ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 40
София, 13.01.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на единадесети януари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА т.дело № 60124 по описа за 2016 година
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], чрез адв. Г. Г. срещу решение № VІ-23 от 29.03.2016г., постановено по в.гр.д. №23/2016г. по описа на Окръжен съд-Бургас, с което е потвърдено решение №1568 от 14.10.2015г. по гр.д.№1728/2015г. на Районен съд-Бургас. С първоинстанционното решение е отхвърлен като неоснователен предявеният от [фирма] против Г. Я. Н. от [населено място] иск с правно основание чл.422 ГПК, вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че ответницата дължи на дружеството-ищец сумата от 24 000 лв., представляваща продажната цена на 600 кашона доставен сладолед по 40 лв. единична цена по фактура №[ЕГН]/04.09.2009г., за която сума е издадена, по реда на чл.410 ГПК, Заповед за изпълнение на парично задължение №466 от 16.02.2015г. по ч.гр.д.№564/2015г. на РС-Бургас.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответникът по касационната жалба Г. Я. Н. от [населено място], в отговор, подаден чрез адв.Ж. А., оспорва същата, като поддържа че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респективно, че подадената касационна жалба е неоснователна.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е процесуално допустима-подадена е в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.287, ал.1 от ГПК.
С решаващите си мотиви, въззивният съд, препращайки и към мотивите на първата инстанция съгласно чл.272 ГПК, е приел, че страните са били обвързани от валидна правна сделка за търговска продажба, по силата на която ищецът като продавач е доставил на ответницата като купувач сладолед на стойност 24 000лв., който последната е следвало да заплати при приемането на стоката, съгласно чл.327, ал.1 ТЗ. Ответницата, обаче, с отговора на исковата молба, е направила възражение за погасяване на вземането по давност, което съдът е приел за основателно: в двустранно подписаната стокова разписка, издадена на 04.08.2009г. /на която дата следва да се счита, че стоката е фактически предадена на купувача/, не е определен падеж за плащане. След като друго не е уговорено между страните, съгласно чл.327, ал.1 ТЗ купувачът е длъжен да плати цената при предаване на стоката или на документите, които му дават право да я получи, и следователно вземането за 24 000лв. е станало изискуемо с получаването на стоката от купувача на 04.08.2009г., от която дата тече и петгодишната погасителна давност по чл.110 ЗЗД, като няма данни тя да е спирана или прекъсвана. Съответно, давността е изтекла на 04.08.2014г., а заявлението по чл.410 ГПК е подадено в съда едва на 30.01.2015г., поради което съдът е приел, че вземането е погасено по давност и предявеният иск се явява неоснователен.
Касаторът сочи основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане до касационно обжалване. Поставя следните въпроси:
1.Следва ли въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички относими доказателства и доводите на страните и да мотивира решението си като съд по съществото на спора;
Счита, че така поставеният въпрос е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, а именно: ППВС №1/1953г.; решение №43 от 04.06.2014г. по т.д.№213/2012г., ІІ т.о.; решение №199 от 17.12.2009г. по т.д.№386/2009г., ІІ т.о.; решение №189 от 14.01.2016г. по т.д.№3672/2014г., ІІ т.о.; решение №33 от 29.07.2013г. по гр.д.№401/2012г., І г.о.; решение №326 от 20.12.2012г. по гр.д.№177/2012г., ІІІ г.о.; решение №24 от 28.01.2010г. по гр.д.№4744/2008г., І г.о.; решение №217 от 09.06.2011г. по гр.д.№761/2010г., ІV г.о.; решение №235 от 04.07.2011г. по гр.д.№513/2010г., ІV г.о.; решение №422 от 03.06.2010г. по гр.д.№805/2009г., І г.о., решение №596 от 13.10.2010г. по гр.д.№1217/2009г., ІІ г.о. и решение №92 от 22.02.2011г. по гр.д.№1863/2010г., ІV г.о.;
2.За задължението на въззивния съд по чл.7 и чл.10 от ГПК да съдейства на страните за изясняване делото и за изясняване на фактите, които са от значение за решаването му и следва ли въззивният съд да отстрани нарушението на първоинстанционния във връзка с доклада по делото; Счита, че така поставеният въпрос е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР №1/2013г. по т.д.№1/2013г. ОСГТК, решение №43 от 04.06.2014г. по т.д.№213/2012г., ІІ т.о. и решение №16 от 07.02.2014г. по т.д.№1187/2013г., ІІ т.о.;
3.Действителна ли е уговорка за по-късно плащане на цената /след предаване на стоката/, когато тази уговорка не съдържа конкретен срок и важат ли общите правила на ЗЗД, че плащането се дължи след покана от кредитора;
Счита, че така поставения въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на въззивното решение на Бургаския окръжен съд, по следните съображения:
По първия въпрос:
Поставеният въпрос е решен в съответствие с практиката на ВКС, обективирана както в посочените от касатора, така и в редица други решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, в които е прието, че съдът по същество е длъжен да прецени всички събрани по делото доказателства, които са от значение за спора, както и доводите на страните и да основе решението си върху приетите от него в резултат на тази преценка обстоятелства по делото и върху закона. Това разрешение съответства на разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 и чл. 12 ГПК, както и на тази на чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.). Съгласно т.19 от Тълкувателно решение №1/2001г. на ОСГК на ВКС, решение №83 от 23.06.2015г. по т.д.№1940/2014г. на ВКС, ІІ т.о., решение №202 от 21.12.2013г. по т.д.№866/2012г. на ВКС, І т.о., решение №212 от 01.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №228 от 01.10.2014г. по гр.д.№1060/2014г. на ВКС, І г.о. задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. Дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава. В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция като запише в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани. Дори тогава, когато е възприела мотивите на първоинстанционното решение поради пълното съвпадение на фактическите и правни изводи и защото нейната решаваща дейност е била в същия обем като първоинстанционната, въззивната инстанция всъщност обосновава собствените си изводи, които са резултат на осъществена от нея решаваща, а не контролна дейност. В съответствие с тази практика, като е обсъдил всички въведени от страните доводи и възражения, въззивният съд е формирал собствени фактически констатации и правни изводи за неоснователност на исковата претенция поради погасяване на претендираното вземане по давност.
По втория въпрос:
Така, както е формулиран, поставеният въпрос обосновава касационни оплаквания относно порочността на обжалваното въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК, но същите могат да бъдат разглеждани от касационния съд по същество едва след допускане на решението до касационно обжалване. Основанията по чл. 280, ал. 1 от ГПК са различни от тези по чл. 281, т. 3 ГПК, на които всъщност се позовава касатора. Относно твърденията му за несъобразяване от страна на въззивния съд с представени по делото доказателства, доводите му и закона, настоящият съд намира, че наличието на такъв порок би довело до извод за необоснованост на обжалваното решение, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, което би било основание за неговото касиране съобразно чл.281, т.3 ГПК като неправилно, но не съставлява основание за допускане до касационно обжалване. В настоящото производство не могат да се проверят изводите на съда за обоснованост, респ. прилагане на материалния закон към установените по делото факти. Както е разяснено в ТР № 1/2009г., материалноправният или процесуалноправният въпрос, на който се позовава жалбоподателят, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
По третия въпрос-относно приложението на чл.327 от ТЗ е налице трайно установена и непротиворечива практика, според която договорът за търговска продажба на движими вещи, съгласно чл. 318, ал. 1 ТЗ е консенсуален. Сключването му предпоставя постигане на съгласие между страните – продавач и купувач, относно съществените елементи от съдържанието на сделката, а такива са вещта /стоката/, обект на продажба и цената. С постигането на съгласие, за продавача възниква задължението да заплати уговорената цена. Поради консенсуалния характер на сделката предаването на вещта и плащането на цената не са елемент от фактическия състав на търговската продажба, а са относими към изпълнението на произтичащите от договора задължения, като при липса на други договорености – чл. 327, ал. 1 ТЗ поставя плащането в зависимост от предаването /решение № 20 от 25.03.2013 г. на ВКС по т. д. № 206/2012 г., I т.о.; решение № 46 от 27.03.2009 г. на ВКС по т. д. № 454/2008 г., II т. о.; решение № 211 от 30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1120/2010 г., II т. о.; решение № 182 от 17.11.2010 г. на ВКС по т. д. № 76/2010 г., II т. о.; решение № 42 от 19.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 593/2009 г., II т. о. и мн.др./. От съображенията в изложението към касационната жалба не може да се направи извод за необходимост от изменение на съществуващата или създаване на нова съдебна практика по приложението на чл.327 от ТЗ. Наличието на обвързваща практика, ненуждаеща се от промяна или осъвременяване и съобразяването й от страна на съда в обжалваното решение изключва възможността поставеният въпрос да има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и води до липсата на соченото касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Предвид изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 от ГПК касаторът дължи на ответника направените от него разноски в това производство в размер на 500 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, за което са представени надлежни доказателства съгласно ТР № 6 от 06.11.2013г. по тълк. дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС.
Воден от горните мотиви, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №VІ-23 от 29.03.2016г., постановено по в.гр.д.№23/2016г. по описа на Окръжен съд-Бургас.
ОСЪЖДА [фирма], с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет.2, на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплати на Г. Я. Н., с ЕГН [ЕГН] от [населено място],[жк], [жилищен адрес] разноски в настоящото производство в размер на 500 лв. /петстотин лева/, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.