ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 580
София, 30.06.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и осми юни две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 2131 по описа за 2016 година
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. С. А. от [населено място], обл.В. Т., чрез пълномощника му адв. И. С. срещу решение № 16 от 13.01.2016г., постановено по в.гр.д. №663/2015г. по описа на Окръжен съд-Велико Търново, с което е потвърдено решение №488 от 25.05.2015г., постановено по гр.д.№344/2015г. по описа на Районен съд-Велико Търново. С първоинстанционното решение е отхвърлен като неоснователен предявеният от Х. С. А. против Д. П. П. иск с правно основание чл.422, ал.1, вр. с чл.415 от ГПК, вр. с чл.79 и чл.240 ЗЗД за установяване дължимостта на сумата от 13 000 лв. по договор за заем от 10.11.2009г. с нотариална заверка на подписите рег.№13748, ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на заявлението до окончателното изплащане, както и разноски в заповедното производство в размер на 900 лв., за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417, т.3 от ГПК №1958/24.11.2014г. и изпълнителен лист от 24.11.2014г. по ч.гр.д.№3560/2014г. на РС-Велико Търново.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответникът по касационната жалба Д. П. П. от [населено място] оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез пълномощника му адв. С. П.. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респективно, че подадената касационна жалба е неоснователна.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.287, ал.1 от ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е процесуално допустима. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съдът намира следното:
Въз основа на събраните по делото доказателства, препращайки и към мотивите на първата инстанция, въззивният съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл.422, ал.1, вр. с чл.415 от ГПК, вр. с чл.79 и чл.240 ЗЗД е неоснователен, тъй като ищецът не е доказал при условията на пълно и главно доказване, че процесната сума е реално предадена на ответника-заемодател. Липсва писмено доказателство /разписка/ за предаване на сумата, предмет на сключения между страните договор за заем, а реалният характер на този договор изисква, за да се ангажира отговорността на длъжника за връщане на заетата сума, тя да му е реално предадена от кредитора, а не само да е поето задължение от него за предаването й, респективно-да е поето задължение от страна на длъжника да върне същата. Самият договор за заем не може в случая да послужи като разписка за предаване на сумата, тъй като в него липсва изявление на заемателя, от което да се направи недвусмислено заключение, че е получил същата. Употребата в текста на договора на глагола „дава“ не води до извода, че тази сума е реално предадена от заемодателя на заемателя, а единствено очертава предмета на задължението на заемодателя по този договор, а изявлението на заемателя че „се задължава да върне на заемодателя заетата сума“ също не дава основание за извод, че сумата е действително получена от него, а очертава предмета на неговата насрещна престация.
Касаторът поддържа нарушение на материалния закон и на процесуалните правила от страна на въззивния съд. Сочи касационните основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Поставя следните материалноправни въпроси:
1.Следва ли да се приеме, че е налице изпълнение от страна на страна на заемодателя по договор за заем относно предаване на заемната сума на заемателя, само и единствено при наличие на разписка за предаването, направена на отделен лист хартия, или наличие на конкретната фраза че „договорът ще служи за разписка“ в подписания между страните договор за заем;
2.Следва ли да се приеме, че правната стойност на изявлението по договора „заемодателят дава на заемателя“, е в смисъл, че подобна уговорка не доказва фактическото предаване на парите, предмет на процесния договор за заем, при условие, че е използвано сегашно време на глагола „давам“ и неговото филологично значение на извършване на действие в същия момент следва ли да се тълкува като бъдещо действие.
Счита, че така поставените въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, както и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Въззивното решение не е постановено в противоречие, а в съответствие с трайно установената задължителна практика, обективирана в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК: решение № 69 от 24.06.2011 г. по гр. д. № 584/2010 г., III г. о.; решение № 174 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 5002/2008 г., IV г. о.; решение № 837 от 13.12.2010 г. по гр. д. № 1727/2009 г., IV г. о.; решение № 150 от 25.06.2012 г. по гр. д. № 574/2011 г., IV г. о.; решение № 420 от 21.11.2013 г. по гр. д. № 3176/2013 г., IV г. о.; решение № 317 от 23.02.2015 г. по гр. д. № 1238/2014 г., IV г. о. и др., в които е прието, че заемът за потребление е реален договор, който се счита сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между страните по него едната страна даде, а другата получи в заем парична сума. Това следва от разпоредбата на чл. 240 ЗЗД, където сделката е регламентирана. С оглед на това, за да има договор за заем, освен постигнато съгласие между страните следва да има и реално предаване на сумата, предмет на договора. Когато такова реално предаване на сумата липсва, фактическия състав на сделката не е осъществен. При спор относно дължимостта на сума за която се твърди, че е дадена в заем, в доказателствена тежест на страната, която се позовава на сделката е при условията на пълно доказване да установи обстоятелството, че сумата е предадена. Разписката се предоставя от кредитора на длъжника и доказва изпълнението на задължението съгласно чл. 77, ал. 1 ЗЗД. Предвид реалния характер на договора за заем за потребление по чл. 240, ал. 1 ЗЗД разписката служи като доказателство за сключването му и за изпълнение на задължението на заемодателя да предостави на заемателя определена парична сума. Обещанието за връщане на сума, ако не съдържа в себе си признание, че тя е получена от задълженото лице, не може да се цени и като особен документ за вземането по смисъла на чл. 77, ал. 2 ЗЗД.
В съответствие с тази практика, въззивният съд е приел, че сключеният между страните договор за заем обективира еднствено поетите от страните насрещни задължения по него: на заемодателя-да предостави процесната сума в заем и на заемателя-да я върне в уговорения срок. Така сключеният договор не обективира изявление на заемодателя, което да има характер на разписка, че заемната сума му е реално предадена. Поради изложеното, не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Наличието на обвързваща практика, ненуждаеща се от промяна или осъвременяване и съобразяването й от страна на съда в обжалваното решение изключва възможността поставеният въпрос да има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и води до липсата на соченото касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Предвид изхода на спора и на основание чл.78, ал.8 във вр. с ал.3 от ГПК касаторът дължи на ответника направените от него разноски в това производство в размер на 600 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Воден от горните мотиви, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №16 от 13.01.2016г., постановено по в.гр.д.№663/2015г. по описа на Окръжен съд-Велико Търново.
ОСЪЖДА Х. С. А., с ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплати на Д. П. П. с ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], разноски в настоящото производство в размер на 600 лв. /шестстотин лева/, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.