3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 187
гр.София, 11.04.2017г.
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател:ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева ч.гр.д. № 1446 описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Обжалвано е определение от 16.02.2015г. по гр.д.№4726/2014г. на АС София ,с което е потвърдено определение от 1.07.2014 г. на Окръжен съд-Монтана по гр.д.№ 123/2014 г.
Частният жалбоподател Ц. П. Д. моли да се допусне касационно обжалване на въззивното определение. Моли да се отмени обжалваното определение като неправилно и да се даде ход на исковата му молба.
Върховният касационен съд, тричленен състав на четвърто гражданско отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното:
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, поради което е процесуално допустима.
С обжалваното определение е потвърдено определение от 01.07.2014 г. на Окръжен съд-Монтана по гр.д.№ 123/2014 г. за връщане исковата молба на Ц. Д. предявен срещу трима прокурори и един следовател от Военно-окръжна прокуратура П..
За да постанови обжалвания съдeбен акт съдът е приел за установено, че в обстоятелствената част на искова молба ищецът поддържа, че е понесъл неимуществени вреди от незаконосъобразни действия и бездействия на ответниците , извършени в качеството им на магистрати, изразяващи се в пропуск да бъдат извършени процесуални действия- разпит на самия ищец и на посочени от него свидетели, свързани с подадени от ищеца сигнали за извършени престъпления и спомагане на трети лица да избегнат наказателно преследване, както и в издаване на постановления, които ищецът преценява като неправилни. Изложени са съображения за това, че нормата на чл. 132, ал.1 от Конституцията на Република България регламентира института на функционален имунитет на магистратите, съгласно който съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен в хипотезите на умишлено извършено престъпление. Прието е, че в случая, сочените като неправомерни действия или бездействия, от които ищецът твърди че е понесъл вреди, попадат в приложното поле на цитираната конституционна норма, поради което е недопустимо ангажирането на гражданската им отговорност за тяхното репариране. Прието е, че за вредите, претърпени от действия, бездействия и актове на магистрати отговаря държавата, но по реда на специалния ЗОДОВ, при установените в него предпоставки, а в случая твърдяните от ищеца актове, действия или бездействия не могат да бъдат субсумирани под нито една от изчерпателно и ограничително изброените в чл.2 от ЗОДОВ хипотези на ангажиране отговорността на държавата за дейността на правозащитните органи.
Като е възприел изводите на първоинстанционния съд за правилни въззивният съдът с обжалваното определение е потвърдил определението му за връщане исковата молба и е прекратил производството по делото, поради недопустимост на предявените искове.
В изложение по чл.274, ал.3, вр. чл.280, ал.1 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в определението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора:длъжен ли е съдът да даде указания на ищеца за отстраняване нередовности на исковата молба и когато се претендират вреди, причинени от органи по чл.2, ал.1 ЗОДОВ или от лица заемащи определени длъжности в тези органи, които вреди са настъпили по отношение на лице, което не попада в нито една от хипотезите на чл.2 ЗОДОВ, възможно ли е обезщетение да бъде търсено по граждаскоправен ред или по реда на ЗОДОВ. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Настоящият състав намира, че в случая обжалваното определение е постановено в съответствие с практиката на ВКС, според която се приема, че задължението на съда да следи за надлежното извършване от страните процесуални действия в гражданския процес намира обща уредба в разпоредбите на чл. 7 ГПК и чл.130 ГПК. Въпросът за допустимостта на производството е разрешен от въззивния съд в съответствие с разрешението в посоченото определение № 447 /24.09.2010 г. по ч.гр.д. № 416 /2010 г., ІІІ г.о. на ВКС, постановено в производство по чл.274,ал.3 ГПК, с което е прието, че само когато преценката за допустимост на иска зависи от събирането и проверката на ангажираните по делото доказателства, съдът не може да прекрати производството по делото на основание чл.130 ГПК преди това. Въпросите са разрешени и в съответствие с константната практика на ВКС /напр. – определение № 502 от 01.10.2009 г. на ВКС по ч.гр.д. № 414/2009 г., I. г.о.; определение № 668 от 02.12.09 г. по ч.гр.д. № 634/ 2009г., I. г.о. и др., постановени по реда на чл.274, ал.3 ГПК/, съгласно която функционалният имунитет по чл.132, ал.1 ат Конституцията на РБ е въпрос, пряко свързан с допустимостта на предявения иск, като наличието на такъв имунитет е абсолютна процесуална пречка за разглеждане на иск на пострадалия за вреди, когато е насочен срещу лице, което се ползва с такъв имунитет, освен ако е извършено умишлено престъпление от общ характер. Касае се за отрицателна процесуална предпоставка за надлежно упражняване правото на иск, за която съдът следи служебно и ако тя е налице, съдът не пристъпва към разглеждане на спора по същество, а е длъжен да прекрати делото. Приема се, че доколкото процесуалната легитимация на страните се определя от твърденията на ищеца в исковата молба, който заявява, че именно той е носителят на накърненото от ответника чрез възникналия между тях правен спор материално право, преценката за допустимостта на иска в хипотезата на липса на процесуална легитимация на ответника се извършва от съда с оглед твърденията на ищеца в исковата му молба. При проверката дали искът е предявен от и срещу надлежна страна, съдът изхожда от правото, което се претендира или отрича с исковата молба. В този смисъл е и задължителната за първоинстанционните и въззивни съдилища практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК с Решение № 5/06.06.2011 г. по гр. д. № 47/2010 г., III г.о. Софийският апелативен съд е постановил атакувания съдебен акт при точно прибагане на разпоредбата на чл.132 от Конституцията на РБ, съгласно която при осъществяване на съдебната власт съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер.
С оглед на така изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените от жалбоподателя въпроси и на сочените от него основания.
Предвид горните съображения, съдът:
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение от 16.02.2015г. по гр.д.№4726/2014г. на АС София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: