новооткрит“, ограничил е контактите си със своите познати и се е сринал духом. Изпитвал е срам от факта, че е бил арестуван и че му е било повдигнато обвинение, останал е без работа, а воденото срещу него наказателно производство е било публично разгласено.
От правна страна въззивният съд е приел, че предвид оправдаването на ищеца с влязла в сила присъда по повдигнатите му обвинения, действията на органите на Прокуратурата срещу ищеца са били незаконни по смисъла на чл.2 от ЗОДОВ. Те са довели до търпени от ищеца страдания, изразяващи се в ограничаване на личната му свобода, правото му на свободно придвижване, довели са до изпитвани негативни емоции и субективно чувство на срам и вина, които от своя страна формират търпени от ищеца неимуществени вреди. Било е дискредитирано доброто име на ищеца, уронени са били честта и достойнството му, както в професионалната му среда, така и в обществото като цяло. Продължилото повече от три години незаконно обвинение е довело до влошаване на здравословното му състояние, провокирано от силните отрицателни емоции и непрекъснатия стрес-той е заболял от „неинсулинозависим захарен диабет“.
Настоящият състав на ВКС, Четвърто гражданско отделение счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1 ГПК, поради следните съображения: Поставените в изложенията към касационните жалби на ищеца и на ответника правни въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС, по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд е установил всички релевантни факти от значение правния спор и въз основа на тях е формирал собствени правни изводи за наличието на причинно-следствена връзка между повдигането на незаконно обвинение от прокуратурата и настъпилите неимуществени вреди за пострадалия, което е в съответствие с ТР №1/2001 г. по т.д. № 1/2000г. на ОСГК, т.19, която не е загубила сила и при действието на ГПК от 2007 г. Според дадените разяснения в тълкувателното решение, при разглеждане на делото във въззивното производство, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Възивният съд се е произнесъл в решението си по всички конкретни въпроси от значение за спора, касаещи преценката за „справедливото” обезщетяване на неимуществени вреди, в съответствие с практиката на ВКС, включително и в посочената от жалбоподателите т.ІІ от ППВС №4/23.12.1968г. Според тази разпоредба размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД обаче не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В случая изводите на въззивния съд за размера на обезщетението са мотивирани по начина, който обвързващата практика изисква, а въпросът, дали тези изводи са правилни, не може да се разглежда в производството по чл.288 ГПК.
В трайната практика на ВКС се приема, че справедливото обезщетяване, каквото изисква чл.52 ЗЗД, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. В съответствие именно с трайната практика на ВКС /включително и посочената от касаторите/ съдът е присъдил обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, които се дължат именно поради необходимостта пострадалият да бъде компенсиран в най-пълна степен за вредите от незаконни действия на правозащитните органи. В този смисъл е и даденото разрешение в задължителната практика на ВКС /по смисъла на т. 2 от ТР № 1/2009 г. на ОСГК и ТК на ВКС/ в решение от 24.06.2010 г. по гр. д. № 1650/2009 г., решение от 09.06.2010 г. по гр. д. № 1091/2009 г. на ВКС и решение от 20.12.2010 г. по гр. д. № 1889/2009 г. на ВКС. Въззивният съд е изследвал и отчел всички конкретни обстоятелства, имащи отношение към последиците от проведеното наказателно преследване, а именно: вида и интензивността на доказаните и реално преживяните от ищеца емоционални страдания и безпокойства от повдигнатото му обвинение в извършване на престъпления по чл.308, ал.3, вр. с ал.2, вр. с ал.1, вр. чл.26, ал.1, вр. с чл.20 от НК и по чл.321, ал.2, вр. чл.93, т.20 от НК, продължителността на воденото срещу него наказателно производство /над 3 години/, която е извън разумните срокове, множеството извършени спрямо него процесуални и процесуално-следствени действия, както и взетите мярка за неотклонение „парична гаранция” и мярка за процесуална принуда „забрана за напускане пределите на Република България”. Съобразени са тежестта и характера на повдигнатите обвинения, чистото съдебно минало на ищеца, както и пораженията, които неоправданата наказателна репресия е нанесла върху психиката и здравословното му състояние-изпитаните стрес, притеснения, чувство на унижение, изпитвания срам, вследствие на който е ограничил социалните си контакти, притеснения поради невъзможността да осигурява средства за издръжка на семейството си, както и заболяването му от неинсулинозависим захарен диабет. Съдът е отчел и обстоятелството, че присъденото обезщетение не следва да надвишава справедливия размер, необходим за репариране на реално претърпените неимуществени вреди, поради което за разликата над сумата от 15 000.00 лв. е отхвърлил иска като неосноснователен. С оглед на изложеното, не се установява поставените правни въпроси да са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, поради което не е налице основанието чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
Решението на въззивния съд е в съответствие с трайната практика по тълкуването и прилагането на закона, намерила израз в ППВС № 4/68, ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, с оглед на което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по чл.280, ал.1, т.2 ГПК по поставения от касатора А. К. въпрос за определянето на справедливия размер на обезщетението при сходни случаи, тъй като съдебната практика по поставения въпрос е уеднаквена, което изключва основанието за противоречиво решаване от съдилищата при тълкуването на едни и същи разпоредби на закона. За да е налице това основание делото трябва да е решено в противоречие с влезли в сила решения на други съдилища, т.е. да е налице различно решаване на еднородни случаи, към които се прилага една и съща норма, според т.3 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не може да се приеме, че поставеният въпрос е разрешен противоречиво с обжалваното въззивно решение и посочените съдебни решения, когато в тях е определен размер на обезщетение за неимуществени вреди въз основа на различни обстоятелства за вида и продължителността на наказателното преследване, както и конкретно установените по всяко от делата негативни проявления във физическата и емоционална сфера на пострадалите и техните семейства.
Предвид изложените съображения, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания да се допусне касационно обжалване поради липсата на допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК.
Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №45 от 22.04.2016г., постановено по в.гр.д.№118/2016г. по описа на Апелативен съд-Б..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.