ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1464
София 17.12.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на петнадесети декември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 6009 по описа за 2014 година
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 от ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Б. Б. С., чрез пълномощника му адв. В. Т. –САК срещу въззивно решение №1364 от 27.06.2014г. по в.гр.д.№4555/2013г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, Първи състав.
Въззивното решение се обжалва в частта, с която е отменено първоинстанционното решение №5894/31.07.2013г. на Софийски градски съд в частта, с която ответникът по делото-П. на Р е осъден да заплати на ищеца, на основание чл.2, ал.1, т.2 от ЗОДОВ, обезщетение за неимуществени вреди в размер над сумата от 2500 лева до размер на присъдената сума от 3000 лева, както и в частта, в която в останалата обжалвана част решението на СГС е потвърдено, като за разликата до 26 000 лв. искът е отхвърлен.
Жалбоподателят твърди, че решението на Софийски апелативен съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, постановено е при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано/касационни основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК/, поради което същото следва да бъде отменено в обжалваните му части, като бъде осъден ответника да заплати на ищеца допълнително обезщетение за неимуществени вреди в размер на още 23 500 лв., ведно със законната лихва върху тази сума. Претендира присъждане на разноски пред всички съдебни инстанции.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че с постановеното решение въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, решавани са противоречиво от съдилищата – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, както и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Изведените въпроси в изложението по чл.284, ал.3, т.1 са следните: 1.Как следва да се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 от ЗОДОВ при определяне на обезщетението за неимуществени вреди?; 2.При определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди по ЗОДОВ следва ли да се взема предвид тежестта на повдигнатото обвинение срещу ищеца, по което същият е оправдан с влязла в сила присъда, както и периодът и интензитета на претърпените неимуществени вреди от задържането под стража?; 3.Следва ли съдът при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди да взема предвид обстоятелства, които не са въведени от страна на ответника като възражение в писмения отговор на исковата молба, водещо до намаляване на отговорността на ответника по предявения иск?; 4. Осъждането на ответника самостоятелно основание ли е за некредитиране на показанията му по делото?Подържа се, че обжалваното решение е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в определение № 911 от 11.08.2010г. на ВКС по гр.д. №369/2010г., ІІІ г.о., ГК и Решение №532 от 24.06.2010г. на ВКС по гр.д.№1650/2009г., ІІІ г.о., ГК; както и, че по тях е налице противоречива практика, обективирана в Решение №771 от 05.01.2014г. на СГС и Решение №1093/12.03.2010г. по гр.д.№2187/2008г. на СГС, ГО, 9-ти с-в.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба-П. на Република България не взема становище по същата.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, в срока по чл. 283 ГПК, поради което се явява допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел от фактическа страна, че наказателното производство срещу ищеца е започнало на 19.12.2005г. с извършен разпит, за това, че на 09.08.2005г. около 01.10 часа в [населено място], на кръстовището на [улица]и [улица]в съучастие с две неизвестни до момента лица, като извършител, е отнел чужд мобилен телефон, марка „С. Е.” модел , на стойност 210 лв. и СИМ карта, на стойност 20 лв., от владението на Г. П. Н., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила. Видно от съставения протокол за разпит на уличено лице, Б. С. се е признал за виновен в повдигнатото му обвинение. На същата дата-19.12.2005г. е бил задържан за срок до 24 часа, като е освободен в 16:00 часа на 19.12.2005г. Определена му е мярка за неотклонение „парична гаранция” в размер на 100 лева. С постановление от 20.12.2005г. на Софийска районна прокуратура по съображение, че уличеният Б. Б. С. е осъждан за престъпление от общ характер, е отменено постановлението от 19.12.2005г. за първоначално определената мярка за неотклонение парична гаранция и е разпоредено на 3 РПУ-СДВР да задържи уличеното лице. С постановление от 11.01.2006г.на СРП уличеният Б. С. е задържан под стража за срок от 72 часа от 20:15 ч. на 10.01.2006г. до 20:15 ч. на 13.01.2006г. в следствения арест [улица]. С протоколно определение от 13.01.2006г. по н.ч.д. № И-83/2006г., Софийски районен съд, НК, 7-ми с-в е взел мярка за неотклнение „задържане под стража” спрямо Б. С., като едно от съображенията на решаващия орган е признаване на вината на уличения и извършване на деянието в изпитателния срок, определен с присъда по н.о.х.д. №1164/2003г. на СРС. Тази най-тежка мярка за неотклонение е била изменена в най-леката мярка за неотклонение „подписка” с определение от 25.04.2006г. по в.н.о.х.д. №1688/2006г. на СГС, НО, ХІІ въззивен състав. С постановление от 15.05.2006г. на С. следствена служба Б. С. е привлечен като обвиняем в престъпление по чл.198, ал.1, пр.1 вр. с чл.20, ал.2, вр. с ал.1 НК. На същата дата той е бил разпитан, но вече не се е признал за виновен. С присъда от 17.04.2007г. по н.о.х.д. №7751/2006г. на СРС, НК, 107 с-в е признал подсъдимия Б. С. за невиновен в повдигнатите му обвинения. Тази присъда е изцяло потвърдена с решение от 26.11.2007г. по в.н.о.х.д. №1982/2007г. на СГС, НК, ІV въззивен с-в, което не е подлежало на жалба или протест. От събраната в първоинстанционното производство служебна бележка рег.№13829/05.12.2012г. на ГД „ИН” се установява, че ищецът е бил задържан в ареста на [улица], [населено място] на 11.01.2006г. и е бил освободен на 25.04.2006г.
От правна страна преценявайки съобразно социалния критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД във вр. с § 1 от ЗР на ЗОДОВ вида и интензивността на доказаните и реално преживяните от касатора емоционални страдания и безпокойства от повдигнатото му обвинение в извършване на престъпление, за което той е оправдан с влязла в сила присъда; общественото му положение ; сравнително младата възраст на пострадалия; продължителността на воденото наказателно производство-1г., 11 мес. и 7 дни, в хода на което е бил задържан в следствения арест и по отншение на него е била взета и най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража” за общ срок от 3 мес. и 17 дни; както и социално-икономическите условия в страната, въззивният съд е приел, че за обезщетение на неимуществените вреди, претърпени от пострадалия следва да се определи справедливо обезщетение в размер на сумата от 2500 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от 22.05.2009г. до окончателното й изплащане.
По касационните основания. По поставените въпроси за критериите, при които обезщетението за неимуществени вреди се явява справедливо, задължително тълкуване е дадено още в ППВС № 4 от 1968 г., което последователно се спазва от съдилищата. Според Постановлението, съдът е длъжен да вземе предвид и да посочи в мотивите си всички конкретни обстоятелства, които са обусловили изводите му за справедливост при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. В случая изводите на въззивния съд за размера на обезщетението са мотивирани по начина, който обвързващата практика изисква, а въпросът, дали тези изводи са правилни, не може да се разглежда в производството по чл. 288 ГПК.
Въззивният съд се е произнесъл в решението си по всички въпроси от значение за спора касаещи преценката за „справедливото“ обезщетяване на неимуществените вреди, в съответствие с практиката на ВКС, включително и в посочените от жалбоподателя решения. В трайната практика на ВКС, се приема, че справедливото обезщетяване, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице в във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. В съответствие именно с трайната практика на ВКС съдът е присъдил обезщетение и за претърпените от ищеца неимуществени вреди, които се дължат именно поради необходимостта пострадалият да бъде компенсиран в най пълна степен за вредите от незаконните действия на правозащитните органи. В този смисъл е и даденото разрешение в задължителната практика на ВКС /по смисъла на т. 2 от ТР № 1/2009 г. на ОСГК и ТК на ВКС/ в решение от 24.06.2010 г. по гр. д. № 1650/2009 г., решение от 09.06.2010 г. по гр. д. № 1091/2009 г. на ВКС и решение от 20.12.2010 г. по гр. д. № 1889/2009 г. на ВКС.
Отчетено е в настоящия случай, че в съответствие с общоприетия критерии за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, присъденото обезщетението не следва да надвишава достатъчния и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.По тези съображения следва да се отбележи,че касационното основание по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК не е налице, тъй като представените влезли в сила съдебни решения на СГС са постановени при друга фактическа обстановка, която обосновава различие на правните изводи.Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса.
По отношение на твърденията на касатора за несъобразяване от страна на въззивния съд с представени по делото доказателства, доводите му и закона, настоящият съд намира, че наличието на такъв порок би довело до извод за необоснованост на обжалваното решение, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, което би било основание за неговото касиране съобразно чл.281, т.3 ГПК като неправилно, но не съставлява основание за допускане до касационно обжалване. В настоящето производство не могат да се проверят изводите на съда за обоснованост, респ. прилагане на материалния закон към установените по делото факти.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е заявено бланкетно. Посоченото основание би било налице, ако е от значение за точното прилагане на закона- когато разглеждането му би допринесло за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, какъвто не е настоящия случай. Жалбоподателят е посочил това основание, но не се е позовал нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна, но неправилна практика, в които случаи би било налице основание за издаване на тълкувателно решение. Липсва и обосновка, че разглеждането на касационната жалба е от значение за развитието на правото, тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон. Видно от изложеното, ако по въпроса е налице установена практика, ненуждаеща се от осъвременяване, то е изключено той да има значението по т. 3 на ал. 1 на чл. 280 от ГПК.
Последният, поставен от касатора въпрос „осъждането на ответника самостоятелно основание ли е за некредитиране на показанията му по делото” е неясен и съдържанието му не може да бъде извлечено от съдържанието на изложението.Страната не е давала обяснения по реда на 176 от ГПК, а показания пред съда могат да депозират единствено свидетелите, а не страните.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1364 от 27.06.2014г. по в.гр.д.№4555/2013г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, Първи състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.