ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 268
София,20.02.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на осемнадесети февруари през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 324 по описа за 2015 година
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. на РБ, чрез Б. С.-прокурор в Софийска апелативна прокуратура, срещу решение №1926/23.10.2014г., постановено по в.гр.д. №857 по описа за 2014г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, ІІ-ри състав.
С обжалваното въззивно решение е отменено решение №259/14.01.2014г., постановено по гр.д.№401/2013г. по описа на Видинския окръжен съд, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от В. А. В. против П. на РБ иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ над присъдения размер от 10 000.00 лв. до сумата от 18 000.00 лв., като вместо това П. на РБ е осъдена да заплати на ищеца сумата от още 8 000.00 лв., обезщетение за търпени неимуществени вреди в резултат на привличането му като обвиняем и повдигане на обвинение за престъпления по чл.294, ал.4, вр. с чл.26, ал.1 НК; чл.339, ал.1, вр. с чл.26, ал.1 НК и по чл.205, ал.1, т.2, вр. с чл.202, ал.1, т.1 във вр. с чл.26, ал.1 НК, по които е оправдан с влязла в сила присъда по НОХД №154/2013г. по описа на Окръжен съд-Видин, ведно със законната лихва върху допълнително присъдената главница, считано от 28.06.2013г. до окончателното й изплащане и е потвърдил първоинстанционното решение в останалата му част.
П. на РБ Счита, че в тези му части решението на Софийския апелативен съд е неправилно, постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано.
Ответникът по касационната жалба В. А. В. от [населено място], обл.В., не взема становище по същата.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.287, ал.1 от ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е процесуално допустима. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съдът намира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна следното:
С постановление от 08.08.2001г. на прокурор при В.-окръжна прокуратура-П. е образувано Досъдебно производство №ІХ-13-100/2001г. и е повдигнато обвинение срещу В. А. В. за извършено престъпление по чл.294, ал.4, вр. с ал.1, вр. с чл.20, ал.2 НК за това, че в условията на продължавано престъпление в периода 26.03.1999г.-м.декември 1999г. в качеството си на началник на РПУ В., в съучастие с друго лице- майор Е.Д.-началник РЗ „П.” при Р. [населено място], като лица от състава на МВР спомогнали да бъде осуетено наказателното производство спрямо лице, извършило престъпление. Взета е мярка за неотклонение „подписка”. Извършени са множество процесуално-следствени действия, като с постановление от 11.03.2002г. следственото дело е върнато на военен следовател за допълнително разследване. С постановление от 27.08.2002г. наказателното производство е частично прекратено по повдигнатото обвинение по чл.294, ал.4 НК и продължено за деяние по чл.311, ал.1, вр. с чл.20 НК и материалите заведени като отделна преписка за вътрешно служебна проверка. С постановление от 08.06.2009г. на прокурор при В.-апелативна прокуратура са отменени предходни постановления за частично прекратяване и отказ за образуване на наказателно производство от 19.02.2003г. по преписката на В. П., с указания за провеждане на разследване спрямо ищеца за престъпления по чл.294, ал.4, чл.202, ал.1, т.1 и чл.339, вр. с чл.26, ал.1 НК, което е приключило с обвинителен акт на 16.11.2009г. на В. прокуратура-П..
На 15.01.2010г. е образувано НОХД №60/2010г. по описа на Видинския районен съд по обвинение за извършени три престъпления от ищеца: по чл.294, ал.4, вр. с чл.26, ал.1 НК за това, че в периода1998-1999г., в условията на продължавано престъпление като лице от състава на полицията спомогнал на други лица, извършили престъпление, да бъде осуетено спрямо тях наказателно преследване; по чл.339, ал.1, вр. с чл.26 НК за това, че в периода 1998-2000г., в условията на продължавано престъпление придобил и държал без разрешение огнестрелни оръжия; по чл.205, ал.1, т.2, вр. с чл.202, ал.1, т.1, вр. с чл.26, ал.1 НК за това, че в периода 1998-2000г., в условията на продължавано престъпление, в качеството си на длъжностно лице-началник на РПУ-В. присвоил чужди вещи/самоделни оръжия/, връчени в това му качество да ги пази и управлява.
С присъда от 30.06.2010г. ищецът е признат за виновен и по трите повдигнати обвинения, като е наложено общо наказание „лишаване от свобода” за срок от една година, изтърпяването на което е отложено на основание чл.66 НК за срок от три години. С решение от 09.11.2010г. по НОХД №414/2010г. Видинският окръжен съд е отменил присъдата и е върнал делото на ВП-П.. На 06.04.2011г. ВП-П. внесла нов обвинителен акт и е образувано НОХД №540/2011г. по описа на РС-Видин, прекратено отново и върнато за оттраняване на съществени процесуални нарушения.
На 22.11.2011г. по внесен от ВП-П. нов обвинителен акт е образувано НОХД №1716/2011г. на РС-Видин, което също е прекратено и върнато за оттраняване на съществени процесуални нарушения.
По нов обвинителен акт на ВП-П. от 17.04.2012г. е образувано НОХД №629/2012г. на РС-Видин, по което, с присъда №264/29.03.2014г. ищецът е признат за невинен и е оправдан и по трите повдигнати обвинения, поради недоказаност повдигнатите обвинения и несъставомерност на обвинението по чл.205, ал.1, т.2, вр. с чл.202, ал.1, т.1 НК. С решение №67/28.06.2013г. на Видински окръжен съд по НОХД №154/2013г. оправдателната присъда е потвърдена окончателно.
От правна страна въззивният съд е приел, въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, че са налице предпоставките на закона за ангажиране на отговорността на държавата по реда на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ-срещу ищеца е било повдигнато и поддържано обвинение за извършени три умишлени престъпления от общ характер. Наказателното производство е приключило с оправдателна присъда, поради което и действията по повдигане и поддържане на обвинението се считат незаконни. По делото са установени и претърпени от ищеца неимуществени вреди във връзка с повдигането и поддържането на обвинение и причинната връзка с незаконните действия на правозащитния орган.Приел е, че понятието „справедливост”, изразено в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно и определянето на паричен еквивалент изисква преценка на всички понесени от конкретното лице емоционални, психически сътресения, засягане социалния му живот, положението в обществото, включително отражението върху възможностите му за професионална реализация и изяви в служебен и обществен план. С оглед на събраните доказателства, въззивният съд е обосновал извода, че продължителността на наказателното преследване-11години и 10 месеца категорично е извън разумните срокове; тежестта на повдигнатите обвинения-за престъпления, извършени в качеството му на длъжностно лице, заемало ръководна длъжност в системата на МВР; начинът, по който обвиненията са се отразили върху психиката на ищеца-сринал се психически като човек, загубил самочувствието си в резултат на накърнения обществен статус и авторитет, всички негативни преживявания, свързани със страха от наказателна репресия, състоянието на постоянен стрес с оглед на множеството процесуално-следствени действия в периода 2001-2009г.; поредицата от прекратяване и повдигане на обвинения в резултат на процесуални нарушения при водене на досъдебното производство, станали причина и за връщане на делото в досъдебна фаза; постановената осъдителна присъда при първоначалното разглеждане на делото в съда, както и преустановеното безвъзвратно кариерно развитие на пострадалия са обосновали извода, че следва да бъде определено справедливо обезщетение в размер на 18 000 лв.
Касаторът поддържа нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на въззивното решение в обжалваните от него части. Сочат се касационните основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК.
Счита, че с решението си Софийският апелативен съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, а именно относно определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД.
Според касатора по този въпрос обжалваното решение противоречи на т.ІІ от ППВС №4/23.12.1968г., на т.3 и т.11 от Т.Р.№3/22.04.2005г. по тълк.д.№3/2004г. на ОСГК на ВКС, както и на т.19 от Т.Р.№1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, поради липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди.
Счита също така, че с решението си САС се е произнесъл по материалноправен въпрос, свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към която препраща чл.4 от ЗОДОВ, който въпрос според касатора е решаван противоречиво от съдилищата. Сочи и прилага следните съдебни решения: решение №3/13.02.2012г. на ВКС по гр.д.№637/2011г., ІІІ г.о.; решение №832/10.12.2010г. на ВКС по по гр.д.№593/2010г., ІV г.о. и решение №143/28.01.2010г. на АС-Велико Търново по гр.д. №653/2009г., ГК.
Сочените от П. на РБ касационни основания не са налице. Доводите за постановяване на съдебния акт в противоречие с практиката на ВКС са неоснователни.
Въззивният съд е формирал собствени фактически констатации и правни изводи за наличие на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и настъпилите за ищеца неимуществени вреди в съответствие с т.19 от Т.Р. №1/2001г. по т.д.№1/2000г. на ОСГК. Според т. 19 от посоченото тълкувателно решение, която не е загубила сила и при действащия ГПК при въззивното производство съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като преценява самостоятелно събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал, достига до свое собствено решение по отношение на иска, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд, въззивният съд изготвя собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността му като решаваща. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е съобразил с тази практика на ВКС, като е направил свои фактически и правни изводи по съществото на спора, преценявайки събрания доказателствен материал по делото. Поради това не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване.
В подкрепа на доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по първия правен въпрос е цитирана т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС.
С т. 3-та от посоченото тълкувателно решение е прието, че държавата се освобождава от отговорност за вреди, ако единствена причина за увреждането е поведението на гражданина. Тази практика е неотносима по поставения правен въпрос, тъй като въззивният съд не е формирал решаващи правни изводи, че единствена причина за увреждането на ищеца е неговото поведение.
С т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС е застъпено становището, че отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, че преценката се прави при наличието на причинно – следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай. Прието е, че обезщетение за вреди се дължи и в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Прието е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост – чл. 52 ЗЗД като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан. В тази част посочената практика на ВКС не е относима към настоящият случай, тъй като както се посочи по-горе ответникът по жалбата с влязла в сила присъда е признат за невиновен и е оправдан изцяло по повдигнатите обвинения.
Възивният съд се е произнесъл в решението си по всички конкретни въпроси от значение за спора, касаещи преценката за „справедливото” обезщетяване на неимуществени вреди, в съответствие с практиката на ВКС, включително и в посочената от жалбоподателя т.ІІ от ППВС №4/23.12.1968г. В случая изводите на въззивния съд за размера на обезщетението са мотивирани по начина, който обвързващата практика изисква, а въпросът, дали тези изводи са правилни, не може да се разглежда в производството по чл.288 ГПК.
Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Решаването на релевирания правен въпрос трябва да има за резултат различия в тълкуването и прилагането на едни и същи разпоредби от съдилищата. Не може да се приеме, че посочените въпроси са разрешени противоречиво с обжалваното въззивно решение и с посочените от касатора в изложението към касационната жалба съдебни решения. В последните обезщетенията за неимуществени вреди са определени въз основа на различни обстоятелства, обуславящи размера им-при различни по тежест обвинения, продължителност на наказателното преследване и настъпили за пострадалите негативни последици.
В заключение, не са налице посочените от касатора основания за допускане на касационното обжалване. По тези съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол.
Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1926 от 23.10.2014г., постановено по в.гр.д.№857/2014г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, ІІ-ри състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.