ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 51
София, 23.01.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на осемнадесети януари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА ч.гр.дело № 5055 по описа за 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл. 274 ал. 2 и ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] със седалище и адрес на управление в [населено място], подадена чрез процесуалния представител на дружеството-адв.С. Н. от Адвокатско дружество „Т. и съдружници“ срещу определение от 12.3.2016 г, постановено по въззивно частно гражданско дело № 1076/16 г в частта, с която е потвърдено определение № 370 от 11.12.2015 г, постановено по т.д.№ 167/14 г на Софийски окръжен съд както и в частта, с която е оставена без разглеждане частна жалба вх.№ 558/27.1.2016 г.
В частната жалба се подържа, че обжалваните определения са неправилни и незаконосъобразни, постановени в противоречие с процесуалния закон.
Ответникът по касационната жалба [фирма] оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран по делото чрез процесуалния му представител адв.П. Б..Подържа се обжалваните определения са правилни и съобразени с процесуалния закон.
Частната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна срещу два подлежащи на обжалване съдебни акта, поради което е процесуално допустима.
От данните по делото се установява следното :
Ищецът [фирма] твърди в исковата молба, че е длъжник по изпълнително дело № 175/2013 г по описа на ЧСИ Я. С..На 1.4.2014 г, 23.4.2014 г и 9.5.2014 г била извършена публична продан на вещи, собственост на дружеството, по реда на чл.481 ГПК.С протоколи от същите дати за купувач на част от вещите е обявено ответното дружество „Б. Е. Т.“.Продадените вещи обаче нямат характера на движими и не могат да бъдат продадени по реда на чл.481 ГПК.По тази причина проведената публична продан не е валидна и ответникът „Б.Е. Т.“ не е придобил правото на собствеността върху вещите.Техен собственик продължава да е ищеца, който моли съда да постанови решение, с което осъди ответното дружество да му предаде собствеността и владението на описаните в исковата молба вещи, на основание чл.108 ЗС.
С определение по гр.дело № 1323/15 г, ВКС, Четвърто гражданско отделение, постановено о реда на чл.274 ал.3 ГПК във връзка със спор за родова подсъдност по делото е прието, че въпросът дали процесните вещи са движими или се касае за недвижим имот, част от които са те, следва да се разреши едва в мотивите към съдебното решение, след обсъждане на събраните доказателства.
С решение № 117 от 18.11.2015 г, постановено по т.д.167/14 г, Софийски окръжен съд, Търговско отделение, трети състав е отхвърлил като неоснователен предявения от [фирма] срещу [фирма] иск по чл.108 ЗС за предаване владението на движими вещи, описани в исковата молба-трайно прикрепени към сграда „Пилотна инсталация“ за получаване на електромагнитна мед, находяща се в „Х. М.“, местност „К.д., в землището на [община].За да отхвърли иска първоинстанционният съд е приел, че процесните вещи представляват движимости.По тази причина с определение № 370 от 11.12.2015 г СОС е приел, че доколкото с исковата молба ищецът е въвел твърдения, че предмет на спора е недвижим имот, а не движими вещи, до проверка на това твърдение, родовата подсъдност на спора и определянето на цената на иска и дължимата държавна такса е следвало да бъдат определени, съобразно тези твърдения.Поради тази причина внесената държавна такса е определена по реда на чл.71 ал.2 ГПК в размер на ? от цената на иска или 3 876 лв.Доколкото обаче с решението по същество на спора съдът е приел, че предметът на същия са движими вещи, а не недвижим имот, то и дължимата държавна такса следва да бъде определена като 4 % от цената на иска /чл.1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК/ т.е 4 % от 387 524, 50 лв или 15 500, 98 лв.При това положение първоинстанционният съд е приел, че ищецът е задължен за довнасяне на такса в размер на 11 624, 98 лв и на основание чл.77 ГПК го е осъдил да я заплати по сметка на съда.
С обжалваното въззивно определение, Софийски апелативен съд е приел, че преценката дали вещите са движими или недвижими се прави от съда в рамките на производството, което е висящо пред него, а не след евентуалното му приключване с влязло в сила решение.Ако по реда на инстанционния контрол горестоящият съд прецени, че вещите са недвижими, то това ще рефлектира върху валидността на проведената в изпълнението публична продан, съответно относно титулярството на правото на собственост върху тях.Цялостната отмяна на обжалваното решение би довела до отмяна на определението в частта, относно държавната такса.Поради това САС е потвърдил определението на Софийски окръжен съд от 11.12.2015 г.
По частната жалба срещу това определение.
Производството е по чл.274 ал.3 ГПК.
В изложението на основанията по чл.274 ал.3 ГПК са формулирани следните въпроси : Когато с решението по същество, съдът приеме, че вещите, предмет на иска за собственост са движими, а не недвижими, може ли на основание чл.77 ГПК да се преизчисли размера на дължимата по предявения иск държавна такса и ищецът да бъде осъден да я довнесе ;Към кой момент се стабилизира размерът на дължимата по делото държавна такса.Подлежи ли на преизчисляване размерът й, когато с решението по същество, съдът приеме, че вещите предмет на иска за собственост са движими, а не недвижими.
Посочени са касационните основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
Сочи се противоречие със задължителната практика на ВКС по реда на чл.274 ал.3 ГПК, обективирана в определение № 1050 от 8.11.2010 г по гр.дело № 734/2010 г на ВКС, ГК, Второ гражданско отделение.
По заявените касационни основания :
Отговор на поставените от касатора въпроси е даден в следните определения, постановени по реда на чл.274 ал.3 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика :
С определение № 104 от 9.2.2015 г по ч.т.д.№ 112/15 г на ВКС, Търговска колегия е прието по задължителен за съдилищата начин, че когато страна остане задължена за разноски, каквато е и държавната такса, съдът на основание чл.77 ГПК не само има право, но е длъжен да ги събере принудително от задължената страна, което във времево отношение може да стане, както по време на разрешаването на спора по делото, така и след приключване на делото, в рамките на давностния срок.Отношението между страната и съда във връзка с дължимостта на съдебните разноски, в това число и държавна такса е процесуалноправно на власт и подчинение и съдът на основание чл.77 ГПК служебно постановява принудителното им събиране по време на висящността на процеса и след приключване на делото.
С определение № 67 от 19.3.2015 г, постановено по ч.гр.дело № 385/15 г на ВКС, ГК, Второ ГО е дадено същото разрешение на постановени въпроси : „ако ищецът не е внесъл изцяло или частично дължимата държавна такса при предявяване на иска си, същата се събира от него по реда на чл.77 ГПК, независимо от изхода на спора, по време на висящността на съдебния спор, както и след приключване на делото, в рамките на давностния срок.
Формулираните от касатора въпроси във връзка със процесуалното задължение на съда и крайния момент, в който следва да бъде постановен акт за събиране дължимата по делото държавна такса са разрешени в пълно съответствие с посочената задължителна съдебна практика, поради което не обосновават необходимостта от допускане на въззивното определение до касационен контрол.
Соченото от касатора определение № 1050 от 8.11.2010 г по гр.дело № 734/2010 г на ВКС, ГК, Второ гражданско отделение от една страна няма отношение към повдигнатите от касатора процесуални въпроси, а от друга не съставлява задължителна съдебна практика, тъй като е постановено по реда на чл.288 ГПК.То няма задължителна сила, каквато има определението по чл.274 ал.3 ГПК, поради което не може да обоснове достъп до касационен контрол.
По частната жалба срещу определението на въззивния съд, с което е оставена без разглеждане жалбата срещу определение № 37 от 18.1.2016 г.
Производството е по чл.274 ал.2 ГПК.
Касае се за обжалване определение, постановено от въззивна инстанция, с което се прегражда по-нататъшното развитие по заявеното от жалбоподателя искане.
С определение № 37 от 18.1.2016 г, постановено по търговско дело № 167/14 г СОС е оставил без уважение искането на ищцовото дружество за продължаване на срока за отстраняване на нередовностите по въззивна жалба вх.№ 2896/10.12.2015 г.С обжалваното определение САС е приел, че подадената от ищеца частна жалба срещу това определение е процесуално недопустима и я е оставил без разглеждане, тъй като определението на съда, с което се отказва продължаване на срок за извършване на определено процесуално действие не подлежи на въззивно обжалване.На последващ съдебен контрол съобразно нормата на чл.66 ал.2 ГПК подлежи отказа на съда да възстанови срок.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира следното :
Обжалваното определение е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.Съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 1 ГПК на самостоятелно обжалване подлежат две групи определения – преграждащите развитието на делото и онези, за които законодателят изрично е предвидил възможност да бъдат обжалвани. Постановеното от Софийския окръжен съд определение, с което е оставена без уважение молба на жалбоподателя по чл. 63 ГПК за продължаване на срока за внасяне на дължимата държавна такса за разглеждане на въззивна жалба поради липса на уважителни причини, не попада в нито една от двете категории.
Съобразно трайно установената практика на ВКС определението по чл. 63 ГПК не подлежи на обжалване независимо от това дали съдът уважава или отхвърля искането за продължаване на определения от него или от закона срок. Изводът на въззивния съд за недопустимост на жалбата е законосъобразен./Определение № 496 от 13.10.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 1155/2016 г., II т. о., ТК/.
Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение № 853 от 12.3.2016 г, постановено по в.ч.гр.дело № 1076/16 г на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 370 от 11.12.2015 г, постановено по гр.дело № 167/2014 г, Софийски окръжен съд, Търговско отделение, 3 състав.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 853 от 12.3.2016 г, постановено по в.ч.гр.дело № 1076/16 г на Софийски апелативен съд в частта, с която е оставена без разглеждане частна жалба вх.№ 558/27.1.2016 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.