ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 986
София,21.08.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и седми юли през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 1911 по описа за 2015 година
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. на Република България, чрез Б. С.-прокурор в Софийска апелативна прокуратура, срещу решение №2208 от 02.12.2014г., постановено по в.гр.д. №2448/2014г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 4-ти състав, с което е потвърдено изцяло решение №2670 от 16.04.2014г., постановено по гр.д.№9933/2013г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, І-4 състав. С първоинстанционното решение, на основание чл.2, ал.1, т.3, предл. 1-во от ЗОДОВ, е осъдена П. на Република България да заплати на И. М. М. обезщетение за търпени неимуществени вреди в размер на сумата от 40 000 лв. и обезщетение за имуществени вреди-в размер на 3 600 лв., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 28.12.2012г./датата на влизане в сила на оправдателната присъда/ до окончателното изплащане на дължимите суми. Искът за обезщетение на неимуществени вреди е отхвърлен като неоснователен в останалата му част до пълния пълния предявен размер от 50 000 лв.
Касаторът-П. на Република България счита, че въззивното решение е неправилно-постановено е при нарушение на материалния закон и е необосновано.
Ответникът по касационната жалба И. М. М. от [населено място] оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез пълномощника му адв. И. В. от САК. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респективно, че подадената касационна жалба е неоснователна.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.287, ал.1 от ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е процесуално допустима. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съдът намира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна следното:
На 27.05.2010г. ищецът И. М. е задържан от органите на полицията-01 РУП-СДВР. С постановление от 28.05.2010г. същият е бил привлечен като обвиняем по досъдебно производство № ЗМ 5270/2010г. по описа на СДВР, прокурорска преписка №6777/2010г., за извършване на престъпление от общ характер по чл.278а, ал.1, вр. с чл.20, ал.2, вр. с ал.1 от НК, за това, че на 27.05.2010г. в 19:30 часа в [населено място], [улица] сградата на гранд хотел „С.”, зала „Т.”, в съучастие с Д. Х. Ф., като извършител, предлагал за отчуждаване културни ценности-деветдесет и два броя картини на български художници, които не са идентифицирани и регистрирани съгласно чл.113, ал.1 от ЗКИН, на организиран от управляваното и представлявано от него дружество-Аукционна къща [фирма] търг с явно наддаване. На 29.12.2011г. срещу ищеца е бил изготвен и внесен от прокуратурата обвинителен акт в съда за гореописаното престъпление. С присъда №366/11.12.2012г. на Софийски градски съд, НО, 1-ви с-в, постановена по НОХД №4/2012г. по описа на СГС, влязла в законна сила на 28.12.2012г., съдът е признал подсъдимия И. М. за невиновен, поради което и на основание чл.304 от НПК, го е оправдал по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл.278а, ал.1, вр. с чл.20, ал.2, вр. с ал.1 от НК. Протестът срещу цитираната присъда, изготвен от Софийска градска прокуратура е бил върнат с разпореждане на СГС на 03.01.2013г. Със заповед №2445/03.04.2013г. на ГД „Н. полиция” е заповядано да се снеме от всички информационни фондове на МВР полицейската регистрация на ищеца. От приетия по делото договор №1599/08.12.2011г. за представителство, сключен между ищеца и Адвокатско дружество „Д., А. и съдружници”, съдът е установил, че е уговорено адвокатско възнаграждение между страните по договора в размер на 3000 лв., без вкл. ДДС, която сума, видно от приетите по делото фактура и приходен касов ордер, е била изплатена от ищеца заедно с ДДС върху сумата, или общо в размер на 3 600 лв. на 21.12.2011г.От показанията на свидетеля на ищеца Е. Л. Г., въззивният съд е приел за установено, че свидетелят познава ищеца от 2008г., когато започнал работа във вестник „Труд”. Свидетелят работил в културния отдел на вестника и с ищеца поддържали служебни отношения, понеже последният бил един от изявените търговци. Свидетелят знае за воденото срещу ищеца наказателно дело от същата вечер, когато ищецът бил задържан и бил прекъснат търга. Ищецът бил силно стресиран и не можел да повярва, че му се е случило такова нещо. В следващите три години постоянно отразявали развитието на наказателното дело срещу ищеца. И. М. постоянно споделял на свидетеля за делото, не се чувствал виновен, чувствал се несправедливо обвинен. До датата на делото ищецът се занимавал с организация на търгове на картини, а след обвинението се организирал един търг, който не можал да се проведе, тъй като бил спрян. Ищецът М. се притеснявал, че няма да може да направи търга, че същият ще бъде спрян, притеснявал се и заради авторите на картините, тъй като самите картини били задържани за дълго време. След обвинението на ищеца, до периода на неговото оправдаване, търг не бил провеждан.От показания на друг свидетел на ищеца-О. Т. К. се установява, че същият познава ищеца от 10 години, понеже имат общо увлечение към българското изкуство, живопис, картини. Свидетелят имал консултантска агенция с колега бивш директор на Н.-Р. М.. С ищеца имали освен служебни и приятелски отношения. Свидетелят знае за наказателното производство и за случилите се събития, бил е свидетел и по наказателното производство, явявал се е в съда. Според него наказателното дело се е отразило много зле на ищеца по морален и финансов начин. Десетки хора с години отбягвали г.н М.- не искали да контактуват с него, защото е подсъдим и смятали, че се занимава с „трафик на културни ценности”. Редица от клиентите в личен разговор и пред свидетеля, помолили М. повече да не ги търси. Имало медийно отразяване на делото, което се отразявало негативно върху ищеца. След задържането, ищецът започнал да пие успокоителни, то се отразило негативно и върху семейството му, а самият М. бил честолюбив човек, със силно чувство за достойнство. Два-три месеца след задържането му изпаднал в тотална депресия. Според свидетеля, ищецът щял да се възстанови след три-четири години.
От правна страна въззивният съд е приел, въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, че са налице предпоставките на закона за ангажиране на отговорността на държавата по реда на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ. Цитираната разпоредба предвижда обективна отговорност на държавата в случаите на незаконно повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление, като субекти на тази отговорност са правозащитни органи, оправомощени да повдигат и поддържат обвинение за престъпления от общ характер-П. на |Република България. Действията по повдигане и поддържане на обвинението се считат за незаконни, ако лицето бъде оправдано или наказателното производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или не представлява престъпление или поради образуването му след амнистиране на деянието или погасяване на наказателното преследване по давност. Съдът е счел за неоснователни доводите, изложени в жалбата на ответника по делото, че при определяне на размера на присъденото обезщетение първоинстанционния съд неправилно е приел, че следва да се присъди и обезщетение за задържането за срок от 24 часа, понеже същото е постановено от органите на МВР. Съгласно чл.59, ал.2 НК за задържане по наказателното производство следва да се приеме и всяко задържане по НПК, ЗМВР или друг закон, което е свързано с престъплението. В конкретния случай такава връзка е налице, тъй като в постановлението за задържане е посочен текста на престъплението, по което е образувано наказателното производство срещу ищеца. Въззивният съд е приел за неоснователни и доводие на ответника, че държавата не отговаря за последиците от разгласяване на акта на повдигане на обвинение в медиите, понеже това разгласяване, дори да не е станало по инициатива на прокуратурата, е пряка последица от повдигнатото от нея обвинение. Причинната връзка между необоснованото наказателно преследване и вредите от широкото разгласяване в обществото на започването и протичането му е несъмнена и тези вреди следва да бъдат обезщетени. Неоснователни са, според въззивния съд и наведените от ищеца доводи за незаконосъобразност на атакуваното решение, с оглед на това, че съдът не е обсъдил и приел или отхвърлил твърдените от него вреди във връзка с необходимостта от съобразяване с ограниченията, участие в продължителен период в различни процедури и отражението, което е дало по отношение на близките му, както и продължаващото негативно отражение и към настоящия момент, тъй като, видно от решението, първоинстанционният съд е изложил мотиви по отношение на тези твърдени от ищеца вреди.Въззивният съд е счел за неоснователни наведените и от двете страни доводи за незаконосъобразност на атакуваното първоинстанционно решение, свързани с приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД. При определяне на дължимото обезщетение съдът се ръководи от принципа на справедливостта. Съгласно т.ІІ от ППВС №4 от 23.12.1968г. понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. С оглед на това разбиране, при определяне на този размер, съдът следва да вземе предвид всички обстоятелства, които имат отношение към твърдените от ищеца неимуществени вреди. Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя на първо място според вида и характера на упражнената процесуална принуда-колко и какви процесуални действия са извършени с участието на пострадалия, как са извършени действията, в продължение на колко време, проведено ли е ефективно разследване в разумен срок и т.н. Не е в тежест на ищеца да докаже отделните си негативни изживявания. Доказани ли са увреждащите действия и бездействия, искът е установен в своето основание и съдът е длъжен да определи неговия размер по своя преценка или като вземе заключението на вещо лице съгласно чл.162 от ГПК. На следващо място размерът на обезщетението се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психически увреждания-това са фактите и обстоятелствата, които имат пряко значение за размера на предявения иск-продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането е трайно-медицинската прогноза за неговото развитие. От друга страна, фактори за определяне на обезщетението са продължителността на наказателното производство; тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът на взетата мярка за неотклонение, има ли разгласяване чрез медиите, има ли влошаване на здравословното състояние, конкретните преживявания на ищеца и др. В случая, спрямо ищеца е било предявено, повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление по НК в продължение на около 3 години. При определяне размера на обезщетението първоинстанционният съд е отчел и обсъдил събраните по делото писмени и гласни доказателства, отчел е публичността на извършения арест, вредите, претърпени от ищеца и свързани както със здравословното му състояние, така и тези, причинени от накърняването на доброто му име в обществото. Не на последно място, съдът е отчел и физическото и психическото състояние на ищеца в резултат на извършените спрямо него действия, ограничаването на професионалното му развитие и накърняването на неговата чест и достойнство. По отношение на наведените доводи за незаконосъобразност на атакуваното решение в частта, с която е присъдено обезщетение за имуществени вреди, въззивният съд е приел, че същите са неоснователни. Съгласно разпоредбата на чл.4 от ЗОДОВ, държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Съгласно т.11 на ТР №3/22.04.2005г. на ВКС обезщетението за имуществени вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи, от което е видно, че за да се присъди обезщетение за имуществени вреди по чл.2, т.3 от ЗОДОВ, следва да се установи причинна връзка между вредата и незаконното обвинение в извършване на престъпление. От друга страна, в НПК не е предвидена възможност оправдани подсъдими да могат да претендират заплащане на направените от тях разноски в наказателното производство. По своята същност, тези разноски представляват намаляване на имуществото на оправдания подсъдим, т.е. същите са загуба, която трябва да се обезщети, като претърпяна имуществена вреда по реда на чл.2, ал.1, т.3, предл.1-во ЗОДОВ. Неоснователно е според въззивния съд възражението, че следва да се приложи задължителната практика на ВКС, съобразно която, договореното адвокатско възнаграждение може да бъде намалено, тъй като тази практика е неотносима. По същество тя касае отговорността за разноски в едно гражданско производство, а в конкретния случай се касае до обезщетяване на вреди, произтичащи в резултат на неправомерни действия на органите на предварителното производство.
Касаторът поддържа нарушение на материалния закон и необоснованост на въззивното решение. Сочи касационите основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК. Поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:
На първо място счита, че с решението си Софийският апелативен съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, а именно за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД. Според него по този въпрос обжалваното решение противоречи на т.ІІ от ППВС №4/23.12.1968г., на т.3 и т.11 от Т.Р.№3/22.04.2005г. по тълк.д.№3/2004г. на ОСГК на ВКС, както и на т.19 от Т.Р.№1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, поради липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди.
Счита, на второ място, че с решението си САС се е произнесъл по материалноправен въпрос, свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към която препраща чл.4 от ЗОДОВ, който въпрос според касатора е решаван противоречиво от съдилищата. Сочи и прилага следните съдебни решения: решение № 3 от 13.02.2012г. по гр.д.№637/2011г. на ВКС, ІІІ Г.О.; решение №532 от 24.06.2010г. по гр.д.№1650/2009г. на ВКС, ІІІ Г.О.; решение №49 от 23.03.2010г. по гр.д.№77/2010г. на АС-Велико Търново.
Третият поставен от касатора въпрос е дали направените разноски в хода на наказателното производство, приключило с оправдателна присъда подлежат на обезщетение по реда на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ като претърпени имуществени вреди или е следвало да бъдат реализирани единствено в хода на приключилото наказателно производство. Според касатора, по този въпрос е налице противоречива практика. В решение №843 от 23.12.2009г. по гр.д.№5235/2008г. на ВКС, ІV г.о., решение №126 от 10.05.2010г. по гр.д.№55/2009г. на ВКС, ІV г.о. и решение №781 от 30.11.2010г. по гр.д.№511 на ВКС, ІV г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК, е прието, че заплатен от оправдания подсъдим адвокатски хонорар следва да се претендира по реда на ЗОДОВ. Обратното становище е застъпено в решение №186 от 23.02.2009г. по гр.д. №595/2008г. на ВКС, І г.о. и решение №92 от 30.04.2009г. по гр.д. №6212/2007г. на ВКС, ІV г.о.
По първите два въпроса.
Настоящият съдебен състав намира, че поставените от П. на РБ материалноправни въпроси относно съдържанието на понятието „справедливост”, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД и относно начина за определяне на обезщетението за неимуществени вреди са относими към правния спор.Когато принципа за справедливост е нарушен, това дава отражение върху изводите за паричния еквивалент необходим за възмездяване на увреденото лице за претърпените от него неимуществени вреди.С обжалваното решение поставените материалноправни въпроси са разрешен в противоречие на трайно установената практика при определяне размера на неимуществените вреди от непозволено увреждане, включително и представената такава.
По изложените съображения следва да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.1 от ГПК по първите два въпроса.
По третия от поставените въпроси е налице задължителна съдебна практика, обективирана в редица решения по чл.290 от ГПК, а именно : решение № 355/3.8.2010 г по гр.дело № 1651/10 на ВКС, Трето ГО, решение № 643/23.12.2009 г по гр.дело № 5235/08 на Четвърто , № 126/10.5.2010 г по гр.дело № 55/2009 г на ВКС, Четвърто ГО и решение № 433/23.6.2010 г по гр.дело № 563/2009 г на ВКС, Четвърто ГО, с които е прието, че чл.301 т.1 от НПК /както и чл.299 т.1 от НПК отм./ регламентира отговорността за разноски в наказателното производство, но не предвижда възможност лицето, което е признато за невиновно или срещу което наказателното производство е прекратено, да претендира направените от него разноски в хода на наказателното преследване, липсата на процесуална възможност да се упражни претенция за разноски в наказателния процес от лицето, подложено не неоправдана наказателна репресия, обуславя извод, че направените от него в хода на наказателното преследване разноски, приключило с оправдателна присъда, представляват имуществена вреда, за която държавата му дължи обезщетение на основание чл.4 от ЗОДОВ.Посочените решения на ВКС служат за уеднаквяване на практиката на съдилищата, които трябва да се съобразяват с тълкуването, извършено с тях.Въззивното решение в тази част е съобразено със съществуващата задължителна практика, поради което не е налице соченото от касатора основание за допускане до касационен контрол на обжалвания съдебен акт.
Поради това Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение №2208 от 02.12.2014г., постановено по в.гр.д. №2448/2014г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 4-ти състав, в обжалваната част относно размера на присъдените неимуществени вреди.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение срещу решение №2208 от 02.12.2014г., постановено по в.гр.д. №2448/2014г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 4-ти състав в частта, с която е уважен иска за присъждане на имуществени вреди.
Делото да се докладва на Председателя на IV го. за насрочване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.