О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1348
София 25.11.2015г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК ,ІV г.о.в закрито заседание на седемнадесети ноември през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря…………………….. и в присъствието прокурора………………..като изслуша докладваното от съдията Светла Бояджиева гр.дело № 5285 по описа за 2015 год.за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Й. М. М. чрез адв.П. Н. против решение № 128 от 13.07.15г.по в.гр.дело № 39/15г.на Пловдивския апелативен съд.С него е потвърдено решение № 1766 от 23.10.14г.по гр.дело № 364/14г.на Пловдивския окръжен съд в частта,с която е признато за установено съществуване на вземане на Х. Л. К. срещу Й. М. М. за сумата 32 000 лв,представляваща задължение по договор за паричен заем, сключен между същите страни с нотариална заверка на подписите на 15.11.12г.,ведно със законната лихва върху главницата,считано от 28.06.13г.до изплащане на вземането,за което е издадена заповед за изпълнение № 6902/1.07.2013г.по ч.гр.дело № 10870/13г.на Пловдивския районен съд,ХV състав.
В приложеното изложение по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК към касационна жалба се сочат основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.Поставени са следните въпроси: 1.достатъчно доказателство ли е граматическото, лингвистично и логическо тълкуване на думите и изразите,вписани в договора за заем,за да се обоснове факта на реалното предаване на заемната сума,или следва този факт да се установява от изрично изявление на заемополучателя,инкорпорирано в договора за заем или в отделен документ; 2.признанието на страната,която се позовава на договора,за заем на неизгодни за нея факти относно съществуването му пред държавен орган,може ли да бъде квалифицирано като признание на факт и има ли обвързваща съда доказателствена сила; 3.признанието на страната,която се позовава на договора за заем,на неизгодни за нея факти относно съществуването му,направено пред държавен орган достатъчно ли е за провеждане на пълно доказване на симулацията; 4.искането за допускане на гласни доказателства кога следва да бъде направено – с жалбата,в първото по делото заседание пред въззивната инстанция или след представяне и приемане като доказателство писмен документ,изходящ от другата страна или удостоверяващ нейни изявления пред държавен орган,които правят вероятно твърдението й,че съгласието е привидно.Приложена е съдебна практика.
В отговор по чл.287 ГПК ответникът по касационната жалба Х. Л. К. чрез адв.Г. Й. моли да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд,състав на Четвърто гражданско отделение,като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 от ГПК,приема за установено следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел за установено,че на 15.11.12г.между страните е сключен договор за заем,по силата на който Х. К. като заемодател е предал в собственост на заемателя Й. М. 32 000 лв,получени от последния,който се е задължил да ги върне на заемодателя в срок до 30.04.13г.,до който срок не дължи лихва върху заетата сума,а ако не я върне в уговорения срок,дължи на заемодателя законоустановената лихва за срока на забавата,като връщането на заемната сума ще се осъществи в брой,а заемодателят е длъжен да издаде разписка.Въз основа на договора за заем по подадено от Х. К. заявление е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ № 6902/1.07.13г. и изпълнителен лист,по който е образувано изп.дело № 20137580401119 на ЧСИ М. О..След връчване на поканата за доброволно изпълнение на длъжника Й. М.,той е подал възражение и в едномесечния срок по чл.415 ал.1 ГПК заявителят е предявил настоящия иск по чл.422 ГПК за установяване съществуването на вземането.При тълкуване текста на договора въззивният съд е приел,че посочената сума е дадена,независимо че не е издадена разписка.Изложени са съображения за неоснователност на твърденията на ответника за симулативност на договора поради това,че действителната воля на страните била не да се даде в заем посочената парична сума,а да се обезпечи друго съществуващо задължение на трето лице към ищеца.Направен е извод,че дори и да се вземат предвид обясненията на ищеца,удостоверяващи негови изявления пред държавен орган,в които се съдържат признания за спорния факт,само въз основа на тях твърдяното от ответника обстоятелство не може да бъде установено.
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Първият въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика,в т.ч. и с приложените решения на ВКС,постановени по реда на чл.290 ГПК – р.174 от 23.07.10г.по гр.дело № 5002/08г.на ІV г.о.; р.88 от 27.05.13г.по т.дело № 374/12г.; р.16 от 28.02.13г.по т.д.№ 218/12г.Решаващият съд е изтълкувал текста на договора,като е съобразил използваните времеви форми на глаголите, които показват,че действията са извършени,а не са поети действия за в бъдеще, поради което е направен извод,че процесната сума е предадена.В посочените по-горе съдебни решения се разглеждат различни хипотези,които не са идентични с настоящата,а именно – приемано е,че няма реално предаване на сумата и съответно няма и сключен договор.
По въпросите,свързани с признанието на неизгодни за страната факти,въззивният съд също не се е отклонил от задължителната практика.В решение № 235 от 4.07.11г.по гр.дело № 513/10г.на ВКС,ІV г.о., постановено в производство по чл.290 ГПК,е прието,че извънсъдебните признания на страната за неизгодни за нея факти съставляват доказателство,което следва да бъде преценявано с оглед всички обстоятелства по делото.Когато такова признание се съдържа в следствено дело,то по иск за разкриване симулативността на съглашение,направените пред държавния орган изявления следва да се ценят като условие по чл.165 ал.2 ГПК за допускане на свидетелски показания.В разглеждания случая такава преценка е направена от въззивния съд.Счел е ,че в обясненията на ищеца от 13.03.15г.,дадени пред Военно-апелативна прокуратура,се съдържат данни за наличието на други облигационни отношения между страните,но доколкото ответникът не е спазил законоустановените срокове за събиране на гласни доказателства и съответно не са разпитани свидетели,в съответствие с практиката е прието,че само извънсъдебното признание не е достатъчно за установяване на спорните обстоятелства.
По третия въпрос : като не е допуснал гласни доказателства,които не са поискани с въззивната жалба, поради настъпила преклузия по чл.266 ГПК, въззивният съд е процедирал в съответствие със задължителната практика на ВКС / решение № 859 от 11.01.11г.по гр.дело № 1295/09г.на ІV г.о.; решение № 412 от 21.11.12г.по гр.дело № 1417/11г.на ІV г.о. и др./
Не е налице и основанието за допускане по чл.280 ал.1 т. 3 от ГПК- разрешен въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По поставените от касатора правни въпроси е налице практика на ВКС,която не се налага да бъде променена или осъвременена.
С оглед изхода на производството касаторът следва да заплати на ответникът по жалбата направените от него разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1800 лв съгласно приложения списък по чл.80 ГПК.
Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 128 от 13.07.15г.,постановено по в. гр.дело № 39/15г.на Пловдивския апелативен съд.
ОСЪЖДА Й. М. М.,ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] да заплати на Х. Л. К. от [населено място], [улица], сумата 1800 лв /хиляда и осемстотин /разноски за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.