ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 468
София, 17.05.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на седемнадесети май две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 1242 по описа за 2016 година
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. К. Х. и Н. Т. Х. от [населено място], чрез пълномощника им адв.Д. В. срещу решение №202 от 07.12.2015г., постановено по в.гр.д. №479/2015г. по описа на Апелативен съд-В.. С него е потвърдено първоинстанционното решение №1232 от 22.06.2015г., постановено по гр.д.№1771/2014г. на Окръжен съд-Варна, с което е уважен предявеният от С. В. К. от [населено място] срещу сина й В. К. Х. и съпругата му Н. Т. Х. иск с правно основание чл.87, ал.3 ЗЗД за разваляне поради неизпълнение на сключения между страните договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжа и гледане, обективиран в нотариален акт №.., том .., дело №8624/1991г. на варненски нотариус, по силата на който ищцата е прехвърлила на първия ответник собствеността върху апартамент №.., находящ се в [населено място], [улица], със застроена площ от 46.95 кв.м., ведно с прилежащото избено помещение с площ от 2.13 кв.м., както и 0.8140% ид.ч. от общите части на сградата, попадаща в кв.181 по плана на 11-ти микрорайон на [населено място], срещу задължението на приобретателя да поеме гледането и издръжката на майка си С. В. К. до края на живота й.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответницата по касационната жалба С. В. К. оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез пълномощника й адв.П. С.. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респ., че подадената касационна жалба е неоснователна.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.287, ал.1 от ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е процесуално допустима. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съдът намира следното:
Въззивният съд, въз основа на събраните по делото доказателства, е приел, че ищцата страда от редица заболявания, повечето свързани с напредналата й възраст, които имат хроничен характер с тенденция за влошаване. Отношенията между страните са се влошили след 2013г., от когато започва периода на неизпълнение на задължението на приобретателя. При невъзможност да изпълнява реално задължението си за грижи, длъжникът, за да е изправна страна, трябва да го трансформира в паричния му еквивалент-издръжка. Средствата, които ответниците спорадично са предоставяли на ищцата в размрер на 50 лв. месечно след завеждане на делото пред първата инстанция не са били достатъчни да покрият нуждите й. Не е налице забава на кредитора не само поради недостатъчния размер на даваната издръжка, но и поради обстоятелството, че ответниците са започнали да я дават едва след предявяването на иска, т.е. при вече налично неизпълнение.
Касаторът поддържа нарушение на материалния закон и на процесуалните правила от страна на въззивния съд. Сочи касационните основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК. Повдига следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:
1.Длъжен ли е въззивният съд в решението си да прецени поотделно и в съвкупност всички доказателства по делото от значение за спора и да обсъди всички доводи на страните.
Счита, че така поставеният въпрос е решен в противоречие с решение № 411 от 27.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1857/2010 г., IV г. о. и решение № 216 от 4.01.2011 г. на ВКС по т. д. № 87/2010 г., II т. о.
2.При установено влошени отношения между страните, при което кредиторът неоправдано отказва да му бъде престирана издръжка в натура, следва ли тя да бъде трансформирана в нейното парично изражение и има ли право длъжникът да трансформира задължението си за даване на издръжка в натура в парично такова.
Счита, че така поставеният въпрос е решен в противоречие с решение №439 от 22.12.2011г. по гр.д.№90/2011г. на ВКС, ІІІ г.о., както и че по него има постановена противоречива практика.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице сочените от касатора предпоставки за допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол, по следните съображения:
По първия въпрос:
Поставеният въпрос е решен в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в посочените от касатора решение № 411 от 27.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1857/2010 г., IV г. о. и решение № 216 от 4.01.2011 г. на ВКС по т. д. № 87/2010 г., II т. о., в които е прието, че съдът по същество е длъжен да прецени всички събрани по делото доказателства, които са от значение за спора, както и доводите на страните и да основе решението си върху приетите от него в резултат на тази преценка обстоятелства по делото и върху закона. Това разрешение съответства на разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 и чл. 12 ГПК, както и на тази на чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.). Съгласно т.19 от Тълкувателно решение №1/2001г. на осгк на ВКС, решение №83 от 23.06.2015г. по т.д.№1940/2014г. на ВКС, ІІ т.о., решение №202 от 21.12.2013г. по т.д.№866/2012г. на ВКС, І т.о., решение №212 от 01.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. на ВКС, ІІ т.о. и решение №228 от 01.10.2014г. по гр.д.№1060/2014г. на ВКС, І г.о. задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. Дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава. В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция като запише в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани. Дори тогава, когато е възприела мотивите на първоинстанционното решение поради пълното съвпадение на фактическите и правни изводи и защото нейната решаваща дейност е била в същия обем като първоинстанционната, въззивната инстанция всъщност обосновава собствените си изводи, които са резултат на осъществена от нея решаваща, а не контролна дейност. В съответствие с тази практика, като е обсъдил всички въведени от страните доводи и възражения, въззивният съд е формирал собствени фактически констатации и правни изводи за основателност на исковата претенция.
По втория въпрос:
Не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК за допускане на въззивното решение до касационен кнтрол по втория поставен въпрос в изложението. Въпросът допустимо ли е приобретателят по договор за издръжка и гледане, при неизправен кредитор да трансформира натуралното задължение за грижи в парично, или трябва да поиска съдът да извърши това е получил отговор в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на Върховния касационен съд / решение № 363 от 26.05.2010 г. по гр. д. № 756/2009 г., III г. о., решение № 82 от 5.04.2011 г. по гр. д. № 1313/2009г., IV г. о., решение № 439 от 22.12.2012 г. по гр. д. № 90/2011 г., III г. о./ Прието е, че при неоправдано неприемане от кредитора на изпълнението на алеаторния договор, което му се предлага от длъжника, последният е длъжен да трансформира задължението си в парично като плаща на кредитора съответната сума, евентуално да поиска от съда да определи размера и. Когато прехвърлителят неоснователно отказва да приеме издръжка и грижи в натура, той се поставя в забава. Това позволява задължението за издръжка да се изпълнява в пари, а задължението за полагане на грижи да се погаси поради невиновна невъзможност за длъжника. Съгласно чл. 96, ал. 1 ЗЗД, ако кредиторът изпадне в забава, длъжникът се освобождава само занапред от последиците на своята забава, но продължава да бъде в неизпълнение. Кредиторът изпада в забава само при неоправдано неприемане или несъдействие. Неприемането, съответно неоказването на съдействие от страна на кредитора, не освобождава длъжника от задължението за издръжка, тъй като издръжката може да се осигурява според обстоятелствата – в натура или в пари. Ако кредиторът не приема или не оказва необходимото съдействие за изпълнение на задължението за издръжка в натура, длъжникът трябва да продължи изпълнението в пари без да чака решение за трансформация. Нуждата на кредитора от средства за съществуване не може да остане неудовлетворена докато трае производството за трансформация на задължението за издръжка. Задължението за полагане на грижи може да бъде изпълнявано само в натура и затова, ако кредиторът е в забава, то се погасява поради невъзможност за която длъжникът не отговаря, т. е. ако кредиторът по своя вина не приема изпълнение или не оказва необходимото съдействие. Същото е прието и в решение № 169 от 19.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1210/2012 г., III г. о.; решение № 165 от 1.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 71/2009 г., III г. о.
В съответствие с тази практика, въззивният съд е приел, че при невъзможност да изпълнява реално задължението си за грижи, длъжникът, за да е изправна страна, трябва да го трансформира в паричния му еквивалент-издръжка. Средствата, обаче, които ответниците спорадично са предоставяли на ищцата са били недостатъчни за да бъдат паричен еквивалент на задължението им за грижи, а освен това предоставянето им е започнало едва след завеждане на делото пред първата инстанция, т.е. при вече налично неизпълнение, поради което не е налице забава на кредитора.
Останалите съдържащи се в изложението съображения изразяват доводите на касатора за материална незаконосъобразност на въззивното решение, за неправилно анализиране на доказателствения материал, в следствие на което са формирани според него грешни крайни фактически и правни изводи. Тези доводи са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК.
Воден от горните мотиви, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №202 от 07.12.2015г., постановено по в.гр.д. №479/2015г. по описа на Апелативен съд-В..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.