O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 138
гр. София, 15.03.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание от седми март две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
изслуша докладваното от съдия Бояджиева ч. гр. дело № 767 / 2017 г., и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 13204/21.09.2016 г. на Т. А. К., чрез адв. С. Т., срещу определение № 2945 от 18.08.2016 г. на Софийския апелативен съд по ч.гр.д. № 3515/2016 г., допълнено по реда на чл. 250 ГПК с определение № 4090 от 08.12.2016 г., в частта, с която е потвърдено определение № 430 от 01.06.2016 г. на Пернишкия окръжен съд по гр. д. № 178/2016 г. за връщане на исковата молба при условията на чл. 129, ал. 3 ГПК.
Жалбоподателят иска отмяна на атакуваното определение като неправилно. Излага довод, че апелативният съд е действал незаконосъобразно тъй като не е обсъдил възраженията му във връзка с приложението на чл. 83, ал. 2 ГПК и направеното под евентуалност пред първа инстанция искане за освобождаване от заплащане на държавна такса. Като незаконосъобразност се посочва и възприетата от въззивния съд неприложимост на чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК поради липса на исков спор произтичащ от трудово правоотношение предвид представения от жалбоподателя- ищец договор, наименован договор за управление. Поддържа се, че процесният договор е наложен в практиката като трудов, тъй като има за предмет престиране на труд, изразяващ се в ръководство на учебно заведение. В отделно представеното изложение по чл. 284, ал.3, т. 1 вр чл. 278, ал. 4 ГПК на първо място се навежда противоречие между приетото от САС и практиката на ВКС, обективирана в определение № 612 от 12.08.2010 г. ВКС, II- ро г.о. по ч.т.д. № 564/2010 г., определение № 211 от 18.05.2010 г. на ВКС, II- ро г.о. по ч.гр.д. № 207/2010 г., определение № 40 от 01.02.2012 г. на ВКС, II- ро г.о. по ч.гр.д. № 22/2012 г. и определение № 601 от 22.11.2012 г. ВКС I- во г.о. по ч.гр.д. № 562/2010 г. по въпроса как съдилищата прилагат критерия по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване на страната от заплащане на такси и разноски, в частност за съпоставката, която извършват между материалното състояние на молителя и дължимия размер на таксата. Същият въпрос е изтъкнат и във връзка със специалното основание по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК като се твърди противоречие между приетото в обжалваното определение и определение № 291 от 18.04.2013 г. на Окръжен съд- Добрич по гр.д. № 325/2013 г., както и определение № 990 от 10.06.2010 г. на САС по гр.д. № 928/2010 г. Във връзка със специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са изведени следните четири въпроса: 1. Какъв е статутът на договора за управление и приравнен ли е същият на трудов след като предметът му е престирането на труд?; 2. При положение, че в данъчно правно отношение договорът за управление е приравнен на трудов по отношпение на социалното осигуряване, не следва ли същият да бъде приравнен и по отношение на самия предмет – полагането на труд и съответно дали следва при възникване на спор да бъде приложен КТ?; 3. Необходимо ли е извършването на съпоставка и съобразяване от съда между доходите на лицето и дължимата държавна такса ?; 4. Размерът на държавната такса релевантен ли е при преценката на съдията за допускане на освобождаването от държавна такса?
Върховният касационен съд на РБ, състав на IV –то г. о., като обсъди данните по делото намира , че пред него производството е висящо само по жалбата срещу основното определение, тъй като жалбата срещу определението по чл. 250 ГПК е върната с разпореждане от 01.02. 2017 г., връчено на страната на 06.02.2017 г., необжалвано в преклузивния едноседмичен срок и влязло в сила.
Жалбата е допустима като подадена в срок, от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване, съгласно чл. 274, ал. 1, т. 1 и чл. 274, ал. 4 вр чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК като преграждащ и постановен в производство по иск с цена над 5000 лв., въззивен съдебен акт и редовна.
По допускане на касационното обжалване с оглед преценката за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т.1-т.3 ГПК настоящият състава съобразява и намира следното:
Д-р Т. А. К. е предявил пред Окръжен съд- Перник иск срещу Европейски политехнически университет за осъждането на последния да му заплати сумата от 319598, 97 лв. обезщетение по договор, сключен на 23.08.2010 г., за предсрочното му едностранно прекратяване от ответника на 09.02.2016 г., в размер, според уговореното в чл.9, на месечното възнаграждение за времето до края на срока на договора, изтичащ на 23.08.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба, както и иск за сумата от 620.86 лв. мораторна лихва за периода 09.03.2016 г.- 16.02.2016 г. от датата на изпадането в забава, според уговореното в чл. 9, ал.2, до датата на подаване на исковата молба. Още с исковата молба е заявено от ищеца, че не дължи държавна такса на основание чл.83, ал.1, т.1. ГПК с довод за спор произтичащ от трудово правоотношение, а с допълнителна молба от 20.09.2016 г., в отговор на указанията на съда да внесе държавна такса в размер на 12783.96 лв., е направено и искане по чл. 83, ал. 2 ГПК, което е оставено без уважение с определение № 343 от 26.04.2016 Г. на ОС –Перник по гр.д. № 178/ 2016 г., връчено на ищеца и необжалвано от него. С определение № 430 от 26.04.2016 г. първоинстанционният съд е върнал исковата молба заради невнесена в дадения срок, а и към датата на постановяване на определението, държавна такса.
За да потвърди прекратителното определение на първа инстанция, Софийският апелативен съд, след като се е запознал и анализирал съдържанието на договора, от който ищецът твърди, че произтича вземането му, е приел , че той не разкрива характеристиките на трудов, а е сходен по белези с мандатния, уреден в чл. 280-292 ЗЗД, поради което и чл. 83,ал.1, т.1 ГПК не намира приложение. В подкрепа на извода си, че не се касае за трудово правоотношение, е изложил съображения, че трудовият договор има определени в закона ( чл. 66 и сл. КТ) реквизити и съдържание, както и че като срочен може да бъде сключван най-много за срок до три години, каквито белези процесният не разкрива.
При тези мотиви на въззивния съд и предвид предмета на производството пред него ( обжалване на определение за прекратяване на производството заради неизправена в срок нередовност на исковата молба), поставеният въпрос за приложението на чл. 83,ал. 2 ГПК, в частност за критерия за освобождаване на страната неразполагаща с достатъчно средства за дължими към съда такси и разноски, изтъкнат последователно четири пъти в изложението, във връзка и с трите специални основания по чл. 280, ал. 1, т.1-т.3. ГПК, не е обуславящ. Той не е включен в предмета на спора пред апелативен съд, тъй като определението, с което съдът се произнася по искането по чл. 83, ал. 2 ГПК, подлежи на самостоятелен инстанционен контрол за законосъобразност, следователно недопустимо е съдът инцидентно, по повод контрол върху определението за връщане на исковата молба заради невнесена държавна такса, да извършва проверка дали са били налице предпоставките за освобождаване по този ред на ищеца и дали решавашият съд правилно е приложил критерия за освобождването от такси и разноски. В настоящия случай страната е могла, но не е обжалвала определението за оставяне на искането и по чл. 83, ал 2 ГПК без уважение, така същото е влязло в сила, поради което и апелативният съд не е следвало да обсъжда наведените в жалбата пред него съображения в тази насока. Извеждането на въпрос, разкриващ характеристиките на обуславящ, съгласно приетото в т. 1 на ТР № 1/ 2010 г. на ОСГТК на ВКС, играе ролята на обща предпоставка, която в кумулативна даденост с поне една от специалните предпоставки по чл. 280, ал.1 т.1-т.3 ГПК , е годна да обоснове допускане на касационното обжалване. Респективно неформулирането на въпрос, или както е в настоящия случай, формулирането на въпрос, който не е част от предмета на делото и по който липсва произнасяне на въззивния съд, е достатъчно основание обжалваният въззивен акт да не бъде допуснат до касация без да се изследва наличието на предпоставките по т.1-т.3 .
Въпросът за това каква е правната природа на договора за управление, в частност дали е трудов или може ли да се приравни на трудов, с оглед приложението на чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК, е с характеристиките на обуславящ. Не е налице обаче наведената в изложението специална предпоставка по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, нито пък останалите две предпоставки по чл. 280, ал.1, т.2 и т. 3 ГПК. По въпроса е налице формирана задължителна практика на ВКС по чл. 290 ГПК ( Реше-
ние № 306 от 25.06.2012 г. на ВКС, IV – то г.о., по гр.д. № 1387/2011 г.), съгласно която договорът за управление не е трудов, а граждански, и в съответствие с която се е произнесъл въззивният съд, а касаторът не е изложил съображения кое налага тази практика да бъде изоставена и променена.
Въпросът за съотнасянето на договора за управление с трудовия договор и приравняването им от гледна точка на осигурителното и данъчното право и е ли това основание да се прилага към първия КТ, не е обуславящ по смисъла на цитираното тълкувателно решение. При обосноваване на решаващия си извод въззивният съд не е излагал мотиви в тази насока, нито е бил длъжен да излага. Аргументите на въззивния съд се свеждат до реквизитите, формата и срока на трудовия договор при разграничаването му от процесния. Дори да би бил обуславящ въпрос, касаторът не е обосновал наличието на специалното основание по т. 3 с липсата на практика, неяснота на конкретна правна разпоредба и необходимост от тълкуването и, промяна на съществуваща съдебна практика или друго, така че и в тази хипотеза допускането до касация не би било мислимо.
Само за яснота на страната, следва да се отбележи, че дори един договор да наподобява трудов с оглед на отделни елементи от съдържанието си, като уговорено месечно възнаграждение, месторабота и др., определящо за характера на правоотношението, което той поражда, като трудово или не, е това дали се създават между конкретното физическо лице и лицето, което го наема, отношения на йерархичност и подчиненост при осъществяване на дейността. Отделно от това, законодателят чрез препращане към КТ в специални закони, е уредил кои от договорите, несключвани по реда на КТ, се приравняват на трудови, респективно пораждат трудови спорове.
Не са налице и основания за служебно допускане на определението до касационен контрол, тъй като не се установява вероятност същото да е нищожно или недопустимо.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд на РБ, гражданска колегия, IV – то г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2945 от 18.08.2016 г. на Софийския апелативен съд по ч.гр.д. № 3515/2016 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: