ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 258
София, 12.03.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на десети март през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 5106 по описа за 2015 година
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. А. А. от [населено място], чрез пълномощника й адв.Г. Ю. срещу решение №841 от 12.05.2015г., постановено по в.гр.д. №3344/2014г. по описа на Пловдивския окръжен съд. С него е потвърдено решение №3160 от 24.07.2014г., постановено по гр.д. №4552/2014г. по описа на Пловдивския районен съд, с което е уважен предявеният от П. П. Д. срещу Т. А. А. иск с правно основание чл.422 ГПК, във вр. с чл.79, ал.1 и чл.240, ал.1 от ЗЗД, като е признато за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 6 870 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението-26.09.2013г. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№15418/2013г. на РС-Пловдив.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответникът по касационната жалба П. П. Д. от [населено място] оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез пълномощника му адв.А. Б.. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респективно, че подадената касационна жалба е неоснователна.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.287, ал.1 от ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е процесуално допустима. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съдът намира следното:
С обжалваното въззивно решение Пловдивският окръжен съд е потвърдил първоинстанционното решение на Пловдивския районен съд, с което е уважен предявеният от иск с правно основание чл.422, във вр. с чл.79, ал.1 и чл.240, ал.1 от ЗЗД, като е признато за установено по отношение на Т. А. А., че същата дължи на П. П. Д. сумата от 6 870 лв. по сключени мужду тях договори за заем от 21 и 22 август 2012г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№15418/2013г. на РС-Пловдив.
Въззивният съд, въз основа на събраните по делото доказателства, е приел за установено, че между страните са съществували облигационни отношения, основани на договор за заем от 21.08.2012г., по силата на който Т. А. е получила в брой от П. Д. сумата от 9170 лв. със задължението да ги върне до 21.09.2013г. и на договор за заем от 22.08.2012г., по силата на който ищецът е превел по банков път на ответницата сумата от 9350 лв., която тя се задължила да върне в срок до 22.08.2013г. За обезпечаване на двата договора ответницата е учредила в полза на ищеца договорна ипотека върху свой собствен недвижим имот, подробно описан в нотариален акт №100/22.08.2012г., т.ІІ, рег.№4019, н.д.№290/2012г. на нотариус с район на д-вие РС-Пловдив, приет като доказателство по делото.
Съдът е приел, че към момента на сключването на договорите между страните парите са постъпили при ответника, поради което е била учредена и договорна ипотека в полза на ищеца върху недвижим имот на ответницата. Твърденията, че при заемателя са постъпили само сумите по втория договор от 22.08.2012г., които са били преведени по банков път, не са доказани нито в първоинстанционното, нито във въззивното производство, тъй като със сключването на договорната ипотека, заемателят се е съгласил с условията на връщане на получените в заем суми. Ответницата е подписала договора от 21.08.2012г., в който се съдържа изявление, че получила изцяло и в брой заемната сума в дена ня сключването му. Следователно, получените суми и по двата договора следва да се върнат на заемодателя, като една част от тях е върната, но останалата част от 6870 лв. не е върната, поради което се дължи от ответника.
Касаторът поддържа нарушение на материалния закон и на процесуалните правила от страна на въззивния съд. Сочи касационните основания на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Повдига следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:
1.Налице ли е процесуално нарушение, когато първоинстанционният съд първоначално уважава направено своевременно доказателствено искане, а в последствие го оставя без уважение-преклудирано ли е, ако същото доказателствено искане е направено отново пред въззивния съд. Представлява ли отказът на въззивния съд нарушение на чл.266, ал.3 ГПК, тъй като първоинстанционният не е допуснал събирането на всички доказателства, за които доказателствените искания са направени своевременно;
2.Непроизнасянето на въззивния съд по направено доказателствено искане за допускане на свидетели с въззивната жалба процесуално нарушение ли е;
3.Договорната ипотека, с която ответницата се е съгласила с условията на връщането на посочените суми доказва ли по безспорен начин, че същите са реално дадени.
Счита, че така поставените процесуалноправни и материалноправни въпроси са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона. Сочи и прилага следните съдебни решения: решение № 174 от 12.11.2011г. на ВКС по т.д. №36/2010г., І т.о.; решение №556 от 10.01.2011г. на ВКС по гр.д. №1019/2009г., ІІ г.о.; решение № 475 от 14.07.2010 г. на ВКС по гр.д. № 621/2009г., ІV г.о.; решение № 41 от 30.07.2013г. на ВКС по гр.д. № 312/2012г., ІV г.о.; решение № 206 от 17.07.2012г. на ВКС по гр.д. № 824/2011г., ІV г.о. и решение № 342 от 30.06.2010г. по в.гр.д. №291/2010г. на ОС-Пазарджик.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение на ОС-Пловдив по следните съображения:
Поставените от касатора въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не се дефинират като такива, включени в предмета на спора и обуславящи правните изводи на съда по конкретното дело. По същество тези въпроси изразяват доводите на касатора за материална незаконосъобразност на въззивното решение, допуснати процесуални нарушения от въззивния съд и неправилно анализиране на доказателствения материал, в следствие на което са формирани според него грешни крайни фактически и правни изводи. Тези доводи са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В настоящото производство не могат да се проверят изводите на съда за обоснованост, респ. прилагане на материалния закон към установените по делото факти. Основанията по чл. 280, ал. 1 от ГПК са различни от тези по чл. 281, т. 3 ГПК, на които всъщност се позовава касатора.
С оглед изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Предвид изхода на спора и на основание чл.78 ал.3 от ГПК жалбоподателката дължи на ответника по касационната жалба направените от него разноски в размер на 300 лв, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, за което е направено своевременно искане с отговора на касационната жалба и са представени надлежни доказателства.
Воден от горните мотиви, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №841 от 12.05.2015г., постановено по в.гр.д. №3344/2014г. по описа на Пловдивския окръжен съд.
ОСЪЖДА Т. А. А., с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] да заплати на П. П. Д., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [адрес], на основание чл.78 ал.3 от ГПК разноски в размер на 300 лв. /триста лева/, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.