О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 57
гр.София,
05.02.2016г.
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на първи февруари две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател:ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева ч.гр.д. №375 описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Обжалвано е определение 25.08.2015г. по гр.д.№1259/2015г. на ОС Бургас, с което като е потвърдено първоинстанционното производство, е прекратеното производството по иск с правно основание чл.124 ГПК за установяване факта на едностранно прекратяване на трудов договор.
Жалбоподателят П. [фирма], чрез процесуалния си представител поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Мили същото да бъде отменено, както и потвърденото с него първоинстанционно определениеи иска на дружествмото бъде разгледан по същество.
Ответникът А. Н. А., чрез процесуалния си представител поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК. Поддържа също така, че жалбата и по същество е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на определението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното въззивно определение е оставена без уважение жалба П. [фирма] против определение от 20.04.2015 г. , по по гр.д.№745/ 2014 г. на Районен съд – [населено място], с което се прекратява производството по гр.д.№745/2014 г. в частта, с която съдът е сезиран с иск за установяване едностранното прекратяване на трудов договор №690/2013 г., считано от 14.12.2013 г. от страна на А. Н. А. , без спазване срока на предизвестие
Изложени са съображения за това, че разпоредбата на чл.124, ал.4 ГПК дава възможност за установяване на факти , но в процесния случай се касае за правно регламентирани трудови правоотношения – предмет на Кодекса на труда. Посочено е, че установяване на съществуване на трудово правоотношение, изменение и прекратяване могат да се извършват съобразно правната регламентация в Кодекса на труда. Прието е, че работникът е направил едностранното си изявление , което е упражняване на субективното потестативно право , а работодателят трябва да издаде заповед за прекратяване на трудовия договор като посочи конкретното правно основание за това, а при несъгласие с отразеното основание работникът разполага с възможността и има правото да обжалва акта на работодателя относно посоченото основание. Съдът е приел, че фактът на прекратяване на договорната обвързаност между страните се установява именно с връчването на този писмен акт от работодателя на работника. При тези данни съдът е счел, че иска на работодателя за установяване едностранно прекратяване на трудовия договор по реда на чл.124, ал.4 ГПК е недопустим .
В приложено към частната касационна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният жалбоподател, чрез процесуалния си представител поддържа, че с определението е дадено разрешение на правен въпрос от значение за спора: липсва ли правен интерес от предявяване на установителен иск за установяване на едностранно прекратяване на трудово правоотношение от страна на работника, когато не е отправено изрично писмено волеизявление от работника до работодателя, която липса, като абсолютна процесуална предпоставка да води до недопустимост на исковата претенция. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПк за допускане на касационно обжалване.
При тези данни по делото Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., намира, че по поставения въпрос касационно обжалване не следва да се допусне, тъй като същият, макар и да е обусловил волята на въззивния съд, доколкото с постановеното от него определение е прието, че искът по чл. 124, ал. 4 ГПК е недопустим, не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Съдът, с оглед установените по делото обстоятелства, е счел, че установителен иск на работодателя за установяване едностранно прекратяване на трудово правоотношение от страна на работника, е недопустим, поради липса на правен интерес воденето на такъв, като е посочено, че законово задължение на работодателя е именно той, с писмен акт, да прекратява при наличие на съответните предпоставки трудовите правоотношения със своите работници и служители. Постоянната практика на ВКС е, че за правният интерес като положителна процесуална предпоставка за допустимост на установителния иск съдът изхожда от направените в исковата молба фактически твърдения, като за наличието на предпоставката съдът извършва преценка във всеки отделен случай с оглед конкретните специфики на казуса, като е достатъчно да се твърди наличието на право, което е нарушено или застрашено от възникналия с ответника правен спор, каквото твърдение в случая липсва. Съдът извършва преценка за наличието или липсата на правен интерес от предявяването на установителен иск въз основа на обстоятелствата, изложени в исковата молба, като съобразява формулирания от ищеца правен интерес от иска. Този интерес винаги е налице, когато поведението на противната страна прави правното положение на ищеца несигурно, а за наличието на такава несигурност е достатъчно титулярът на правоотношението да е направил ”разумна субективна преценка”. Несъмнено е, че когато противната страна оспорва правото на ищеца, или когато си присвоява едно право спрямо последния, какъвто не е разглеждания случай, несигурността в правното положение на ищцовата страна е и действителна. С оглед на въведените от ищеца твърдения и съдебната практика въззивният съд е счел, че не е налице правен интерес от иска по чл.124 ГПК на работодателя насочен срещу работника.
Цитираната от частния жалбоподател практика на Върховния касационен съд по чл. 290 ГПК е неотносима към поставения въпрос.
Неоснователен е и доводът на жалбоподателя, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй съдебната практика по чл.124 ГПК е непротиворечива, поради което и задължителното тълкуване в предметния обхват на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е необходимо.
При тези изводи касационно обжалване на определението на въззивния съд не следва да се допуска.
Не следва да се присъждат разноски на ответника по жалба, тъй като не са представени доказателства за направени такива пред ВКС.
Предвид изложените съображения, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение 25.08.2015г. по гр.д.№1259/2015г. на ОС Бургас.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: