ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 223
София, 13.02.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на десети февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 7028 по описа за 2014 година
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 от ГПК.
Образувано е по касационните жалби на П. на РБ и В. З. З. срещу решението по възивно гражданско дело №606/2014г. по описа на Пловдивския апелативен съд срещу постановеното по него решение № 417 от 07.07.2014г в частта, с която искът по чл.2 ал.1 т.3 е отхвърлен, съответно-е уважен.
С обжалваното въззивно решение е отменено решение №461/05.03.2014г., постановено по гр.д.№320/2013г. по описа на Пловдивския окръжен съд-ІІІ гр.с-в, в частта, с която е отхвърлен предявеният от В. З. З. от [населено място] против П. на РБ иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на воденото срещу него наказателно производство по сл.д.№688/2005г. на Окръжна следствена служба-Пловдив, до размер от 3000.00 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 30.01.2010г. до окончателното й изплащане, като вместо това ответника П. на РБ е осъден да заплати на В. З. З. сумата от 3000.00 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди в резултат на образувано досъдебно производство по сл.д.№688/2005г. на О.-Пловдив за извършено престъпление по чл.286, ал.2, във вр. с ал.1 от НК, прекратено с постановление от 11.12.2007г. на прокурор при Районна прокуратура-Пловдив, влязло в сила на 07.02.2008г., изразяващи се в стрес, психическо напрежение, огорчение от правозащитните органи, опасения, че може да бъде осъден, неудобства поради често провежданите процесуално-следствени действия, възникване на проблеми в семейството и със съседи, промяна в обичайния му начин на живот и затваряне в себе си, задълбочаване на здравословните му проблеми и откриване на захарен диабет в лека форма и ограничаване на свободното му придвижване, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 30.01.2010г. до окончателното й изплащане, както и 48.50 лв. разноски в производството по делото и е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен иска за разликата над 3000.00 лв. до пълния предявен размер от 100 000.00 лв.
Решението е обжалвано от В. З. З., чрез пълномощника му адв.Е. К. от САК, в отхвърлителната му част за размера над 3000.00 лв. до 100 000.00 лв. Счита, че в тази му част решението е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано.
Решението е обжалвано от П. на РБ, чрез Я. Ш.-прокурор в А. пр-П, в осъдителната му част. Счита, че в тази му част решението е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано.
В срока по чл.287, ал.1 от ГПК В. З. З. оспорва жалбата на П. на РБ по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез пълномощника му адв.Е. К.. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респективно, че подадената касационна жалба е неоснователна.
Срещу касационната жалба на В. З. не е постъпил отговор от насрещната страна.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирани страни срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговарят на изискванията на чл.287, ал.1 от ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационните жалби са процесуално допустими. По заявените от страните основания за допускане на касационно обжалване, съдът намира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 27.10.2003г. В. З. е разпитан от дознател в качеството му на уличено лице и е уведомен, че против него започва наказателно преследване за това, че на 13.09.2002г. в [населено място], пред надлежен орган на властта е набедил Е. С. в извършване на престъпление, като знаел, че е невинен, което е престъпление по чл.286, ал.1 от НК. С постановление от 14.07.2005г. на следовател при О.-П В. З. е привлечен като обвиняем за това, че на 24.02.2003г. в [населено място], пред надлежен орган на властта-Окръжна прокуратура-Пловдив, в писмена жалба е набедил Е. С. в извършване на престъпление по чл.144, ал.3 от НК, изразяващо се в закана за убийство, като е знаел, че е невинен и набеденият е бил привлечен към наказателна отговорност. Срещу З. е взета мярка за неотклонение „подписка”. Образувано н.о.х.д. №404/2007г. по описа на Пловдивски районен съд-ХХІІІ н.с. С разпореждане от 27.04.2007г. производството по н.о.х.д. №404/2007г. е прекратено, а делото е върнато на Районна прокуратура-Пловдив за отстраняване на констатираните от съда съществени нарушения на процесуалните правила. На 31.07.2007г. е направен опит ищецът да бъде разпитан като обвиняем, но той е заявил, че желае да си упълномощи защитник по делото, за което му е дадена възможност. С постановление от 24.08.2007г. на прокурор при Районна прокуратура-Пловдив по сл.д.№688/2005г. ищецът отново е привлечен като обвиняем за престъпление по чл.286, ал.2 във вр. с ал.1 от НК. Това постановление не е било подписано обвиняемия с мотив, че има устно упълномощен адвокат-Н. А. от София, но предвид липсата на доказателства за упълномощаване в необходимата писмена форма, дадената изрична възможност за това и факта, че привличането като обвиняем е станало в присъствието на служебен защитник на обвиняемия, съдът е намерил, че това процесуално-следствено действие е извършено редовно. На същата дата З. е разпитан в качеството на обвиняем. На 11.09.2007г. ищецът отново е привлечен като обвиняем в присъствието на защитника му адв. Н. А. за престъпление по чл.286, ал.2, във вр. с ал.1 от НК и е разпитан като такъв, а разследването му е предявено на 21.11.2007г. С постановление от 11.12.2007г. на Районна прокуратура-Пловдив производството по сл.д. №688/2005г. по описа на О.-Пловдив е прекратено и срещу тримата обвиняеми по делото, като по отношение на З. с мотив за недоказаност на повдигнатото обвинение. Това постановление е било обжалвано от ищеца досежно основанията за прекратяване и е потвърдено с определение №2/15.01.2008г., постановено по ч.н.д. №19Д/2008г. по описа на Плодвивския районен съд, влязло в сила на 07.02.2008г.
От правна страна въззивният съд е приел въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и от приетите в първоинстанционното производство заключения на съдебно-медицинска експертиза, за установено, че ищецът е претърпял неимуществени вреди от воденото срещу него наказателно производство по повдигнатото му обвинение в умишлено престъпление, което е тежко по смисъла на чл.93, т.7, във вр. с.чл.286, ал.2, във вр. с ал.1 от НК, изразяващи се в стрес, психическо напрежение, огорчение от правозащитните органи, опасения, че може да бъде осъден, неудобства поради често провежданите процесуално-следствени действия, възникване на проблеми в семейството и със съседи, промяна в обичайния му начин на живот и затваряне в себе си, задълбочаване на здравословните му проблеми и откриване на захарен диабет в лека форма, финансови затруднения, дължащи се на комплексни фактори и ограничаване на свободното му придвижване без разрешение на съответния орган при изпълнение на мярката за неотклонение „подписка” за период около година/от 14.07.2005г. до 02.08.2006г./, като всички те са се отразили негативно върху емоционалното, психическото и физическото му състояние и не са отшумели напълно до настоящия момент, а тези неблагоприятни последици са в пряка причинна връзка с повдигнатото незаконно обвинение и воденото против З. наказателно производство, продължило 4 години и 3 месеца/от момента на привличането му като уличено лице на 27.10.2003г. до влизане в сила на постановлението за прекратяване на производството на 07.02.2008г./.
При мотивиране на този извод съдът е отчел и факта, че по същото време против З. е било образувано и друго досъдебно производство по чл.286, ал.1 от НК, завършило с влязла в сила осъдителна присъда, която впоследствие е била отменена по пътя на възобновяване на наказателното дело от ВКС, като е обективно невъзможно да бъдат разграничени причинените по него на ищеца неимуществени вреди от тези по сл.д. №668/2005г. по описа на О.-Пловдив, но наличието на такова, все още висящо, наказателно производство не може само по себе си да отрече отговорността на Държавата в лицето на П. от една страна и от друга-възможността на увреденото лице да търси репариране на нанесените му вреди.
Въз основа на реално претърпените неимуществени вреди от ищеца, установени по вид, интензитет и продължителност, психическото и физическото му състояние вследствие на изживения стрес, несигурност за бъдещето, характера на повдигнатото обвинение по чл.286, ал.2, във вр. с ал.1 от НК, в т.ч. предвижданото наказание за него/от 1г. до 10 г. лишаване от свобода/, продължителността на периода, през който спрямо ищеца са извършвани действия и са постановявани актове/4г. и 3 м./, отразяващи се на правната му сфера, взетата спрямо него мярка за процесуална принуда „подписка” за период около година, факта, че по това време З. е бил обвиняем, а в последствие и подсъдим по друго наказателно дело, по което е бил осъден, а след това присъдата е била отменена по реда на възобновяване на наказателните дела и делото е върнато за ново разглеждане, както и наложилото се в обществото понятие за справедливост при приложение разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, съдът е счел, че следва да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца обезщетение за нанесените му неимуществени вреди от увреждането в размер на 3 000.00 лв.
Съдът е намерил за недоказано възражението на ответника за приложимост на нормата на чл.5 от ЗОДОВ в някоя от двете й хипотези, тъй като не са посочени конкретни действия като част от поведението на ищеца, които да се квалифицират като противоправни и укорими, повлияли върху настъпване на вредоносния резултат, и такива не са доказани.
По касационната жалба на В. З. З..
Жалбоподателят поддържа нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на въззивното решение в обжалваната от него отхвърлителна част. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът сочи касационните основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Изведените материалноправни и процесуалноправни въпроси в изложението по чл.284, ал.3, т.1 са следните:
1. Относно размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ-нарушен ли е принципа на справедливстта, въведен с разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетението. Според него по този въпрос въззивният съд, като е присъдил несправедливо ниско обезщетение, се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в т.2 от ППВС №4/23.12.1968г., в ТР №1/04.01.2001г., ОСГК на ВКС, както и в решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, а именно: решение №532/24.06.2010г. по гр.д.№1650/2009г., ІІІ г.о.; решение №149/02.05.2011г. по гр.д.№574/2010г., ІІІ г.о.; решение №407/26.05.2010г. по гр.д.№1273/2009г., ІІІ г.о.; решение №96/31.05.2013г. по гр.д.№792/2012г., ІV г.о. и решение №223/04.07.2011г. по гр.д.№295/2010г.;
2. Следва ли при дължимата преценка за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, решаващият съд да даде конкретен отговор кои обстоятелства налагат намаляване на поисканото обезщетение, необходимо за точното прилагане на принципа за справедливост, визиран в разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Според жалбоподателя отговорът на този въпрос би бил от значение за точното прилагане на закона;
3. Задължително ли е съдът да посочи материалноправната квалификация на постановеното в диспозитива на съдебното решение. Според жалбоподателя отговорът на този въпрос би бил от значение за точното прилагане на чл.236, ал.1, т.5 ГПК и за развитието на правото.
4. Дължи ли съдът отделно произнасяне при направено искане относно изискването за разумен срок по чл.2б от ЗОДОВ. Счита, че това е изрично предявен обективно съединен иск и съдът е дължал обсъждане на това обстоятелство и произнасяне, като по този въпрос съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС: решение №162/01.07.2013г. по гр.д.№751/2012г., ІV г.о.; решение №362/21.11.2013г. по гр.д. №92/2013г., ІV г.о.
По така поставените въпроси относно критериите, при които обезщетението за неимуществени вреди се явява справедливо, задължително тълкуване е дадено още с ППВС №4/23.12.1968г., в ТР №1/04.01.2001г., ОСГК на ВКС, което последователно се спазва от съдилищата. Според Постановлението, съдът е длъжен да вземе предвид и да посочи в мотивите си всички конкретни обстоятелства, които са обусловили изводите му за справедливост при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. В случая изводите на въззивния съд за размера на обезщетението са мотивирани по начина, който обвързващата практика изисква, а въпросът, дали тези изводи са правилни, не може да се разглежда в производството по чл.288 ГПК.
Въззивният съд се е произнесъл в решението си по всички въпроси от значение за спора, касаещи преценката за „справедливото” обезщетяване на неимуществени вреди, в съответствие с практиката на ВКС, включително и в посочените от жалбоподателя решения. В трайната практика на ВКС се приема, че справедливото обезщетяване, каквото изисква чл.52 ЗЗД, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. В съответствие именно с трайната практика на ВКС съдът е присъдил обезщетение и за претърпените от ищеца неимуществени вреди, които се дължат именно поради необходимостта пострадалият да бъде компенсиран в най-пълна степен за вредите от незаконни действия на правозащитните органи. Въззивният съд е изследвал и отчел всички конкретни обстоятелства, имащи отношение към последиците от проведеното наказателно преследване, а именно: вида и интензивността на доказаните и реално преживяните от въззивника-ищец емоционални страдания и безпокойства от повдигнатото му обвинение в извършване на престъпление, продължителността на воденото срещу него наказателно производство /4 години и 3 месеца/, както и взетата по отношение на него мярка за неотклонение „подписка”. Съобразени са и тежестта и характера на обвинението и пораженията, които неоправданата наказателна репресия е нанесла върху психиката на пострадалия. Отчел е и обстоятелството, че присъденото обезщетение не следва да надвишава справедливия размер, необходим за репариране на реално претърпените неимуществени вреди, поради което за разликата над сумата от 3 000.00 лв. е отхвърлил иска като неосноснователен. С оглед на изложеното, не се установява поставените материалноправни въпроси да са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, поради което не е налице основанието чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК също не е налице. Посоченото основание би било налице, ако поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона- когато разглеждането му би допринесло за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, какъвто не е настоящия случай. Жалбоподателят е посочил това основание, но не се е позовал нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна, но неправилна практика, в които случаи би било налице основание за издаване на тълкувателно решение. Липсва и обосновка, че разглеждането на касационната жалба е от значение за развитието на правото, тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон. Видно от изложеното, ако по въпроса е налице установена практика, ненуждаеща се от осъвременяване, то е изключено той да има значението по т. 3 на ал. 1 на чл. 280 от ГПК.
По последните два поставени от касатора въпроси.Непосочването на материалноправната квалификация на спорното право в диспозитива на съдебното решение, при положение, че съдът е разгледал релевантните факти и се е произнесъл по заявеното искане не би могло да обоснове нищожност или недопустимост на съдебното решение и не съставлява основание за достъп до касационен контрол, респ. основание за уважаване на касационната жалба.Косвен извод за това се извежда включително от представеното от касатора решение № 362 от 21.11.2013 г по гр.дело № 92/2013 г на ВКС, ГК, Четвърто ГО, с което е прието, че погрешната правна квалификация, в случая липсващата в диспозитива на съдебното решение квалификация на материалното субективно право не представлява порок водещ до неговата нищожност, респ.не е основание за допускане на касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 от ГПК.
Разпоредбата на чл.2б от ЗОДОВ в случая е неприложима, тъй като същата касае отговорността на органите на съдебната власт за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок.В случая производството срещу ищеца е приключило в досъдебната фаза поради което същият не може да претендира обезщетение по чл.2б от ЗОДОВ като самостоятелна искова претенция.
По касационната жалба на П. на РБ.
Поддържа се нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на въззивното решение в обжалваната от нея осъдителна част. Сочат се касационите основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК.
Счита, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос за дължимостта на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение по смисъла на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, като е засегнал въпроса за причинната връзка между незаконния акт и вредите, но е разрешил същия в противоречие с установената практика на ВКС, изразена в решение №449/17.06.2009г. по гр.д.№3696/2007г., ІV г.о.;
Счита също така, че съдът се е произнесъл и в противоречие със съдопроизводствените правила досежно тежестта на доказване, в нарушение на практиката на ВКС-решение №235/15.04.2010г. по гр.д.№673/2009г., І г.о.
Сочените от П. на РБ касационни основания не са налице. Доводите за постановяване на съдебния акт в противоречие с практиката на ВКС са неоснователни. Въззивният съд е формирал собствени фактически констатации и правни изводи за наличие на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и настъпилите за ищеца неимуществени вреди в съответствие с т.19 от Т.Р. №1/2001г. по т.д.№1/2000г. на ОСГК. Определил е глобално обезщетението за неимуществени вреди по справедливост съобразно чл.52 ЗЗД и в съответствие с т.11 от Т.Р. №3/22.04.2005г. по т.д. №3/2004г. ОСГК на ВКС. В съответствие с установената практика е изследвал всички обстоятелства, имащи отношение към последиците от проведеното наказателно преследване, продължило 4 години и 3 месеца, както и взетата по отношение на него мярка за неотклонение „подписка”. Съобразени са и тежестта и характера на обвинението и пораженията, които неоправданата наказателна репресия е нанесла върху психиката на пострадалия. Неоснователни са доводите на този жалбоподател и относно постановяване на въззивното решение в противоречие с практиката на ВКС относно тежестта за доказване. Не се сочи, освен това, по кой въпрос съдът се е произнесъл при нарушение на правилата за разпределение на доказателствената тежест.
Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. За да е налице това основание делото трябва да е решено в противоречие с влезли в сила решения на други съдилища, т.е. да е налице различно решаване на еднородни случаи, към които се прилага една и съща норма. Решаването на релевирания правен въпрос трябва да има за резултат различия в тълкуването и прилагането на едни и същи разпоредби от съдилищата. Не може да се приеме, че посочените въпроси са разрешени противоречиво с обжалваното въззивно решение и с приложените от касатора съдебни решения.
По отношение на твърденията на касационните жалбоподаели за несъобразяване от страна на въззивния съд с представени по делото доказателства, доводите им и закона, настоящият съд намира, че наличието на такъв порок би довело до извод за необоснованост на обжалваното решение, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, което би било основание за неговото касиране съобразно чл.281, т.3 ГПК като неправилно, но не съставлява основание за допускане до касационно обжалване. В настоящето производство не могат да се проверят изводите на съда за обоснованост, респ. прилагане на материалния закон към установените по делото факти. В производството по чл. 288 ГПК правилността на процеса по обсъждане на доказателствата не подлежи на контрол, контролират се единствено правните разрешения на въззивния съд при установените от него факти.
В заключение, не са налице посочените от касатора основания за допускане на касационното обжалване. По тези съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол.
Воден от горните мотиви, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №417 от 07.07.2014г., постановено по в.гр.д.№606/2014г. по описа на Пловдивски апелативен съд, Гражданска колегия.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.