ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 795
София, 18.06.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на ……………………………………………. две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 1162 по описа за 2015 година
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Столична община, чрез пълномощника й адвокат А. Д. срещу решение №17614 от 21.10.2014г., постановено по в.гр.д. №2573/2014г. по описа на Софийски градски съд, ГО, 2-ри „В”въззивен състав, с което е потвърдено решение № І-33-140 от 05.12.2013г., постановено по гр.д.№25937/2013г. по описа на Софийски районен съд, І-ва ГК, 33-ти с-в, в обжалваната му част, с която са уважени предявените от Д. Н. А. срещу Столична община искове с правно основание чл.49, вр. с чл.45 и чл.86, ал.1, вр. с чл.84, ал.3 ЗЗД за сумата от 5 000 лв.-обезщетение за неимуществени вреди –болки и страдания от нападение на безстопанствени кучета на 08.06.2012г. и сумата от 1027 лв.-обезщетение за имуществени вреди- извършени разходи за медицински консумативи за извършената му операция на 21.06.2012г. в резултат на увреждането, ведно със законните лихви върху главниците, считано от 08.06.2012г. до окончателното им изплащане. В останалата част, с която е отхвърлен искът за неимуществени вреди за разликата над 5000 лв. до пълния предявен размер от 15 000 лв., първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответникът по касационната жалба Д. Н. А. от [населено място] оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез пълномощника му адв.Ж. Ж.. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респективно, че подадената касационна жалба е неоснователна.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.287, ал.1 от ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е процесуално допустима. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съдът намира следното:
С обжалваното въззивно решение Софийският градски съд е потвърдил първоинстанционното решение на Софийския районен съд в обжалваната му част, с която са уважени предявените от Д. Н. А. срещу Столична община обективно съединени искове с правно основание чл.49 и чл.86, ал.1, вр. с чл.84, ал.3 от ЗЗД за сумата от 5 000 лв.-обезщетение за причинени неимуществени вреди –болки, страдания, уплаха и преживян стрес от нападение на безстопанствени кучета на 08.06.2012г. и за сумата от 1027 лв.-обезщетение за причинени имуществени вреди-направени разходи за медицински консумативи за извършената му операция на 21.06.2012г. ведно със законните лихви върху тези суми, считано от датата на увреждането-08.06.2012г. до окончателното им изплащане.
Въззивният съд, въз основа на събраните по делото гласни и писмени доказателства, е приел за установено, че на 08.06.2012г., на [улица]в [населено място], докато управлявял мотопеда си, ищецът Д. А. е бил нападнат от глутница кучета. От показанията на свидетелите-очевидци на инцидента Б. и П., първият от които-колега, а вторият-познат на ищеца, които показания съдът е кредитирал като непосредствени, конкретни, непротиворечиви и незаинтересовани, се установява, че на 08.06.2012г. двамата пътували с автомобил в посока дома на ищеца. Завивайки по [улица]до[жк], видели, че срещу тях се движи мотопедист. От парка изкочили глутница кучета /около 6-7/, спуснали се към мотопедиста и го нападнали, в следствие на което той паднал напред с претъркулване. Събрали се хора, които разгонили кучетата. От падането мотопедистът видимо бил изкривен надясно и с него не можело да се разговаря. Когато свалили каската му, видели, че това е технят познат-ищецът А.. Свидетелят Б. дава показания, че и след инцидента се е срещал с ищеца. Знае, че е претърпял операция, че не е могъл да движи ръката си, много го е боляло и че няколко месеца е бил нетрудоспособен. Съдът е приел за неоснователни доводите на ответника Столична община за недоказаност по делото на търпените от ищеца вреди в резултат на инцидента. Според съда за наличието на такива вреди свидетелстват както показанията на очевидците на инцидента-свидетелите П. и Б., така и събраните писмени доказателства-съдебномедицинско удостоверение І-159/2012г., издадено от доц. д-р Х., Епикриза от ВМА МБАЛ София и приетото по делото заключение на назначената съдебно-медицинска експертиза. Всички те, в съвкупност и непротиворечиво удостоверяват, че в резултат на нападението от безстопанствени кучета на 08.06.2012г. ищецът е получил травматични увреждания-изкълчване на дясната ключичнолопаткова става, кръвонасядания на дясното рамо и дълбоки охлузвания, дъговидни драскотини по задната повърхност на дясното рамо, дълбоки охлузвания и кръвонасядания на левия лакът, дясното коляно и десния хълбок. На ищеца е проведено оперативно лечение във връзка с луксацията на дясната му ключичнолопаткова става чрез извършена на 21.06.2012г. операция във ВМА, като е поставена метална плака за възстановяване на ставната конфигурация. Отстраняването на металната остеосинтеза е отложено, но е наложително и ще бъде извършено за в бъдеще. Травматичните увреждания, съобразно заключенията на вещото лице, са съответни на описания в исковата молба и свидетелските показания механизъм на злополуката, като уврежданията и лечението са съпътствани от силни болки и страдания, независимо от прилаганите упойки. Такива, според вещото лице, ще изпитва ищецът и при предстоящото му сваляне на металната плака от остеосинтезата на дясната раменна става. От събраните писмени доказателства-Фактура №[ЕГН]/21.06.2012г., фискален бон от 21.06.2012г. и съдебно-медицинската експертиза, се установяват и твърдените имуществени вреди от ищеца-направени разходи за медицински консумативи във връзка с направената му операция на стойност общо 1027 лв.
Въззивният съд, определяйки размера на обезщетението за търпените от ищеца неимуществени вреди съгласно чл.52 ЗЗД, като е отчел вида на причинените му травматични увреждания, периода на възстановяване и съпроводящото уврежданията оперативно лечение, е приел, че определеният от първоинстанционния съд размер от 5000 лв. е съответен на изискванията на чл.52 ЗЗД. Ищецът в продължителен период от време е изпитвал болки и страдания от травматичните си увреждания, претърпял е операция във връзка с луксациата на дясната си раменна става и лечението му към дата на изготвяне на експертното заключение все още не е приключило, като предстои премахване на металната плака от остеосинтезата на дясната раменна става, което ще бъде съпроводено от силни болки и страдания.
Съдът е приел за неоснователен и последния довод на ответника за неправилност на първоинстанционното решение, а именно оплаквата му за неправилно приложение от първоинстанционния съд на материалния закон-чл.49 от ЗЗД и Закона за защита на животните. Относно правната квалификация на деликтната отговорност на ответника Столична община, съдът е приел, че същата правилно е определена от първоинстанционния съд като такава по чл.49 ЗЗД. Когато се твърди, че са допуснати нарушения на нормативно установени правила, вследствие на противоправно поведение на служители на ответника, какъвто е настоящия случай-неизпълнение на задължението на общината по контрол над безстопанствените животни, настаняването им в приюти и вземане мерки срещу агресивното поведение на кучетата към хора, квалификацията на иска е чл.49 ЗЗД. За ангажиране отговорността на ответника е необходимо установяването по делото на следния фактически състав: виновно противоправно поведение на служители на ответника или на лица, на които е възложил извършването на определена работа, причинени при или по повод изпълнението на възложената работа вреди в правната сфера на трето лице и наличие на причинна връзка между поведението на виновните лица и причинените вреди. Не е необходимо установяване на конкретните служители, чието виновно поведение е причинило противоправния резултат, а вредите се считат причинени при изпълнение на възложената работа не само когато са в резултат на действия, а но и когато настъпят в резултат на бездействие на лицето, на което е възложена съответната работа. За възложителите бездействието е основание за отговорност за увреждането, когато то се изразява в неизпълнение на задълженията, произтичащи от закона, от техническите и от други правила и от характера на възложената работа /ППВС №9/1966г./. С разпоредбите на чл.41, чл.47, чл.50, вр. с чл.49 от Закона за защита на животните на органите на местната власт-общините е възложено задължението за надзор и грижа за безстопанствените кучета, за настаняването им в приюти и вземането на мерки за предотвратяване агресивното им поведение срещу хора. Според съда, от събраните по делото доказателства по делото, безспорно се установява, че по отношение нападналите ищеца безстопанствени кучета на територията на Столична община, от отговорните служители при общината не са предприети задължителните съобразно закона мерки по настаняването им в приют или изолирането им. Приемането на програма по чл.40 от ЗЗЖ не е единственото законово задължение на общината по същия закон, предвид на което и макар да се установява по делото такава да е приета от Столична община, това не означава точно изпълнение на задълженията й по ЗЗЖ. По делото липсват доказателства за изпълнението на останалите вменени й със същия закон задължения. Това неизпълнение на законови задължения от отговорните служители в Столична община представлява противоправно и виновно поведение при изпълнение на възложената им работа, което е в причинна връзка с наличието на обществено място на агресивни безстопанствени и безнадзорни кучета и нападението от тях над ищеца.
Касаторът поддържа нарушение на материалния закон и на процесуалните правила от страна на въззивния съд. Сочи касационните основания на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК.
Поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:
1.При постановяване на решението следва ли съдът да вземе предвид всички доказателства по делото, да ги обсъди и да изложи мотиви защо приема, че някои са относими, както и защо кредитира или не кредитира други доказателства? Счита, че по този въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, обективирана в следните решения: решение № 227/15.10.2013г. по гр.д.№ 3340/2013г., ІІ г.о., решение № 24/28.01.2010г. по гр.д.№ 4744/2008г., І г.о. и решение № 37/29.03.2012г. по гр.д.№ 241/2011г., І г.о. Счита също така, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
2.Настъпилата за ищеца вреда намира ли се в причинна връзка с поведението на ответника по отношение на безстопанствените кучета и по-точно травмите на ищеца от безстопанствените кучета ли са причинени и налице ли е необходимост от изследване на този въпрос и върху кого пада доказателствената тежест досежно него? Счита, че по този въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, обективирана в следните решения: решение № 122/25.05.2011г. по гр.д.№ 1203/2010г., ІІІ г.о., решение № 441/08.06.2010г. по гр.д.№ 1459/2009г., ІІІ г.о. и решение № 945/15.03.2010г. по гр.д.№ 3026/2008г, ІVг.о. Счита също така, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
3.Изпълнението на регламентираните в закона задължения на общинската администрация при условията на обвързана компетентност и инцидентът сам по себе си могат ли да обосноват извод за противоправно бездействие и в този смисъл възлага ли законът постигането на конкретна цел от общинската администрация? Счита, че по този въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, обективирана в решение №488/07.02.2012г. по гр.д.№899/2010г., ІV г.о.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решение №17614 от 21.10.2014г., постановено по в.гр.д. №2573/2014г. по описа на Софийски градски съд, ГО, 2-ри „В”въззивен състав, поради следните съображения:
Първият от поставените въпроси в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е решен в противоречие, а напротив-в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана както в посочените от касатора, така и в други решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика. В съответствие с тях съдът е обсъдил всички въведени от страните релевантни за спора обстоятелства и събраните по делото гласни и писмени доказателства в тяхната съвкупност, въз основа на които е постановил обжалваното решение, като е формирал собствени фактически констатации и правни изводи за наличие на елементите на фактическия състав на чл.49 ЗЗД /в съответствие с т.19 от Т.Р. №1/2001г. по т.д.№1/2000г. на ОСГК/.
Не е налице и поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по първия поставен въпрос. Съгласно указанията, дадени в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 КТ са налице тогава, когато разглеждането на повдигнатия от касатора въпрос ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, за да се създаде съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони или за да бъде тя осъвременена. За повдигнатия от касатора въпрос тези предпоставки не са налице. По него има установена от Върховния касационен съд по реда на чл. 290 ГПК задължителна практика, съобразена от въззивния съд в обжалваното решение. Така според решение № 7 от 8.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 510/2011 г., II г. о., въззивният съд, като решаваща по същество инстанция, следва да направи самостоятелна преценка на целия събран по делото пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал и да достигне до своите правни изводи по съществото на спора. Съдът изгражда своите изводи не само от отделните факти, но и от връзката между тях, като ги преценява съвместно с всички доказателства по делото и с оглед неговия предмет и вида на търсената защита. В същия смисъл са и решение № 374/22.11.2010 г. по гр. д. № 219/2010 г. на ВКС, II ГО; решение № 679/13.01.2009 г. по гр. д. № 1496/2008 г. на ВКС, II го; решение № 10 от 1.02.2012 г. по гр. д. № 130/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 14 от 3.08.2012 г. по гр. д. № 217/2010 г. на ВКС, I г. о. и др. Наличието на обвързваща практика, ненуждаеща се от промяна или осъвременяване и съобразяването й от страна на съда в обжалваното решение изключва възможността въпросът да има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и води до липсата на соченото касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По втория от поставените въпроси в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, въззивният съд също не се е произнесъл в противоречие, а в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана както в посочените от касатора, така и в други решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика: решение № 243 от 10.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1398/2010 г., III г. о.; решение № 147 от 19.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 582/2011 г., IV г. о.; решение № 276 от 24.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 519/2014 г., III г. о. и др. В тях е прието, че доказването на причинно-следствена връзка между поведението на дееца и увреждането, чието обезщетение се търси, е за ищеца. Отговорността при непозволеното увреждане по чл. 45 от ЗЗД се поражда тогава, когато има увреждане, което е в резултат на виновно и противоправно действие или бездействие на едно или няколко лица, т.е. при установена причинна връзка между виновното и противоправно поведение и увреждането. Вината се предполага до доказване на противното и това доказване е в тежест на ответника. Останалите елементи от фактическия състав се доказват при всеки конкретен случай и доказването е в тежест на ищеца. Ищецът следва да установи наличие на противоправно действие или бездействие, както и че то е причинило вреда и да установи причинна връзка между противоправното действие или бездействие на дееца и вредоносния резултат. Причинната връзка не се предполага, тя трябва да бъде доказана. Когато ищецът основава своите искания на твърдения, че е претърпял вреди в резултат на виновно, противоправно действие или бездействие на ответника, той следва да установи, че ответникът е осъществил противоправното действие или бездействие (неполагане на дължимата грижа), настъпилите вреди и причинната връзка между поведението на ответника и вредите. Вината се предполага до доказване на противното и това доказване е в тежест на ответника, а ищецът следва да установи всички останали елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД. Ищецът, с всички доказателствени средства, следва да установи увреждащото деяние, вредите и причинно-следствената връзка между тях така, че от анализа на доказателствата съдът да може да изведе еднозначен извод за наличието им. Чрез пълно и главно доказване ищецът следва да установи истинността на твърденията си за релевантните факти. Не е в тежест на ищеца обаче и без въведено от ответника оспорване, чрез пълно и главно доказване да изключва последователно всички хипотетични възможности за настъпване на вредите по начин, различен от твърдяния. В съответствие с тази практика въззивният съд, след подробен анализ на събраните доказателствата и на установените от тях обстоятелства по делото, е приел, че е налице причинно-следствена връзка между претърпените от ищеца имуществени и неимуществени вреди и противоправното и виновно поведение на служители на ответника. Дали изводите на съда за наличие на причинна връзка са правилни е въпрос, по който касационната инстанция се произнася при разглеждане на касационната жалба по същество, в случай че то бъде допуснато на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Не е налице и поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по втория поставен въпрос. Наличието на посочената по-горе значителна по обем задължителна съдебна практика, ненуждаеща се от промяна или осъвременяване и съобразяването й от страна на съда в обжалваното решение изключва възможността въпросът да има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и води до липсата на соченото касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В съответствие с практиката на ВКС е даден отговор и на третия от поставените от касатора въпрос в изложението-относно същността на понятието противоправно бездействие с оглед разпоредбите на Закона за защита на животните. Същата е намерила израз и в постановено по реда на чл.290 ГПК решение от 27.07.2010г. по гр.д.№424/2009г., ІVг.о. на ВКС, като е прието, че законът определя изискуемия резултат, който общината следва да постигне и ако не го е постигнала чрез създадената от нея организация, е налице бездействие, което е противоправно и при настъпване на вреди, тя носи отговорност за обезщетяването им. Възззивното решение не е постановено в противоречие, а напротив- в съответствие и с посоченото от касатора решение №488/07.02.2012г. по гр.д.№899/2010г., ІV г.о., в което е прието, че в тежест на общината е да докаже какви мерки за ограничаване на агресивното поведение на безстопанствени кучета е предприела в изпълнение на общото си задължение да полага грижа за опазване живота и здравето на гражданите. Законът определя изискуемия резултат, а каквато и организация да е създала общината, ако не го е постигнала, е налице бездействие, което е противоправно и при настъпването на вреди, тя носи отговорност. /Решение № 639 от 2.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2398/2008 г., I г. о., ГК/. Въззивният съд е взел предвид и практиката, изяснена в редица постановления на Пленума на ВС: №9/66г., №7/58г., №4/61г. и №17/63г., в които са разяснени редица въпроси във връзка с отговорността по чл.49 ЗЗД. Приема се, че вина се търси не у този, който е възложил работата, а у този, който я изпълнява и ако последният виновно е причинил вреди на трето лице, гражданската отговорност на възложителя на работата е налице, дори и да няма вина, тъй като отговорността по чл.49 ЗЗД е за чужди виновни действия. Посочва се, че в някои случаи се касае за неспазване правилата за извършване на възложената работа, а в други случаи до невземане на необходимите мерки за предотвратяване на увреждането. В съответствие с посочената практика е решаващият извод на въззивния съд, че по отношение на нападналите ищеца на територията на Столична община агресивни безстопанствини кучета, от отговорните служители при Столична община не са предприети задължителните съобразно закона мерки по настаняването им в приют или изолирането им. Приемането на програма по чл.40 ЗЗЖ не е единственото законово задължение на общината; по делото не са ангажирани доказателства за изпълнението на останалите вменени със същия закон задължения на Столична община. Неизпълнението на законови задължения от отговорни служители на общината представлява противоправно и виновно поведение при изпълнение на възложената им работа, което е в причинна връзка с оставането на обществено място на агресивни безстопанствени кучета и нападението им над ищеца. По отношение на твърденията на касатора за несъобразяване от страна на въззивния съд с представени по делото доказателства, доводите му и закона, настоящият съд намира, че наличието на такъв порок би довело до извод за необоснованост на обжалваното решение, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, което би било основание за неговото касиране съобразно чл.281, т.3 ГПК като неправилно, но не съставлява основание за допускане до касационно обжалване. В настоящото производство не могат да се проверят изводите на съда за обоснованост, респ. прилагане на материалния закон към установените по делото факти.
Не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по третия поставен въпрос. Жалбоподателят не е посочил противоречива практика на съдилищата по приложение на чл.49 ЗЗД, която да касае идентични случаи, които да изискват с допускане на касационното обжалване да се извърши еднакво тълкуване на правната норма.
Не е налице и поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по третия поставен въпрос. Наличието на посочената по-горе задължителна съдебна практика, ненуждаеща се от промяна или осъвременяване и съобразяването й от страна на съда в обжалваното решение изключва възможността въпросът да има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и води до липсата на соченото касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба с отговора е направил искане за присъждане на сторените от него разноски в касационната инстанция, но не е приложил надлежни доказателства, че тези разноски са действително направени, съгласно задължителните указания, дадени с т.1 от Тълкувателно решение № 6/2013г. по тълк. д. № 6/2012 г. ОСГТК на ВКС, поради което разноски не следва да му бъдат присъждани.
С оглед на гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №17614 от 21.10.2014г., постановено по в.гр.д. №2573/2014г. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІІ-ри „В” въззивен състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.