О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 114
гр.София, 12.03.2016 г.
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети март две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател:ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева ч. гр.д. № 877 описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Обжалвано е определение № 3806 от 04.11.2015 г. по гр.д. № 2844/2015 г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 8798 от 22.07.2015 г. по гр.д. № 12450/2013 г. на Районен съд – Варна в частта, с която е прекратено производството по делото на основание чл. 130 във вр. с чл. 299 ГПК, образувано по иск с правно основание чл. 108 ЗС и е потвърдено определение № 10754 от 14.09.2015 г., постановено по същото гражданско дело, с което е оставена без уважение молбата на Ж. И. Докторова за допълване на определение № 8798 от 22.07.2015 г. в прекратителната му част.
Недоволна от постановеното въззивно определение е жалбоподателката Ж. И. Д., [населено място], [община], която го обжалва изцяло в срок по съображения за незаконосъобразност и необоснованост. В жалбата се сочи, че с определението си въззивният съд е приложил неправилно разпоредбата на чл. 130 във вр. с чл. 299 ГПК в противоречие с наложената съдебна практика. Поддържа се, че в мотивите на обжалваното определение не индивидуализиран точно имотът, предмет на исковата претенция, поради което е необоснован и изовдът на съда за наличие на тъждество между делата. На следващо място, жалбоподателят твърди, че в исковата си молба е въвел нови придобивни основания, които не са засегнати от силата на пресъдено нещо по постановено по-рано съдебно решение. Оспорва се и извода за идентичност на страните по двете дела. Жалбоподателката моли определението да бъде отменено и да бъдат продължени съдопроизводствените действия по подадената искова молба.
В писмен отговор ответникът по частната жалба Ж. И. Д. счита същата за недопустима, а евентуално за неоснователна. Счита, че твърденията на ищеца в исковата молба са взаимно противоречиви и неясни, а по същество претенциите за собственост върху процесния „тото-пункт“ са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното:
Касационно обжалване на определението на въззивния съд не следва да се допусне.
Производството по делото е започнало по искова молба на Д. В. И. и И. Ж. И., починали в хода на процеса и заместени от правоприемниците им Ж. Д. и М. Ж., срещу ДП „Български спортен тотализатор“, с която е предявен иск по чл. 108 ЗС за предаване владението върху недвижим имот, представляващ „Т.-пункт“, разположен на партерен етаж в жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица]. При разглеждането на делото първоинстанционният съд е установил, че с влязло в сила решение № 436 от 02.08.1994 г. по гр.д. № 103/1993 г. на ВКС са отхвърлени искове, предявени от Ж. Д., М. Ж., И. И. и Д. И. за осъждане на ДП „Български спортен тотализатор“ да предаде владението върху посочения недвижим имот. Съдът е приел, че исковете са заведени при тъждествени фактически твърдения за право на собственост у ищците и за същия недвижим имот, за който е предявена и настоящата искова претенция. Цитирани са и други съдебни актове, въз основа на които съдът е констарирал, че между страните са водени и други дела за собственост, в резултат на което е формирал крайния извод, че спорът за собственост е окончателно решен между страните, което налага делото да бъде прекратено. Въззивният съд е възприел изцяло мотивите на първа инстанция, а с оглед приложението на чл. 298, ал. 1 и 2 ГПК е приел, че правото да на ищците да претендират собственост върху спорния имот срещу ответниците по делото е преклудирано от силата на пресъдено нещо. Съдът е намерил за неоснователна и частната жалба на ищцата в частта й, с която се обжалва първоинстанционното определение, с което е оставено без уважение искането й за допълване на определението за прекратяване на делото, като е приел, че Варненският районен съд се е произнесъл по цялото й искане и поради това не е налице хипотезата на чл. 250 ГПК.
В приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК процесуалният представител на страната поддържа, че са налице специалните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 до 3 ГПК за допускане на обжалваното въззивно определение до касационен контрол. Твърди се също, че Варненския окръжен съд се е произнесъл по нередовна искова молба и с оглед постановките на т. 5 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съдебен акт следва да бъде обезсилен като недопустим. По-нататък се поддържа, се определението на окръжния съд противоречи с практика на ВКС и ВАС и по-конкретно – Тълкувателно решение № 6 от 25.11.2010 г. по т.д. № 4/2010 г. на О. на Върховния административен съд, а също и с Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, като частният жалбоподател цитира тълкувателния акт в частта му, в която се приема, че със С. се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. В изложението се съдържа и позоваване на Тълкувателно решение № 1/2013 г., посочена е и практика на Благоевградския окръжен съд по приложението на чл. 299 ГПК.
Касационно обжалване на въззивното определение не може да бъде допуснато, тъй като частният жалбоподател не е обосновал надлежно общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е формулиран изрично материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е обусловил волята на въззивния състав при постановяването на обжалваното определение. Поради това и касационният съд не е в състояние да извърши проверка за наличието на релевираните от жалбоподателя допълнителни основания за допускане на касационно обжалване, визирани в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 до 3 ГПК, тъй като всички те предпоставят наличието на специфичния правен въпрос, на който съдът е дал разрешение в противоречие с практиката на ВКС, който е решаван противоречиво от съдилищата или който е от значение за точното прилагане на закона или развитието на правото. Не е достатъчно изявлението на страната, че по разгледания от въззивния съд казус е налице противоречие, тъй като то не очертава достатъчно конкретно параметрите на касационната проверка, дължима от ВКС във фазата по селекция на касационните жалби. В този смисъл е и тълкуването, дадено в т.1 от ТР № 1/2010 г. по т.гр.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, според което върху жалбоподателя тежи задължението да даде ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалвания съдебен акт. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба, а може само да го уточни и конкретизира. Когато не е посочен правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
Що се отнася до твърдението на жалбоподателката, че определението на въззивния съд е недопустимо като постановено по нередовна искова молба и следва да бъде обезсилено, същото не може да бъде споделено. В тълкувателното решение, на което жалбоподателката се е позовала, е възприето становището, че само съдебният акт от категорията на решенията е недопустим в хипотеза на нередовност на исковата молба. Възприетите тълкувателни постановки са неотносими към съдебните актове от категорията на определенията.
С оглед изложеното касационно обжалване на определението на Варненския окръжен съд не следва да бъде допуснато.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3806 от 04.11.2015 г. по гр.д. № 2844/2015 г. на Варненския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: